В открито море корабът попадна в невиждана буря. Главата! Главата беше причината! Когато в трюма се появи сериозен теч, екипажът окончателно се убеди, че тя е решила да ги погуби. Затова гребците и моряците отнеха насила гърнето от капитана и го хвърлиха зад борда. В момента, в който то изчезна от поглед, бурята секна, сякаш никога не е била.

Така гърнето с главата на Марк Юний Брут потъна като камък, за да остане завинаги на дъното на Адриатическо море, някъде между Дирахиум и Анкона.

Със смъртта на великия републикански политик и пълководец Гай Юлий Цезар „Жертвеният жребец“ слага край на поредицата ми от романи за Римската република.

Октавиан Август е по-скоро представител на Империята, отколкото на Републиката. Затова, след като описах детството и първите му стъпки по пътя към властта, мисля, че е време да сложа край на това изключително приятно и съзидателно начинание — вдъхването на живот на историческите данни, без да ги изкривявам повече, отколкото се налага поради ограничените ми познания в тази област.

Стига писателят да се придържа към фактите и да устои на изкушението да налага собствените си съвременни разбирания на историческите герои, романът е идеален начин да се пресъздаде едно отдавна минало време. Той позволява на автора да влезе в кожата на действащите лица, да скита из лабиринта на мислите и чувствата им — волност, която не е разрешена на учените историци, но позволява да разберем някои иначе необясними, тайнствени или спорни събития. В тези шест книги аз се стремях да опиша живота на едни от най-известните люде на древността, като се стараех да създам завършени, реални човешки характери, притежаващи всички качества, които е логично да са имали.

Към този период от историята ме привлякоха три неща. Първо, че не е описан по този начин от никого досега. Второ, защото той е изключително важен за съвременния ни живот, тъй като сегашните ни съдебни, управленски и търговски системи водят началото си именно от Римската република. И накрая, но не на последно място, защото през един ограничен период от време толкова много изключително надарени исторически мъже са се познавали и са общували. Марий, Сула и Помпей Велики са били познати на Цезар и по един или друг начин са предопределяли съдбата му, както и други знаменити исторически фигури, като Катон Утикийски и Цицерон. В края на „Жертвения жребец“ обаче всички те са вече мъртви, включително и Цезар. Остава само наследството им към Рим — синът на Цезаровата племенница, Гай Октавий, който по-късно става Цезар Император, а после се именува Август. Ако не престана да пиша сега, никога няма да спра!

Сега някои бележки.

Уилям Шекспир винаги ще предопределя представите ни за Брут, Касий, Марк Антоний и убийството на Цезар. С цялото си уважение към поета, аз реших да се придържам към историческите извори, според които Цезар не е казал нищо, преди да издъхне, и Марк Антоний не е имал възможност да произнесе голямо надгробно слово, преди тълпата да изгори любимеца си насред Форума.

В романа са използвани някои думи, възникнали доста след описания период, но това е направено с цел той да звучи разбираемо за съвременния читател. Някои термини са оставени на латински, тъй като нямат точни съвременни еквиваленти, например: помериум, дигнитас, мос майорум.

Читателят ще се заинтригува от някои не толкова известни събития през този иначе добре познат период, например походът на Катон към провинция Африка или съдбата на Брутовата глава. Други, като битката край Филипи, са толкова объркани, че е изключително трудно да бъдат описани достоверно. Двата най-четени древни източника, Плутарх и Светоний, трябва да бъдат допълвани от десетки други, между които Апий, Касий Дион и писмата на Цицерон. Събрала съм голяма библиографска справка, която е на разположение на всеки, който се интересува.

Едно своеволие при тълкуването на историческите факти, което си позволих, е предполагаемото бягство на Октавиан в разгара на битката край Филипи. Колкото повече се рових в данните за младежките му години, толкова по-малко вероятно ми се струваше това. Твърде много аспекти от биографията му през онзи период говорят, че той не е бил лишен от кураж. Октавиан по изненадващ начин се добира до властта и предприема твърде дръзки начинания, като двете влизания в Рим с войската си още преди двайсетата си година, с което засенчва дори Сула и Цезар. Когато описвам как Октавиан открадва военната каса на Цезар, аз не го правя на своя глава. Сър Роналд Сайм също смята, че той го е извършил.

Да се върнем пак към предполагаемото бягство. Хрумна ми, че би трябвало да има логично обяснение за тази постъпка. Това, което привлече вниманието ми, бе твърдението, че „Октавиан се скрил в блатата“ по време на първата битка край Филипи, при която е известно, че се вдигнало толкова много прах, че Касий не могъл да види лагера на Брут. Именно тук смятам, че се крие обяснението. Не е ли възможно Октавиан да е страдал от астма? Това заболяване може да се окаже фатално за живота, симптомите му могат да отслабнат (или да се усилят) с възрастта, а кризите му се утежняват от запрашаване на въздуха, цветен прашец, висока влажност или емоционален стрес. Това се вписва много добре в познанията ни за младия Октавиан Август. Може би, след като е укрепил властта си, е започнал да води по-затворен личен живот и е отнел египетското злато, за да вдигне Империята отново на крака, той е престанал да страда толкова често от тази болест. Макар че е пътувал, той не е бил толкова страстен любител на военните походи като Цезар и не се е радвал на такова здраве. Ако Октавиан е имал астма, това обяснява всички събития по време на кампанията в Македония, включително бягството му в крайморските блата при вдигането на прашния облак. С теорията си за астмата аз не целя да представя Октавиан в добра светлина, просто се опитвам да си обясня логично поведението му.

По въпроса с Цезаровата „епилепсия“ потърсих помощта на професионалист. В период, когато антиконвулсивните лекарства са били непознати, острият ум на Цезар до самия край на живота му говори против теорията за продължително епилептично заболяване, било то вродено или придобито, макар че единственият му припадък, описан в древните източници, се отдава точно на това. Много фактори са в състояние да причинят припадъци, наподобяващи епилепсия, без пациентът да страда хронично от това заболяване. Такива са мозъчните травми, сътресения и възпаления, нарушеният солев баланс в кръвта и хипогликемията. Тъй като древните източници са единодушни за нередовното хранене на Цезар, аз реших да отдам този пристъп на хипогликемия (спадане на кръвната захар) след продължително заболяване, засегнало вероятно и панкреаса.

За причината Цезар да носи високите червени ботуши на Албийските царе през последните два месеца от живота си се е изписало толкова много, че аз малко напук реших да я отдам на разширени вени. Обикновените римски обувки не са били в състояние да облекчават това заболяване, но високите ботуши са могли да помогнат. Може да съм права, а може и да греша.

Здравословното състояние и болестите често се тълкуват погрешно от историците, чиито научни интереси са далеч от медицината. Просто ми се струва, че във времена, когато познанията за различните заболявания и лекуването им са били твърде оскъдни, много известни исторически личности със сигурност трябва да са страдали от някои от тях, като диабет, астма, разширени вени, сърдечен удар и знаменитите хемороиди на Наполеон. Ракът бил много разпространен, пневмонията често се оказвала смъртоносна, а детският паралич вилнеел сред седемте хълма на Рим всяко лято. Описанията на епидемията в Египет много наподобяват тези за „черната смърт“ в Средновековието.

Някои аспекти от връзката на Клеопатра с Цезар, а по-късно с Марк Антоний често се пренебрегват, а не бива да е така.

Човек винаги трябва да се отнася с подозрение към данните за Клеопатра, с чието очерняне Октавиан Август намира повод да прокара политиката си. Тъй като не смеел да започне гражданска война срещу Антоний, той намира в нейно лице външен враг. Бащата на пропагандата Октавиан е главен виновник за репутацията й на развратница; той стига дотам, че да оспорва бащинството на Цезар върху Цезарион. Истината е, че положението й на царица и фараон я е задължавало да бъде девствена, но и нещо повече — един Птолемей никога не би се унижил да се съвкупява с обикновен смъртен. Обстоятелства като сушата и липсата на кандидат с достатъчно благородна кръв правят Цезар подходящ за неин съпруг. В Източното Средиземноморие той още приживе е бил почитан като бог.