— Това не е свършен факт. Докато съм жив, няма да го позволя. — Катон отпи голяма глътка и изпъна дългите си мускулести крака. — Предполагам, че сред оцелелите от Фарсал има много, които мислят така; например Тит Лабиен. Дори Цезар все още да е в милостивото си настроение, съмнявам се да го помилва. Да помилва! Сякаш е цар. Всички възхваляват добротата му, пеят песни за милосърдието му! Пфу! Цезар е същият като Сула. Знатен произход от седемстотин години насам. Дори се има за по-благороден от Сула. Сула никога не е твърдял, че е потомък на Марс и Венера. Ако не бъде спрян, Цезар ще се обяви за цар на Рим. Произходът му го оправдава. Сега му се удава възможност. А и няма пороците, които попречиха на Сула да сложи диадемата на главата си.

— Тогава да се молим на боговете Фарсал да не е последната ни битка — каза Статил и допълни чашата на Катон от друга кана. — О, само да знаехме повече подробности за случилото се! Кой е оцелял и кой е загинал, кой е заловен и кой е избягал…

— Това има подозрително добър вкус — прекъсна го намръщен Катон.

— Помислих, че заради ужасните новини не е зле да последваме примера на Лабиен — обясни виновно Атенодор Кордилион.

— Чревоугодничеството не е оправдано независимо колко лоши са новините! — сопна се Катон.

— Не съм съгласен — прозвуча меден глас от входа.

— О, Марк Цицероне — посрещна го той с мрачно изражение.

Все още с насълзени очи, Цицерон се настани на един стол, откъдето да вижда лицето на Катон. Изтри своето с голяма чиста кърпичка — неотменен атрибут за този гений на ораторското изкуство — и пое една чаша от Статил.

„Знам — помисли си Катон, — че скръбта му е искрена, но въпреки това ме влудява. Един мъж трябва да се владее.“

— Какво успя да изкопчиш от Тит Лабиен? — изръмжа той толкова рязко, че Цицерон подскочи. — Къде са останалите? Кой е загинал при Фарсал?

— Само Ахенобарб — отвърна Цицерон.

„Ахенобарб! Моят братовчед, баджанак, неуморим поддръжник на добрите люде. Никога вече няма да видя това решително лице. Как се измъчваше заради плешивостта си, убеден, че именно заради голото му теме не искат да го изберат за жрец…“

Цицерон продължаваше да бърбори:

— Помпей Велики е избягал заедно с останалите. Според Лабиен това се случва при пълен разгром. Когато битката се води докрай, пълководците загиват на бойното поле. В този случай обаче войската ни се разцепила. Всичко било решено, когато Цезар разбил конницата на Лабиен с помощта на допълнителни кохорти пехотинци, въоръжени с дълги копия. Помпей избягал от бойното поле. Другите пълководци го последвали, а войниците хвърлили оръжията си и се предали или побягнали.

— А синът ти? — поинтересува се Катон повече по задължение.

— Доколкото разбрах, държал се е достойно и не е пострадал — не скри задоволството си Цицерон.

— А брат ти Квинт и неговият син?

Лицето на Цицерон се изкриви от гняв:

— Никой от двамата не се е сражавал при Фарсал. Квинт каза, че няма да се бие за Цезар, но че го уважава твърде много, за да се изправи срещу него. — Той вдигна рамене. — Това е най-лошото в гражданската война. Разделя семействата.

— Някакви новини от Марк Фавоний?

— Не.

Катон изръмжа, сякаш не му се обсъждаше повече тази тема.

— Какво ще правим? — попита жално Цицерон.

— По принцип, Марк Цицероне, ти трябва да вземеш решението. Ти си проконсулът тук. Аз съм бил претор, но не и консул. Следователно ти си по-висш от мен.

— Глупости! Помпей възложи командването на теб, не на мен! Ти живееш в квартирата на пълководеца.

— Правомощията ми бяха специфични и ограничени. Според закона всички важни решения се взимат от най-висшия магистрат.

— Е, аз категорично отказвам да взимам каквито и да било решения!

Катон спря поглед върху плахото лице на Цицерон; защо винаги проявяваше такова малодушие този човек?

— Добре — въздъхна, — ще взема решение, но само при условие, че ме подкрепиш, когато действията ми се обсъждат пред Римския сенат.

— Какъв сенат? Марионетките на Цезар в Рим или онези, които са се разбягали във всички посоки след Фарсал?

— Истинското републиканско правителство на Рим, което отново ще се обедини и ще се изправи срещу тиранина.

— Ти никога няма да се откажеш, нали?

— Докато съм жив.

— Нито пък аз, но не по твоя начин, Катоне. Аз не съм воин, нямам тази смелост. Смятам да се върна в Италия и да организирам обществена съпротива срещу Цезар.

Катон скочи със стиснати юмруци:

— Да не си посмял! Да се върнеш в Италия, е все едно да се подчиниш на Цезар!

— Успокой се, спокойно, извинявай! Но какво друго да правим?

— Ще се вдигнем оттук и ще отидем на Коркира, разбира се. Тук имаме кораби, но ако се бавим още, дирахийците ще ги изгорят. Когато се съберем с Гней Помпей, ще се поинтересуваме от другите и ще вземем окончателно решение.

— Осем хиляди ранени и всичките ни хранителни запаси и оборудване? Нямаме достатъчно кораби!

Катон го погледна насмешливо:

— Щом Гай Цезар може да натъпче дванайсет хиляди човека, пет хиляди цивилни и роби, всичките си мулета и каруци и цялата си екипировка и артилерия на по-малко от триста пробити кораба и да прекоси океана между Британия и Галия, няма причини ние да не съберем четири пъти по-малко на сто здрави плавателни съда и да ги прекараме на такова кратко разстояние през спокойни води.

— О! О, да, да! Напълно си прав, Катоне. — Цицерон се изправи и подаде чашата си на Статил с треперещи ръце. — Тогава да започвам да си стягам багажа. Кога отплаваме?

— Вдругиден.

Коркира, която Катон помнеше от предишното си посещение, бе изчезнала. Той бе видял прекрасен остров, перла на Адриатика, хълмист и зелен, с вълшебни заливчета и прозрачна, блестяща вода.

Няколкото Помпееви адмирали начело с Гней Помпей бяха преобразили Коркира. Във всяко заливче бяха закотвени товарни или военни кораби, всяко селце се беше превърнало в укрепен град, изхранващ военните лагери наоколо, някога кристалните морски води бяха замърсени от човешки и животински екскременти и воняха по-лошо от калните блата на Пелузиум в Египет. При тази липса на всякаква хигиена Гней Помпей бе организирал главната си база на брега на протока между острова и сушата. Основната причина беше, че ако Цезар реши да прехвърля войски от Брундизиум, това бе най-удобното място за дебаркиране. Теченията в протока обаче не отмиваха отпадъците и те се трупаха там.

Катон като че не усещаше вонята, но Цицерон постоянно се оплакваше и отчаяно затискаше с кърпичка чувствителните си ноздри. Накрая се премести в изоставена вила на върха на един хълм, в чиято красива градина се разхождаше и береше плодове от дърветата. Това малко му помагаше да преодолее тъгата по дома: Цицерон извън Италия бе като дърво без корен.

Внезапната поява на малкия Цицеронов брат Квинт и сина му Квинт Младши само увеличи страданията му. Двамата отказваха да заемат страна в конфликта и обикаляха Гърция и Македония. Сетне, след поражението на Помпей Велики при Фарсал, бяха решили да посетят Цицерон в Дирахиум. Там заварили лагера изоставен и научили, че републиканците избягали на Коркира. Затова и те отидоха там.

— Сега трябва да разбереш защо отказах да се съюзя с този надут глупак Помпей Велики — изръмжа Квинт пред брат си. — Той не е достоен дори да целува краката на Цезар.

— Накъде отива светът — завайка се Цицерон, — когато държавните дела се решават на бойното поле? Не е възможно това да продължава. Рано или късно Цезар ще се върне в Рим и ще поеме управлението. Възнамерявам да съм там, за да му вгорча живота.

Квинт Младши изсумтя:

— Глупости, чичо Марк! Ако стъпиш на италийска земя, веднага ще бъдеш задържан.

— Точно тук, племеннико, грешиш — не скри презрението си Цицерон. — Получих писмо от Публий Долабела, който ме моли да се върна в Италия! Уверява ме, че съм добре дошъл, че Цезар с радост ще приеме проконсули от моя ранг в сената. Той много ценял силната опозиция.