Другият младеж се изчерви още повече, в сълзливите му очи се четеше нарастващо недоумение.
— Ама аз съм Меценат от Арециум! Моите предци ме задължават да държа на общественото си положение!
— Не и във войската на Цезар. Виж неговите предци.
— Ама ти за какъв се мислиш, та да ме поучаваш?
— За приятел, който би искал да те ориентира правилно. Ако Вентидий е решил да живееш със Салвидиен, това съжителство ще продължи с месеци. Единствената причина, поради която Салвидиен още не те е пребил, е, защото не иска да си спечели репутация на побойник преди началото на кампанията. Помисли добре, Меценате. Още след първите две битки той ще се издигне в очите на Цезар. Щом това стане, със сигурност ще те спука от бой. Може би зад добродушния ти външен вид се крие военен лъв, но се съмнявам.
— Ти какво разбираш, бе? Виж се, че още имаш жълто по устата!
— Така е, но не се заблуждавам за предпочитанията и обичаите на пълководеца си. Аз го придружавах в Испания.
— Адютант?
— Именно. При това адютант, който добре знае мястото си. В тази война обаче имам намерение да получа онова, което ми се полага, и това означава, че двамата със Салвидиен трябва да започнете да се разбирате. Салвидиен е важен за нас. А ти си изнежен глезльо, но по някаква причина ми харесваш. — Октавий махна към шкафчето със свитъци. — Виждам, че си човек на перото, не на меча. Съветвам те, когато Цезар дойде, да поискаш място като негов личен секретар. Гай Требаций няма да дойде и това ти дава възможност за добро израстване в кариерата.
— Кой си ти? — промълви отчаяно Меценат.
— Приятел — отвърна с усмивка Октавий и се изправи. — Помисли добре. Не позволявай богатството и образованието да ти създадат предубеждение към мъже като Салвидиен. Рим се нуждае от всякакви хора и в негов интерес е те да се уважават едни други. Върни излишните си вещи в Арециум и запази само книгите си. Освободи на Салвидиен половината стая и недей да живееш като паразит във войската на Цезар. Той не е толкова суров като Гай Марий, но все пак е доста строг.
Сетне кимна и излезе.
Когато възвърна способността си да разсъждава, Меценат заоглежда с премрежени очи мебелите си. Няколко сълзи капнаха върху голямото му удобно легло, ала Гай Меценат не беше глупак. Красивият младеж му бе повлиял по странен начин. У него нямаше надменност, нито презрение. Не бе загатнал с нищо за това, но нещо в поведението му говореше, че Октавий много добре разбира, че Гай Меценат изпитва интимна привързаност не само към жени, а и към мъже. Да, той със сигурност си даваше сметка, че Меценат се стреми да изгони Салвидиен не само защото се нуждаеше от уединение за интелектуалните си занимания. Е, в тази кампания се налагаше да задоволява половите си влечения само с жени. Единствено с жени.
И така, когато се върна след няколко часа, Салвидиен завари стаята лишена от всякакъв разкош. Гай Меценат седеше на обикновен сгъваем стол пред проста преносима масичка. Той посрещна съквартиранта си с протегната ръка:
— Приеми извиненията ми, скъпи Салвидиене. Щом се налага да съжителстваме дълго време, най-добре да бъдем в приятелски отношения. Аз съм разглезен, но не и глупав. Ако те дразня с нещо, не се притеснявай да ми го кажеш. Аз също ще бъда прям с теб.
— Приемам извинението ти — отвърна Салвидиен, който също поназнайваше нещо за човешкото поведение. — Октавий е бил тук, нали?
— Какъв е той? — поинтересува се Меценат.
— Племенник на Цезар. Той ли ти заповяда?
— О, не. Не е в негов стил.
До края на март Цезар още не беше пристигнал в Аполония, но това се отдаваше на пролетните бури, бушуващи с пълна сила. Всички смятаха, че поради лошото време не може да тръгне от Брундизиум.
На априлските календи Вентидий извика Гай Октавий при себе си.
— Току-що пристигна специален куриер с писмо за теб.
В тона му се усещаше известно неодобрение. Той не смяташе за уместно писмата на един обикновен адютант да идват със специален куриер.
Октавий взе свитъка, носещ печата на Филип. Сърцето му се сви от тревога, че нещо се е случило с майка му или със сестра му. Пребледнял, той се отпусна без покана на един стол до бюрото и погледна Вентидий с такова жално изражение, че добродушният мулетар преглътна забележките си.
— Съжалявам — извини се момчето, — краката ми се подкосиха. Мога ли да го отворя веднага, Публий Вентидий.
— Отваряй. Предполагам, че не е нищо сериозно.
— Не, лоши новини за Цезар.
Октавий счупи печата, разгъна листа и зачете. Когато свърши, хвърли писмото върху бюрото.
— Цезар е мъртъв. Убит е.
„Досети се още преди да отвори писмото“ — помисли си Вентидий и грабна листа. След като го прочете, загледа удивено получателя.
— Ала защо до теб? Такива новини! И откъде се досети? Да не си ясновидец?
— Не съм, Публий Вентидий. И не знам как се досетих.
— О, Юпитере! Какво ще стане с нас сега? И защо тази вест не беше изпратена до мен или до Рабирий Постум?
Очите на мулетаря се насълзиха; той закри лицето си с ръце и горчиво заплака.
Октавий се изправи и изведнъж захриптя.
— Трябва да се върна в Италия. Вторият ми баща пише, че ще ме чака в Брундизиум. Съжалявам, че новината бе изпратена първо на мен, но може би официалното писмо се е забавило.
— Цезар е мъртъв! — промълви Вентидий. — Мъртъв! Това е краят на света.
Младежът излезе и тръгна към пристанището, за да наеме кораб. Късото разстояние му създаде повече трудности, от който и да е друг път.
„Хайде, Октавий, не се оставяй на астмата сега! Цезар е мъртъв и идва краят на света. Трябва да науча всичко колкото се може по-скоро, не мога да чакам в Аполония.“
— Заминавам за Брундизиум — обяви той след час пред Агрипа, Салвидиен и Меценат. — Цезар е убит. Който иска да ме придружи, е добре дошъл. Наел съм достатъчно голяма лодка. Така и така няма да има поход към Сирия.
— Аз идвам — обяви веднага Агрипа и излезе от стаята, за да приготви единствения си сандък и да вземе единствения си слуга.
— С Меценат не можем да тръгнем — рече Салвидиен. — Ако войската остане тук, ние имаме работа. Може би ще се срещнем пак в Рим.
За Салвидиен и Меценат Октавий беше неузнаваем. Лицето му бе посиняло, но иначе имаше напълно спокоен вид.
— Не можах да се срещна с Епидий и другите си учители — рече той и извади една кесия. — Ето, Меценате, дай това на Епидий и му кажи да взима всичко и всички и да тръгват за Рим.
— Наближава буря — отбеляза тревожно Меценат.
— Бурите не можеха да спрат Цезар. Защо трябва да спират мен?
— Защото не си добре — престраши се да каже Меценат.
— Сред морето или в Аполония, така или иначе няма да се оправя. Ала болестите не бяха в състояние да спрат Цезар, така че защо да спрат мен?
Той излезе да провери дали багажът му е готов. Салвидиен и Меценат се спогледаха.
— Прекалено е спокоен — отбеляза Меценат.
— Може би — съгласи се замислено Салвидиен. — В него има твърде много от чичо му.
— О, забелязах го още при първата ни среща. Той обаче играе такава игра на нерви, пред каквато, ако вярваме на историческите книги, Цезар никога не е бил изправен. Историческите книги! Колко е ужасно, Квинте, че той вече е в историята!
— Ти не си добре — рече Агрипа, докато слизаха към пристанището срещу усилващия се вятър.
— Забранявам да говориш на тази тема. Ти си с мен и това ми стига.
— Кой би посмял да убие Цезар?
— Наследниците на Бибул, Катон и добрите люде, предполагам. Това няма да им се размине. — Октавий понижи глас така, че Марк Агрипа вече едва го чуваше: — Кълна се в Сол Индигес, Телус и Либер Патер, че на всяка цена ще потърся възмездие!
Лодката навлезе в открито море и Агрипа се превърна в болногледач на Октавий, защото личният му прислужник Скилакс страдаше от морската болест дори повече от господаря си. Съдбата на слугата обаче никак не вълнуваше Агрипа; той бе загрижен само за приятеля си. Между пристъпите на повръщане и суха кашлица Октавий наистина сякаш береше душа, но в момента не им оставаше друго, освен да продължават на запад към Италия — вятърът и вълните неуморно ги тласкаха в тази посока. Октавий поне не беше претенциозен пациент. Той просто лежеше на палубата, подпрян на една дъска, за да не пръска морската вода в лицето му. Единственото, което Агрипа можеше да стори за него, бе да държи главата му така, че да не вдишва от почти прозрачната течност, която повръщаше.
