— Повече отколкото го обичаше ти?

— Минало време ли използваш? Не, аз винаги ще го обичам. Ала нейната любов е различна от моята. Аз имам страна, за която да се грижа, и сина на Цезар.

— Ще се омъжиш ли отново?

— Налага се, Луций. Аз съм фараон. От мен зависи плодородието на Нил и добруването на народа ми.

Така Луций тръгна към Неапол и сега скръбта му по Цезар бе още по-силна.

„Маций е прав. Ако Цезар с цялата си гениалност не можа да се справи, кой ще успее? Това хлапе ли? Никога. Вълците от първата класа на Рим ще разкъсат Гай Октавий на по-дребни парчета от тези, на които бе разкъсан Хелвий Цина. Най-страшните ни врагове сме самите ние.“

Легатите, народните трибуни и префектите, дори адютантите, обикновено произхождаха от влиятелни фамилии или се бяха отличили по някакъв начин в службата. Затова за тях не важаха ограниченията и дисциплинарните норми, установени за редовите войници и центурионите. Например те имаха право да прекратят военната си служба по всяко време.

Така, след като пристигнаха в Аполония в началото на март, Гай Октавий, Марк Агрипа и Квинт Салвидиен не бяха задължени да живеят в някой от огромните лагери с кожени палатки, разполагащи се по целия път от Аполониум до Дирахиум. Петнайсетте легиона, събрани от Цезар, изпълняваха обичайните си военновременни задължения, без да обръщат внимание на благородните мъже, които по-късно щяха да ги командват. Освен в битките те рядко се срещаха.

За Октавий и Агрипа настаняването не беше проблем. Те отидоха в къщата, запазена за Цезар, и заеха една скромна стаичка. Осем година по-възрастният Салвидиен още не знаеше каква функция ще изпълнява. Това трябваше да бъде определено от Цезар. Затова до идването на пълководеца Салвидиен бе подчинен на Публий Вентидий, който го настани в една къща, отделена за младшите военни трибуни, ненавършили още възраст, за да се кандидатират за войнишки трибуни. Проблемът беше, че стаята му вече бе заета от друг младши военен трибун на име Гай Меценат, който ясно обясни на Вентидий, че не желае да споделя жилището и живота си с друг като него, още по-малко пиценец.

Петдесетгодишният Вентидий също бе пиценец и беше страдал от подобно отношение. Като малък бе вървял в триумфалното шествие на бащата на Помпей Велики за победите му над италийците в Италийската война. Останал рано без баща, детството му беше преминало трудно и само бракът с богата вдовица от Розея Рура му бе дал шанс да се издигне. Тъй като Розея Рура имаше най-добрите мулета в света, той се зае с отглеждане на тези животни и ги продаваше на войската, на пълководци от ранга на Помпей Велики. Така си беше спечелил и презрителния прякор Мулион — Мулетаря. Поради липсата на образование и подходящ произход той напразно жадуваше за израстване във военната йерархия, макар че нещо му подсказваше, че има талант за пълководец. При пресичането на Рубикон Цезар вече го познаваше добре. Вентидий се присъедини към силите на бъдещия диктатор и зачака своя шанс. За съжаление Цезар предпочиташе да му дава интендантски длъжности, а не да му поверява командването на легиони. Вентидий обаче изпълняваше добре задълженията си. Независимо дали ставаше дума за уреждане настаняването на младшите трибуни или за осигуряването на храна, оборудване и оръжия за легионите, Публий Вентидий работеше съвестно, с неугасващата надежда, че един ден ще бъде пълководец. Заветната му мечта изглеждаше все по-близка — Цезар му беше обещал да го назначи за претор следващата година, а прегорите командваха войски, не изпълняваха функциите на интенданти.

Нищо чудно, че когато богатият благороден Гай Меценат дойде да се оплаква от недодялания пиценец, който трябваше да се настани в стаята му, Публий Вентидий никак не се впечатли.

— Отговорът е прост, Меценате. Постъпи както всеки друг на твое място. Наеми си жилище на собствени разноски.

— Да не мислиш, че нямаше да го направя, ако имаше свободни жилища? — възкликна Меценат. — Слугите ми се бутат в една барака!

— Лоша работа — измърмори без съчувствие Вентидий.

Меценатовата реакция на тази липса на съдействие сред командването бе типична за богат млад благородник — той не можеше да изгони Салвидиен, но и не възнамеряваше да се съобразява с него.

— И така, живея в една пета от стая, която е достатъчно голяма за двама обикновени трибуни — оплака се Салвидиен пред Октавий и Агрипа.

— Изненадвам се, че още не си го натикал в миша дупка — отбеляза Агрипа.

— Ако го направя, веднага ще отиде пред легатския съвет и ще се оплаче, че издевателствам над него, а аз не мога да позволя такива неща да накърняват репутацията ми. Не го познавате този Меценат, има стабилни връзки на всякакво ниво — отвърна Салвидиен.

— Меценат — измърмори замислено Октавий. — Странно име. Сигурно има древен етруски произход. Ще ми е интересно да видя що за птица е този Меценат.

— Страхотна идея — съгласи се Агрипа. — Да тръгваме.

— Не — спря го Октавий. — Предпочитам да отида сам. Вие двамата вървете да се поразходите.

Когато Гай Октавий влезе в стаята на младшите военни трибуни, Гай Меценат изненадано го погледна и се намръщи.

Четири пети от помещението бяха натъпкани с вещите на Меценат: легло с пухен дюшек, шкафче, пълно със свитъци, орехово бюро с изящни инкрустации, кресло в същия стил, кушетка, маса, масичка за вино, вода и закуски, койка за личния му прислужник и дузина големи сандъци.

Собственикът на този панаир изглеждаше всичко друго, но не и войник. Меценат беше нисък, дебел, червендалест, носеше скъпа вълнена туника и филцови пантофи. Тъмната му коса бе оформена в хубава прическа, очите му бяха черни, дебелите му влажни устни изглеждаха постоянно нацупени.

— Привет — поздрави Октавий и се облегна на един сандък.

Един поглед бе достатъчен на Меценат, за да прецени, че пред него стои равен. Той се изправи и се усмихна гостоприемно.

— Привет. Аз съм Гай Меценат.

— А аз — Гай Октавий.

— От рода на консула Октавий?

— Да, макар и от друг клон. Баща ми умря като претор, когато бях на четири години.

— Малко вино?

— Благодаря, не пия.

— Извинявай, че не мога да ти предложа стол, Октавий, но се наложи да се откажа от креслото за гости, за да освободя място за онзи пиценски дървеняк.

— Квинт Салвидиен ли имаш предвид?

— Именно. Пфу! Пълен голтак, има само един слуга. Сега заради него не мога да си поканя достойни гости.

— Цезар го цени много — отбеляза Октавий.

— Един пиценски неудачник? Съмнявам се.

— Външният вид понякога лъже. Салвидиен водеше конницата в битката при Мупда и спечели девет златни фалера. Когато тръгнем, ще бъде в личния щаб на Цезар.

„Колко е удобно да имаш толкова информация за намеренията на главнокомандващия“ — помисли си Октавий. Кръстоса крака, обхвана небрежно коляното си с ръце и любезно попита:

— А ти имаш ли някакъв военен опит?

Меценат се изчерви:

— Бях адютант на Марк Бибул в Сирия.

— О, републиканец!

— Не. Бибул просто бе приятел на баща ми — отвърна смутено Меценат. — Решихме да не се месим в гражданската война, затова се прибрах у дома в Арециум. Сега обаче положението в Рим с по-спокойно и възнамерявам да продължа с обществената си кариера. Баща ми смята, че е… ъ… политически разумно да натрупам малко опит във война зад граница. И така — заключи той, — ето ме тук.

— Май не си случил на добро място — отбеляза Октавий.

— Как така?

— Цезар не е Бибул. В неговата войска високият ранг не носи големи привилегии. Дори старшите легати като Квинт Педий не се радват на такъв разкош, какъвто виждам тук. Сигурно имаш и лични коне, но когато Цезар се движи пеша, дори старшите легати вървят. Да имаш боен кон е задължително, но прекаленият лукс няма да ти спечели голямо уважение.