— И аз не мисля! Всички ние тук, на рострата, сме вдовици. Вдовицата на Цезар, вдовицата на Катон и вдовицата на Цицерон са сред нас! Цезар облагал ли е някога жените? Катон облагал ли е жените? Цицерон облагал ли е жените? Не, не са го правили! Цицерон, Катон и Цезар разбираха, че жените нямат право на избор! Единственото ни законно право е възможността да спестим малко пари, за да се издържаме, а сега Клодиевият закон ни го отнема! Е, ние отказваме да платим този данък! Нито сестерция! Освен ако не ни дадат и други права: да избираме, да участваме в сената, да се кандидатираме за магистрати!

Гласът й заглъхна сред бурни овации.

— А какво да кажем за жената на триумвира Марк Антоний? — попита Хортензия, като хвърли бърз поглед към ликторите, които се бяха появили в единия край на Форума и си проправяха път към рострите. — Фулвия е най-богатата жена в Рим и сама управлява имуществото си! Ала трябва ли да плаща данък тя? Не! Не трябва! Защо? Защото била дала на Рим седем деца! Заченати, искам да добавя, от трима от най-големите злодеи на Рим! А ние, които сме се съобразили с мос майорум и сме останали самотни вдовици, трябва да плащаме!

Тя излезе напред и се обърна гневно към наближаващите ликтори:

— Не смейте да ни докоснете! Вървете при господарите си и им кажете, че свободните жени на Рим няма да плащат никакви данъци! Няма да плащат! Махайте се! Марш!

Жените от тълпата закрещяха:

— Марш! Марш!

— Ще проскрибирам тази кучка. Ще проскрибирам всички кучки! — изрева побеснял Антоний.

— Нищо няма да правиш! — сряза го Лепид. — Нищо!

— И ще мълчиш — изсъска Октавиан.

На следващия ден, почервенял от гняв, Луций Клодий отиде в Плебейското събрание и оттегли закона си. Предложи друг, според който всяка самостоятелна жена в Рим, включително Фулвия, трябваше да плати една трийсета от годишния си доход на хазната, но той така и не влезе в сила.

След края на суровата зима в Кандавските планини Брут и малката му войска пристигнаха пред Дирахиум на третия ден на януари. По заповед на Марк Антоний управителят на Илирия, Публий Ватиний, беше заел лагера на възвишението Петра с един легион. Брут се настани с войската си в едно от многото укрепления, издигнати от Цезар при обсадата на Помпей Велики. Тези мерки обаче не се оказаха необходими. Само четири дни по-късно войниците на Ватиний отвориха вратите на укреплението си и изпратиха свои представители да му съобщят, че военачалникът им се с върнал в Илирия.

Изведнъж Брут се оказа пълководец на три легиона и двеста конници! Той остана изключително изненадан от този развой на нещата и нямаше ни най-малка представа как ще командва войската си. Разбираше обаче, че за да се грижи за петнайсет хиляди души, му е нужен префектус фабрум. Затова писа на стария си приятел Гай Флавий Хермицил, изпълнявал тази длъжност за Помпей Велики. Междувременно новият господар на провинцията се премести към Аполония, където беше управителят на Македония, Гай Антоний.

Парите сякаш падаха от небето! Най-напред се появи квесторът на провинция Азия, младият Лентул Спинтер, носещ данъците за Хазната. Тъй като никак не обичаше Марк Антоний, той бързо склони да даде парите на Брут и потегли назад към Гай Требоний да му съобщи, че Освободителите няма да се крият повече. Не след дълго пристигна квесторът на Сирия, Гай Антистий Вет, който носеше данъците от тази провинция. Той също предаде парите на Брут, но реши да остане — не се знаеше какво се готви в Сирия? По-добре беше в Македония.

В средата на януари Аполония се предаде без битка и легионите му обявиха, че предпочитат Брут пред омразния Гай Антоний. Въпреки настояванията на младия Цицерон и Антистий Вст да екзекутира този най-глупав и най-малко обичан от съдбата от тримата братя Антонии Брут отказа. Вместо това остави пленника да се грижи за лагера му и се отнасяше към него с големи почести.

На всичкото отгоре Крит, определен първоначално за него, и Киренайка, оставена от сената на Касий, му изпратиха известия, че са готови да застанат на страната на Освободителите, стига да им бъдат изпратени достойни управители. Брут с радост изпълни молбата им.

Вече имаше шест легиона, шестстотин конници и три провинции: Македония, Крит и Киренайка. Още преди да осъзнае късмета си, Гърция, Епир и Приморска Тракия също се обявиха на негова страна. Удивително!

Изключително доволен, Брут писа до Рим, за да го уведоми за събитията и в резултат на това на февруарските иди сенатът го призна официално за управител на всички тези територии, като прибави и провинцията на Ватиний, Илирия. Сега той владееше почти половината от римския Изток!

В този момент дойдоха новини от провинция Азия. Долабела бе изтезавал и бе обезглавил Требоний в Смирна. Истинско варварство! О, ала какво бе сторил храбрият Лентул Спинтер? Скоро след това Брут получи писмо, в което Спинтер го уведомяваше, че Долабела нахлул в Ефес и се опитал да открие къде Требоний е скрил парите от данъците на провинцията. Спинтер се престорил на пълен глупак толкова успешно, че Долабела просто му наредил да се маха. Сетне заминал за Кападокия.

Брут страшно се тревожеше за Касий, от когото нямаше никакви новини. Изпрати в различни градове писма, в които го предупреждаваше, че Долабела е на път за Сирия, ала нямаше никаква представа дали са стигнали до получателя.

През цялото това време Цицерон не спираше да му пише с молби да се върне в Италия — съблазнителна перспектива сега, когато се ползваше с общественото доверие. В крайна сметка обаче Брут реши, че за момента е най-добре да запази контрол върху римската сухопътна артерия на изток — Игнациевия път. Сетне, ако Касий изпита нужда от него, можеше да му се притече на помощ.

Около него се събраха високопоставени последователи, между които синовете на Ахенобарб и Цицерон, Луций Бибул, синът на Лукул от малката сестра на Сервилия и един друг напуснал поста си квестор, Марк Апулей. Макар че почти никой от тях не беше навършил трийсет, Брут ги назначи за легати и ги разпредели между легионите.

Най-лошото в отдалечеността му от Италия бе това, че никога не можеше да бъде сигурен в истинността на новините от Рим. Десетина души му пишеха редовно, но твърденията им доста се различаваха, а понякога дори си противоречаха. Често се позоваваха на слухове, но ги представяха като неоспорими факти. След смъртта на Панза и Хирций на бойното поле в Италийска Галия някой му писа, че Цицерон щял да бъде новият главен консул с деветнайсетгодишния Октавиан като подвластник. Това бе последвано от уверение, че Цицерон вече е консул! Оказа се, че в това няма нито капка истина, но как можеше да различи вярното от лъжата, когато беше толкова далеч от столицата? Порция му се оплакваше редовно от страданията й под властта на майка му. Сервилия му пишеше рядко, но в писмата й надълго и широко се обясняваше, че съпругата му е напълно побъркана. Цицерон пък му съобщаваше, че не е консул и никога нямало да бъде, и се възмущаваше, че на младия Октавиан се оказват прекалено много почести. Затова, когато сенатът му нареди да се върне в Рим, Брут отказа. Кой пишеше истината? Кое беше истината?

Гай Антоний не оценяваше учтивото отношение на Брут и създаваше неприятности. Разхождаше се с тогата си с пурпурна ивица и досаждаше на войниците с приказки как го държали несправедливо в плен и че той бил законният управител. Когато Брут му забрани да носи тога с пурпурна ивица, той навлече чисто бяла и продължи да проповядва сред войниците. Това принуди Брут да го постави под стража. Засега войниците не се впечатляваха от бръщолевенето му, но Брут бе твърде несигурен в управлението, за да му позволи да говори каквото си иска.