Войските, които големият брат Марк Антоний изпрати в Македония да освободят Гай, също се присъединиха към Брут. Сега той разполагаше със седем легиона и хиляда конници!
Окуражен от военната си мощ, Брут реши, че е време да отиде на изток и да избави Касий от Долабела. В Аполония остави първия си легион, за да пази града. Брата на Антоний повери на Гай Клодий, един от многобройните благородници от Клавдиевия род.
Потегли от Аполония на майските иди и стигна Хелеспонт в края на юни, което показваше, че не е особено бърз в придвижването. От Хелеспонт се насочи към Никомедия, столицата на Витиния, където се настани в управителския дворец. Управителят Луций Тилий Цимбер, един от Освободителите, се беше преместил на изток в Понт, а квесторът му, също от убийците, Децим Турулий бе изчезнал мистериозно. Явно никой не искаше да се включва в гражданската война.
Във Витиния дойде писмо от Сервилия.
„Пиша ти една лоша новина, макар че за мен е хубава. Порция умря. Както ти обясних в предишните си писма, след заминаването ти тя не беше добре. Предполагам, че и други ще го потвърдят.
Първо престана да се грижи за външния си вид, след това не искаше да се храни. Когато я заплаших, че ще наредя да я вържат и насила да й пъхат яденето в устата, тя се вразуми и отново започна да се храни, колкото да не умре, но ребрата й вече се брояха. По едно време започна да си говори сама. Шляеше се из къщата и си мърмореше — какво, никой не може да каже. Глупости, пълни безсмислици.
Макар че наредих да я наблюдават постоянно, признавам, че тя беше твърде хитра, за да се справя с нея. Кой би предположил за какво й трябва мангал? Случи се на третия ден след юнските иди и времето беше доста хладно. Помислих, че й е студено. Тя трепереше и зъбите й тракаха.
Робинята й Силвия я намери мъртва един час, след като бе получила мангала в стаята си. Беше погълнала няколко живи въглена, все още държеше един. Явно й се е усладило, какво ще кажеш?
Прахът е при мен, но не знам какво ще искаш да направя с него. Да го смеся с праха на Катон, който най-после се получи от Утика, или да го пазя, за да го смеся с твоя? А може би да издигна гробница само за нея? Ако това искаш, ще се наложи ти да платиш.“
Брут пусна писмото на земята, сякаш го беше опарило. Остана с широко отворени очи. Представи си ужасна гледка — как Сервилия завързва жена му за един стол, отваря устата й насила и пъха живи въглени в гърлото й.
„О, да, мамо, ти си била. Идеята ти е дошла от заплахата да храниш насила бедното ми, изстрадало момиче.“
„Такава жестокост би хрумнала само на теб — ти си най-безжалостният изверг, когото познавам. За глупак ли ме мислиш, мамо? Никой, независимо колко е луд, не би се самоубил по такъв начин. Самите рефлекси на организма не биха го позволили. Ти си я завързала и си ги пъхала в устата й. Каква болка! О, Порция, мое огнено момиче! Моя любима, смисъл на моя живот. Дъщерята на Катон, толкова храбра, жизнена, страстна.“
Той не плака. Дори не изгори писмото. Вместо това излезе на терасата, обърната към равната като огледало водна повърхност на морето, и се загледа към гористите хълмове в далечината.
„Проклинам те, мамо. Дано фуриите те преследват всеки ден от живота ти. Дано никога не видиш миг покой. Успокоявам се от мисълта, че любовникът ти Аквила загина край Мутина, но ти никога не си го обичала. Ако не смятаме страстната ти любов към Цезар, целият ти живот се управлява единствено от омразата ти към Катон, собствения ти брат. Убийството на Порция обаче е сигнал за мен. То ми подсказва, че не очакваш да ме видиш повече и че смяташ каузата ми за загубена. Защото, ако те видя някога, аз лично ще те завържа и ще натъпча гърлото ти с въглени.“
Когато цар Дейотар му изпрати един легион пехота и заяви, че е готов да подкрепи Освободителите, Брут разпрати писма до всички градове в провинция Азия (напразно, както се оказа по-късно) с молба да му отпуснат войски, кораби… и пари. От Витиния поиска двеста бойни и петдесет товарни кораба, но там нямаше кой да изпълни нареждането му, а местните големци отказваха да сътрудничат. Квесторът на Цимбер, Турулий, както скоро научи, беше взел каквото могъл и отишъл при Касий.
От Рим идваха все по-обезпокоителни новини: Марк Антоний и Лепид бяха обявени за врагове на властта. Сетне Гай Клодий му писа от Аполония, че Марк Антоний подготвял кампания в Западна Македония, за да спаси брат си. Щом научил това, Клодий се укрепил добре в града — и убил Гай Антоний. Реакцията му бе типична за него — когато научеше, че брат му е мъртъв, Антоний щеше да се откаже от инвазията.
„О, Гай Клодий, защо го направи? Марк Антоний е инимикус, той не е в състояние да води каквито и да било военни кампании!“
Ужасен от мисълта за онова, което би могъл да предприеме Марк Антоний, когато научи за убийството на брат си, Брут разположи част от войската си на лагер около река Граникус във Витиния и заповяда на останалите да тръгнат на запад към Тесалоника. Той самият потегли на кон, за да провери лично какво става на адриатическото крайбрежие на Македония.
Там не се случваше нищо. Когато стигна Аполония в края на юли, той завари македонския си легион да обикаля по крайбрежието в търсене на мястото, където бил акостирал Марк Антоний.
— Обаче изобщо не е сигурно, че е дошъл — рече Гай Клодий.
— Клодий, не биваше да убиваш Гай Антоний!
— Напротив, трябваше. Според мен, като се отървах от този негодник, направих голяма услуга на целия свят. Освен това, както ти писах, сега Марк Антоний няма да си прави труда да идва заради един труп. И се оказах прав.
Брут вдигна безпомощно ръце — никой не можеше да се разбере с един Клодий! Всичките бяха луди. Затова той отново се върна на изток, в Тесалоника, където завари легионите си и Гай Флавий Хермицил, които вече се бяха захванали на работа.
Касий най-после му писа, за да го уведоми, че Сирия е преминала с готовност на негова страна. Долабела бил мъртъв и той възнамерявал да завладее Египет и да накаже царицата, че не му е помогнала. Това щяло да му отнеме два месеца, след което планирал да започне война за завладяване на Партското царство. Онези седем римски бойни орела, отнети от Крас при Кари, трябваше да бъдат прибрани от пиедесталите им в Екбатана.
— Касий няма да ни е от помощ за известно време — отбеляза винаги практичният Хермицил. — Докато е зает, войските ти могат да натрупат малко опит в някоя кратка война.
— Кратка война ли? — попита тревожно Брут.
— Да, срещу траките беси.
Оказа се, че Хермицил се сприятелил с един тракийски вожд на име Раскупол, чието племе живеело под властта на цар Садала от бесите, най-могъщия тракийски народ.
— Искам — рече Раскупол на Брут, след като му бе представен — племето ми да получи независимост и статут на съюзник и приятел на Рим. В замяна ще ти помогна във войната срещу бесите.
— Ама те са страшни воини — възкликна Брут.
— Така е, Марк Бруте, но си имат слабости и аз знам една от тях. Вземи ме за съветник и ти гарантирам победа над бесите и богата плячка.
Както останалите тракийци по крайбрежието Раскупол не приличаше на варварин — носеше прилични дрехи, нямаше татуировки, говореше перфектен гръцки и се държеше като цивилизован човек.
— Ти ли си вождът на племето си, Раскуполе? — попита Брут, който усети, че нещо не е наред.
— Да, но имам по-голям брат, Раск, който мисли, че той трябва да е вожд.
— И къде е този Раск?
— Няма го, Марк Бруте. Той не представлява опасност.
И така се оказа. Брут поведе легионите си към сърцето на Тракия, голяма страна между реките Данубиус и Стримон и Егейско море, по-скоро равнинна, отколкото планинска, и произвеждаща богата зърнена реколта дори в години на суша, която сега властваше навсякъде. Издръжката на Брутовата войска се оказа твърде скъпа, но с житото на бесите зимата щеше да е значително по-лека.
