Реакциите им не изненадаха Лабиен; той ги познаваше твърде добре и не изпитваше симпатия към тях. За него Цицерон бе нищожество, затова той насочи вниманието си към Катон, най-ожесточения противник на Цезар. Катон очевидно никога не бе допускал, че неговите съюзници (републиканците, както се наричаха сами) ще бъдат разгромени от човека, нарушил всяка точка от неписаната римска конституция и извършил светотатството да навлезе с войска в собствената си страна. Сега Катон беше като жертвен бик, повален от ритуалния чук, без никаква представа какво му се е случило.

— Разгромил ни за по-малко от час, а? — рече накрая.

— Да. Макар че имахме огромно превъзходство, а той беше без никакви резерви и разполагаше само с хиляда конници. Никога не бях чувал такава важна битка да се реши за толкова кратко време. Искате да знаете името й? Фарсал.

„Това — зарече се Лабиен — е всичко, което ще научите за Фарсал от мен. Аз съм бил пълководец на Цезар от началото до края на кампанията му в Галия и бях сигурен, че ще го победя. Бях убеден, че без мен той не може да печели битки. Ала Фарсал ми даде да разбера, че при всички задачи, които ми е поставял, той го е правил със знанието, че един умел подчинен няма да го разочарова. Стратегията винаги е била негова. Той просто превръщаше Требоний, Децим Брут, Фабий и останалите в оръдия на волята си.“

„Някъде между Рубикон и Фарсал аз престанах да разбирам това. Затова поведох шестте си хиляди конници срещу хилядата Цезарови германи и бях убеден, че победата вече е моя. Това бе моята битка, защото Помпей Велики беше твърде уморен, за да поеме командването на своя щаб и да занимава ума си с друго, освен със самосъжаление. Аз исках битка, неговите «кушетъчни» пълководци искаха битка, а Помпей залагаше на фабианската тактика — да изтощи врага, да го отегчи, но не и да се бие. Е, той се оказа прав.“

„В колко съдбовни битки се е сражавал Цезар? Много често той наистина се сражаваше с меч и щит на предната линия. Сигурно са около петдесет. Няма нещо, което да не е видял, да не е направил. Онова, което аз постигам благодарение на страха — не, терора! — сред войниците си, той го прави, като печели любовта им; те са готови да умрат за него.“

Обхванат от ярост; той удари с все сила полупразната кана и я запрати в другия край на палатката.

— Всичкото ли хубаво вино е отишло в Тесалия? — попита. — Нищо ли не е останало на това проклето място?

Катон се окопити и изкрещя:

— Нито знам, нито ме интересува! Ако искаш да се наливаш с помия, Тите Лабиене, иди другаде! И… — добави, като се обърна към Цицерон, който все още плачеше — … вземи този лигльо със себе си!

Без да се интересува как ще бъдат приети думите му, Катон излезе и закрачи по виещата се алея към върха на хълма Петра.

„Не месеци, а броени дни. Осемнайсет дни. Да, осемнайсет дни изминаха, откакто Помпей Велики поведе огромната си войска на изток през Тесалия. Не пожела да ме вземе — нима си мисли, че не знам колко го дразнят критиките ми? Затова предпочете компанията на скъпия ми Марк Фавоний, а мен остави с ранените в Дирахиум.“

„Марк Фавоний, най-добрият ми приятел, къде е? Ако беше жив, щеше да се върне с Тит Лабиен.“

„Лабиен! Кръвожадният варварин в римски дрехи, дивак, който изпитва удоволствие да изтезава римски войници само защото са предпочели да служат при Цезар, а не при Помпей. А Помпей, който с цялото си безочие се нарича «Магнус» (велик), не посмя да се възпротиви, когато Лабиен измъчваше седемстотин пленени мъже от Цезаровия Девети легион. Хора, които познаваше още от Галия. Това е основната причина, точно затова изгубихме ключовата битка при Фарсал. Правата кауза се защитава от неподходящи хора.“

„Помпей Магнус, вече не е Велик, а обичаната ни република започна падението си. Нещата се обърнаха за по-малко от час.“

Гледката от хълма Петра бе прекрасна. Тъмното море под леката мараня и бледото слънце, зелените хълмове под върховете на Кандавия, тухлените къщи на малкия Дирахиум, свързан със сушата с дървен мост. Спокойствие. Красота. Дори безкрайните зловещи крепостни валове със стърчащи кули отвъд обгорената ничия земя се наместваха в пейзажа, сякаш винаги са били тук. Останки от една жестока обсада, продължила с месеци, докато една нощ Цезар бе изчезнал и Помпей си беше помислил, че е победил.

Катон стоеше на върха на Петра и гледаше на юг. Там се намираше остров Коркира, където чакаше огромната флота на Гней Помпей, със стотици кораби, хиляди моряци и гребци. Странно как синът на Помпей Велики бе показал талант да води морски битки.

Вятърът развяваше кожените ленти на поличката и ръкавите му, сивеещата му коса, притискаше дългата брада към гърдите му. От година и половина бе напуснал Италия и оттогава не беше се бръснал и подстригвал. Така Катон скърбеше за потъпканата мос майорум, за римските обичаи, каквито са били и трябваше да останат завинаги. Ала мос майорум бе потъпквана от безброй политически демагози и войнолюбци, най-опасен, от които беше Гай Юлий Цезар.

„Как мразя този Цезар! Мразя го още преди да навърши достатъчно години, за да влезе в сената. Мразя изисканото му държание, красивото му лице, ораторското му майсторство, блестящия му талант на пълководец, презрението му към мос майорум, разрушителните му сили, безупречния му благороден произход. Как му се противопоставяхме само във Форума и сената, ние, добрите люде! Катул, Ахенобарб, Метел Сципион, Бибул и аз. Катул е мъртъв, Бибул е мъртъв, къде са Ахенобарб и онзи глупак Метел Сципион? Аз ли съм единственият останал от добрите люде?“

Когато дъждът заваля, Катон се върна в главната си квартира и завари там само Статил и Атенодор Кордилион. Компанията им му доставяше радост.

Статил и Атенодор Кордилион бяха домашните му философи от незапомнени времена. Той им осигуряваше подслон и плащаше за компанията им. Само стоик би издържал гостоприемството на Катон по-дълго от един-два дни, защото този правнук на безсмъртния Катон Цензора се гордееше с непретенциозния си вкус. Останалите хора го наричаха скъперник и това определение никак не го тревожеше. Той не се впечатляваше от критики или ласкателства. Въпреки всичко Катон бе по-пристрастен към виното, отколкото към стоицизма. Макар че с домашните си философи пиеха от най-евтиното и долнопробно, запасите му бяха неизчерпаеми. Той не плащаше никога повече от петдесет сестерции за роб, но за сметка на това купените от него мъже (той не допускаше жени в дома си) работеха повече, отколкото други, струващи петдесет пъти повече от тях.

Тъй като римляните, дори простолюдието, обичаха да живеят колкото се може по-охолно, странният аскетизъм на Катон го правеше достоен за възхищение — дори ценен — ексцентрик. Това заедно с невероятното му упорство и пълната му неподкупност го издигаха в очите на хората. Независимо колко тежка бе задачата му, Катон я изпълняваше съвестно и всеотдайно. Грубият му глас, блестящите му тиради и критики и твърдата решимост да съсипе Цезар бяха пословични. Никой не можеше да го уплаши, а още по-малко да излезе наглава с него.

Статил и Атенодор Кордилион дори не правеха опити да излязат наглава с него. Те бяха между малкото му истински приятели.

— Тит Лабиен да не се нанесе при нас? — попита Катон, след като се приближи до масичката и си наля чаша неразредено вино.

— Не — отвърна Статил с лека усмивка. — Отиде в бившето жилище на Лентул Крус и си поръча една амфора от най-хубавото фалернско вино, за да удави мъката си.

— Да ходи, където ще, само да не е тук — изсумтя Катон прав, докато един слуга сваляше доспехите му; сетне седна и въздъхна: — Предполагам, че вестта за поражението ни се е разпространила.

— Навсякъде — потвърди Атенодор Кордилион с насълзени очи. — О, Марк Катоне, как ще оцелеем в свят, управляван от тиранина Цезар?