Агрипа откри в себе си странна решителност — да не позволява този хилав младеж да загине или да потъне в забрава сега, когато могъщият му чичо вече не можеше да го поддържа. Един ден Октавий щеше да бъде важен за Рим — когато навлезе в зрелостта си и навърши достатъчно години, за да влезе в сената.
„Той ще се нуждае от опитни войници като Салвидиен и мен — мислеше си Агрипа, — от хора на перото като Меценат и тогава ние трябва да го подкрепим, каквото и да се случи през годините, докато Октавий започне сам да се грижи за себе си. Меценат е твърде надут, за да служи на някого, но веднага след като приятелят ми оздравее, аз ще помоля Октавий да ме приеме за свой клиент и ще посъветвам Салвидиен да стори същото.“
Октавий се опита да се изправи. Агрипа го хвана за ръцете и го настани така, че да диша по-лесно; опъна наметалото си пред него, за да го пази от дъжда и морските пръски.
„Пътуването поне няма да е дълго — помисли си Агрипа. — Докато се усетим, ще сме в Италия. Стъпим ли на твърда земя, той вече няма да страда от морска болест, макар че астмата ще продължи да го мъчи. Откъде се взе тази проклета астма?“
На сушата обаче ги чакаше горчиво разочарование. Ветровете ги бяха издухали до Бариум, на двайсет и шест километра северно от Брундизиум.
С парите на Октавий Агрипа плати на собственика на лодката и свали приятеля си на брега. Скилакс ги последва, подкрепян от слугата на Агрипа Формион, изключително беден, но благороден човек.
— Трябва да наемем две колесници и веднага да тръгнем за Брундизиум — рече Октавий, чието състояние със самото му стъпване на твърда земя се беше подобрило значително.
— Утре — отсече Агрипа.
Едва се развиделяваше.
— Още днес тръгваме, Агрипа, няма да търпя възражения.
По време на пътуването астмата му се облекчи съвсем малко. Минуциевият път бе с хубава настилка, но колесницата все пак се теглеше от мулета. Въпреки това Октавий отказваше да правят каквато и да било почивка, освен за смяна на животните. Стигнаха до дома на Авъл Плавтий по залез.
— Филип не успя да дойде, наложи се да остане в Рим — обясни домакинът, докато показваше на Агрипа къде да занесе Октавий. — Изпрати обаче спешно писмо. Има едно и от Ация.
Октавий вече дишаше по-леко. Намести се удобно на възглавничките и протегна ръка към разтревожения Агрипа.
— Виждаш ли? — рече и се усмихна лъчезарно. — Знаех си, че с теб ще съм в сигурни ръце. Благодаря ти.
— Кога ядохте за последен път? — поинтересува се Плавтий.
— В Аполония — отвърна прегладнелият Агрипа.
— Къде са ми писмата — попита Октавий, който не бе заинтересуван от храната.
— Дай му ги да се успокои — каза Агрипа. — Може да се храни, докато чете.
Писмото от Филип бе доста по-дълго от кратката бележка в Аполония и съдържаше пълен списък на „Освободителите“. Също така уведомяваше Гай Октавий, че в завещанието си Цезар го е обявил за негов наследник и го осиновява.
„Не мога да разбера търпимостта на Антоний към тези хора, още по-малко зле прикритото му одобрение към онова, което сториха. Те получиха пълна амнистия и макар че Брут и Касий още не са се върнали в съдилищата си, за да продължат да изпълняват преторските си задължения, носят се слухове, че се канели да го направят. Всъщност предполагам, че вече щяха да са се върнали на работа, ако не беше онзи човек, който преди три дни се появи на мястото на кладата на Цезар. Нарича себе си Гай Аматий и твърди, че бил внук на Гай Марий. Със сигурност не притежава някакъв ораторски талант, защото изразните му средства са като на прост селяк.
Отначало той обяви пред тълпата (на Форума всеки ден се събират много хора), че Освободителите са престъпници и трябва да бъдат убити. Гневът му е насочен най-вече към Брут, Касий и Децим Брут, макар че по мое мнение Гай Требоний е най-големият злосторник.
Той не участва във физическото убийство, но беше мозъкът на заговора. Още първия ден Аматий възбуди гнева на тълпата и тя закрещя, искайки кръвта на убийците. При втората си поява той пожъна още по-голям успех и положението стана наистина напечено.
Вчера обаче, при третата изява на Аматий, беше най-зле. Той обвини Марк Антоний в съучастничество! Каза, че Антоний се бил договорил с Освободителите. Той изразявал публично подкрепата си за тях, за да получат прошка и от народа. Убийците се разхождали на свобода. Самият Антоний, подкрепян от Брут и Касий, бил приел твърде жестоки мерки срещу крадците, целият Рим помнел това. И така нататък. Тълпата се развилия.
Тръгвам за вилата си в Неапол, където ще те чакам. Току-що научих, че някои от Освободителите решили да напуснат Италия заради призивите на Гай Аматий. Цимбер побърза да замине за провинцията си. Стай Мурк, Требоний и Децим Брут последваха примера му.
Сенатът се събра, за да обсъди положението с провинциите и Брут и Касий присъстваха, очаквайки да чуят имената си като управители за следващата година. Антоний обаче постави на обсъждане само своята провинция, Македония, и тази на Долабела — Сирия. За продължаване на Цезаровата кампания срещу партите обаче не обелиха нито дума. Антоний проявява претенции към шестте легиона с опитни бойци, разположени в Западна Македония. Твърди, че сега били негови. За война срещу Буребистас и даките ли? Той не каза дали е така. Мисля, че просто иска да осигури собственото си оцеляване, ако се стигне до гражданска война. За останалите девет легиона не се взе никакво решение и те не бяха извикани обратно в Италия.
С помощта и по настояване на Цицерон (който се върна веднага след смъртта на Цезар и не спира да хвали Освободителите) сенатът се опитва да прекроява Цезаровите закони. Това е истинска катастрофа, пълна безсмислица. Приличат ми на малки деца, опитващи се да довършат започнато от майка им ръкоделие.
Преди да приключа, искам да засегна темата за твоето наследство. Октавий, умолявам те да не го взимаш! Приеми една осма и се откажи от осиновяването. Да се възползваш от наследството е равносилно на самоубийство. С Антоний, Долабела и Освободителите няма да оцелееш и година. Те ще те смачкат. Антоний е побеснял от яд, че не е включен в завещанието и най-вече, че е изместен от един осемнайсетгодишен младеж. Не мога да твърдя, че е съдействал на убийците на Цезар, защото няма доказателства, но със сигурност мога да кажа, че той е безскрупулен човек. Затова те съветвам да се откажеш от наследството на Цезар. Направи го, ако искаш да оцелееш, Октавий.“
Октавий остави писмото и захапа лакомо една пилешка кълка. Слава на всички богове, астмата най-после го беше поотпуснала. Той се чувстваше силен, способен на всичко.
— Аз съм наследникът на Цезар — обяви пред Плавтий и Агрипа.
Агрипа, който се тъпчеше, престана да се храни. Плавтий явно вече знаеше, защото го изгледа мрачно.
— Наследник на Цезар ли? — попита Агрипа. — Какво означава това?
— Означава — отвърна Плавтий, — че Гай Октавий наследява парите и имотите на Цезар, че ще се сдобие с невероятно богатство. Марк Антоний обаче очакваше той да е наследникът и сега никак не е доволен.
— Освен това Цезар ме осиновява. Аз вече не съм Гай Октавий. Името ми е Гай Юлий Цезар Филиус. — При тези думи Октавий грейна, очите му заблестяха. — Плавтий пропусна да каже, че като син на Цезар наследявам огромно влияние — и цялата му клиентела. Поне четвърт Италия и почти цяла Италийска Галия са мои подчинени, защото освен своите Цезар взе и всички клиенти на Помпей Велики.
— Точно затова вторият ти баща не иска да приемаш това ужасно наследство! — възкликна Плавтий.
— Ти обаче ще го приемеш — отгатна с усмивка Агрипа.
— Разбира се. Цезар ми се е доверил, Агрипа! За да ми даде името си, той е видял в мен сили и решителност да продължа неговата борба и да изправя Рим на крака. Той знаеше, че нямам възможност да наследя бойната му мантия, но това нямаше такова голямо значение за него, колкото бъдещето на Рим.
