Като много млад Цезар беше заловен от пирати. Те бяха толкова сигурни, че никой не може да открие тайното им заливче в Ликия, че го взеха със себе си. Той обаче запомни местоположението на свърталището им и се върна да ги залови, след като го освободиха срещу откуп. Същото бе и със съкровищницата. Той преброи надписите между залата на Птах и онзи, от който се отваряше подземието. За да открият съкровището, крадците трябваше да разрушат целия храм. Той обаче просто бе преброил надписите. Не че възнамеряваше да краде онова, което един ден щеше да принадлежи на сина му, но човек никога не знае.

В края на май се върнаха в Александрия. Там развалините бяха напълно разчистени и навсякъде се строеше. Митридат Пергамски се беше преместил в удобен дворец с жена си Вереника и дъщеря си Лаодика. Руфрий пък строеше гарнизона за войската на изток от града, близо до хиподрума — разумно бе избрал да настани войските си близо до еврейските квартали.

Цезар не спираше да съветва и да напомня:

— Не се скъпи, Клеопатра! Изразходвай достатъчно пари за изхранването на народа си и не карай бедните да плащат цената! Защо мислиш, че Рим няма проблеми с безимотните? Пускай ги безплатно на състезанията с колесници и измисли други такива забавления. Доведи гръцки театрални трупи да играят Аристофан, Менандър, все леки и весели пиеси. Обикновените хора не обичат трагедиите, защото такъв е животът им. Предпочитат да се смеят и да забравят за тревогите си поне за малко. Изгради повече обществени чешми и няколко бани. В Рим входът за баня струва четвърт сестерция; хората са доволни и чисти. Постави под контрол тези проклети птици през лятото! Наеми хора да мият улиците и направи сносни обществени нужници с течаща вода. Тъй като Александрия и Египет са затънали в бюрокрация, проведи преброяване на бедните и им раздавай по една крина жито на месец, както и порция ечемик, от който да си приготвят бира. Приходите трябва да се разпределят, а не да се пазят. Ако задържаш прекалено много пари, икономиката ще рухне. Ситуацията в Александрия е овладяна, но ти трябва да запазиш положението такова.

И така нататък, и така нататък. За законите, за институциите за обществен контрол, за реформата на египетските банки, собственост на фараона.

— Изразходвай повече пари за образование, насърчавай педагозите да организират училища на обществените места и пазарите, плащай им допълнително, за да допускат повече деца. Нуждаеш се от библиотекари, от писари; когато получиш нови книги, веднага ги изпращай в библиотеката! Чиновниците са мързеливци, затова ги дръж по-изкъсо; и не позволявай да заемат службите си доживотно.

Клеопатра слушаше внимателно, чувстваше се малко като кукла, която кима с глава, когато я разтърсиш. Вече в деветия месец, тя едва ходеше, не можеше да стои далеч от нощното гърне и едва издържаше ритането на Цезаровия син, докато самият Цезар изтезаваше съзнанието й. Тя бе готова да издържи всичко, освен мисълта, че скоро ще трябва да се раздели с него.

През юнските нони настъпи последната им нощ заедно. На сутринта Цезар, Шести легион и германската конница щяха да тръгнат към Сирия.

Тя даде всичко от себе си, за да му достави удоволствие. Разбираше, че той я обича по свой начин, че никоя жена не е в състояние да измести Рим от сърцето му, нито да му стане толкова скъпа като Десети или Шести легион. Те бяха неразривно свързани с него.

„Ала аз също съм готова да умра за него, да, готова съм! Той е бащата, когото не съм имала, любовта на сърцето ми, идеалният мъж. Кой друг на света може да се мери с него? Дори Александър Велики, завоевателят, незаинтересован от страданията на бедните. Вавилон не привлича Цезар. Той не би заменил Рим с Александрия. О, как ми се иска да можеше! Ако беше до мен, Египет щеше да управлява света, не Рим.“

Можеха да се целуват и да се прегръщат, но не и да се любят.

„На мъж като Цезар това не му липсва. Харесва ми да ме гали толкова нежно. След като си тръгне, само ще си представям докосването му. Синът му ще бъде като него.“

— След Азия в Рим ли отиваш? — попита тя.

— Да, но не за дълго. Предстои ми война в провинция Африка, за да се отърва завинаги от републиканците. О, де да беше жив Помпей! Нещата можеха да се развият съвсем различно.

Хрумна й странна мисъл:

— Не е вярно, Цезаре. Ако Помпей беше жив, ако се бяхте споразумели, нищо нямаше да се промени. Има толкова много други, които няма да превият коляно пред теб.

Той помълча, сетне се засмя:

— Права си, любов моя, напълно си права. Катон е главният подстрекател.

— Рано или късно ти ще се върнеш в Рим за постоянно.

— Може би. Преди това обаче трябва да победя партите и да върна орлите на Крас.

— Трябва да се видим отново! Трябва! Мислех си, че веднага щом приключиш войните срещу републиканците, ще се върнеш в Рим. Тогава мога да дойда при теб.

Той се надигна на лакът и я погледна.

— О, Клеопатра, ще се вразумиш ли някога? Първо, никой цар не може да отсъства от държавата си толкова дълго време. Затова не можеш да дойдеш в Рим. Освен това твое задължение е да управляваш.

— Ти си цар, но никога не си във владенията си.

— Аз не съм цар! Рим има консули, претори, цял куп магистрати. Диктаторът заема този пост само временно. В момента, когато изправя Рим на крака, аз ще се оттегля. Като Сула. Аз не мога да управлявам Рим. Ако можех, нямаше да съм тук сега. Също както ти не можеш да отсъстваш от твоя Египет.

— О, да не се караме в тази последна нощ! — възкликна тя и го стисна силно за ръката.

В същото време обаче си помисли: „Аз съм фараон, аз съм бог. Мога да правя каквото си поискам, нищо не ме задържа. Чичо Митридат и четири римски легиона са тук. Така че когато разчистиш републиканците и се установиш в Рим, аз ще дойда, Цезаре.“

Нямало да управлява Рим ли?

Как пък не!

Катон и Цицерон научиха за поражението на Помпей Велики при Фарсал от Лабиен. Той бе достигнал адриатическото крайбрежие на Македония след тридневно бясно препускане. Макар че беше сам и все още в скромните си бойни доспехи, стражите на лагера веднага познаха това тъмно, нехарактерно за римлянин лице. Всеки редови войник познаваше началника на Помпеевата конница и се боеше от него.

След като научи, че Катон е в главния щаб, Лабиен слезе от изтощеното си животно и закрачи по главната улица на лагера към аленото знаме, развято от силния вятър, с надеждата Катон да е сам. Изобщо не му беше до театралните сцени на Цицерон.

Ала нямаше късмет. Великият адвокат бе вътре и ясният му, цветист, надменен говор звучеше от палатката, сякаш разговаряше с изтъкнати юристи, а не с намусения, невпечатлителен Катон. Той, както забеляза Лабиен с влизането си, го слушаше с изражение, красноречиво подсказващо, че търпението му е на изчерпване.

Изненадани от внезапното му нахлуване, Катон и Цицерон подскочиха, отвориха усти да заговорят, но Лабиен им даде знак да мълчат.

— Разгроми ни за по-малко от час — рече военният мъж и веднага се приближи към масата с виното; отпи направо от каната, сетне се намръщи и потрепери. — Катоне, защо никога нямаш свястно вино?

Цицерон заскимтя, занарежда, започна да се вайка, от очите му рукнаха сълзи:

— О, потресен съм, ужасно! Какво правя тук? Защо изобщо дойдох на този ужасен, обречен поход? Да си бях останал в Италия, ако не в самия Рим. Там щеше да съм полезен, тук само преча!

И така нататък, и така нататък. Нищо не можеше да прекъсне пороя на думите му.

Катон запази мълчание с напрегнато лице. Невъзможното се беше случило: Цезар бе победил. Ала как? Как! Как бе възможно престъпникът да докаже, че е невинен?