— Това е равносилно на смъртна присъда — изръмжа Плавтий.

— Името Цезар никога няма да умре. Аз ще се погрижа за това.

— Недей, Октавий. Моля те, недей — занарежда домакинът.

— Цезар ме удостоява с голямо доверие — повтори Октавий. — Как мога да не го оправдая? Ако той беше на мое място, щеше ли да се откаже? Не! Затова и аз няма да се откажа.

Цезаровият наследник счупи печата на писмото от майка му, хвърли му кратък поглед и го хвърли в огъня.

— Глупости — измърмори с въздишка. — Но тя винаги е била такава.

— Да разбирам ли, че и тя те моли да не приемаш наследството? — попита Агрипа, който беше продължил да се храни.

— Искала жив син. Пфу! Аз не възнамерявам да умирам, Агрипа, независимо колко го иска Антоний. Макар че защо ще иска смъртта ми, нямам ни най-малка представа. Независимо как ще се раздели наследството, той става извън завещанието. Може би не го преценяваме добре. Може би Антоний не се стреми към богатството, а към влиянието и клиентелата на Цезар.

— Ако наистина не възнамеряваш да умираш, яж — рече Агрипа. — Хайде, Цезаре, храни се! Ти не си як и жилав старец като осиновителя си, а в момента в стомаха ти няма нищо. Яж!

— Не можеш да го наричаш Цезар! — възрази Плавтий. — Дори да е осиновен, името му е Цезар Октавиан, не просто Цезар.

— Аз пък ще го наричам Цезар — заинати се Агрипа.

— А аз никога няма да забравя, че ти си първият, който ме е нарекъл така, Марк Агрипа — рече наследникът с неустановено име. — Готов ли си да минеш с мен през огън и вода?

Агрипа стисна протегнатата му ръка.

— Да, Цезаре.

— Тогава ще се издигнеш заедно с мен. Ще бъдеш известен и могъщ и ще избираш сред най-благородните дъщери на Рим.

— И двамата сте твърде млади, за да съзнавате какво правите! — изстена Плавтий.

— Напротив — възрази Агрипа. — А мисля, че и Цезар е знаел какво прави. Той е избрал много разумно наследника си.

Тъй като Агрипа имаше право, Октавиан остави плановете за блестящото си бъдеще и се съсредоточи върху яденето и най-сериозния си проблем в момента — астмата. В това отношение също бе получил подкрепата на Цезар — в лицето на Хапдефане. Египетският лечител му беше обяснил всичко за болестта с прости думи, но без голям оптимизъм. Нещо, което никой лекар преди него не бе правил. Ако наистина искаше да оцелее, той трябваше да следва неотклонно съветите на египтянина — от избягването на някои храни като мед и ягоди до потискането на отрицателните емоции. Прахът, цветният прашец и космите не можеха да се избягнат. Пътуванията по море също щяха да му се отразяват зле. Можеше обаче да потиска страха си, макар и да не беше много лесно с такава плашлива майка. Цезаровият наследник не трябваше да се бои от нищо, също като Цезар.

„Как ще нося името на Цезар, ако се изправя пред народа хриптящ и с посиняло лице? Аз ще преодолея този недъг, защото така трябва. Упражнения, това ми препоръча Хапдефане. Добра храна. Уравновесеност. Как е възможно един мъж, носещ името на Цезар, да е спокоен?“

Октавиан бе много изморен и спа дълбоко до предпоследния час преди съмване. Доволен бе, че можеше да се настани в самостоятелна стая. Когато се събуди, се чувстваше по-добре и дишаше по-леко. Отвън се чуваше тих ромон и той отиде до прозореца. Загледа дъжда, сетне вдигна поглед към облаците, носени от силния вятър. В този ден навън нямаше да има много хора. Улиците щяха да са пусти…

Мислите му продължиха да текат в тази безсмислена насока, докато един факт не изникна в съзнанието му и не го накара да се сепне. От наученото от Плавтий излизаше, че Брундизиум вече знае, че той е наследникът на Цезар, а също и цяла Италия. Вестта за смъртта на диктатора се беше разпространила като горски пожар. Вероятно и новината, че наследникът на Великия мъж е едно обикновено осемнайсетгодишно момче, бе достигнала до всяко кътче на страната. Това означаваше, че навсякъде, където се покаже, хората ще го посрещат с подобаваща почит, особено ако се представи като Гай Юлий Цезар. Е, той беше Гай Юлий Цезар! Никога повече нямаше да се представя по друг начин. Е, може би щеше да добавя едно „Филиус“ (Син) за яснота. Колкото до „Октавиан“ — това бе добър начин да разграничава приятелите от враговете. Така щяха да го наричат онези, които не признават новото му име.

Той остана при прозореца, загледан в дъждовните капки. Лицето му бе съвършено спокойно, не издаваше мислите му. В главата му обаче (същата голяма глава като на Цезар и Цицерон) мозъкът работеше трескаво. Марк Антоний изпитваше отчаяна нужда от пари и нямаше да получи никакви от Цезар. Съдържанието на Съкровищницата вероятно бе в сигурни ръце, но в съседната къща, в хранилището на банкера Гай Опий, един от най-верните поддръжници на Цезар, се пазеше значителна сума пари. Военната каса на Цезар. Там вероятно имаше около трийсет хиляди златни таланта — нали сам Цезар бе казал, че взима цялата сума, необходима за финансиране на една военна кампания. Трийсет хиляди таланта правеха седемстотин и петдесет милиона сестерции.

Колко пари е имало във всеки от онези големи фургони, теглени от по десет вола, които бе видял в Испания? Триста, четиристотин, петстотин таланта? Ето нещо, за което той нямаше никаква представа, а Цезар със сигурност го знаеше. С каква скорост можеше да се движи един такъв натоварен до горе фургон?

„Най-напред трябва да измъкна военните средства от хранилищата. Как? Направо. Просто ще отида и ще ги взема. Все пак аз съм Гай Юлий Цезар! Трябва да го сторя. Да, трябва да го направя! Ала дори да предположим, че успея да взема парите, къде ще ги скрия? Това е лесно — в собствените си имения край Сулмон, земя, която дядо ми е купил с дела си от плячката от Италийската война. Единственото, което се добива там, са дървени трупи, предназначени за пристанището Анкона. Ще покрия среброто с дъски. Трябва да го направя! Трябва!“

Той взе една лампа, влезе в стаята на Агрипа и го събуди. Като истински войник Агрипа спеше дълбоко и се будеше лесно.

— Ставай, трябваш ми.

Агрипа навлече туниката си, среса се, обу се и се намръщи при шума от дъжда.

— Колко таланта може да носи един голям военен фургон и колко вола са нужни, за да го теглят? — попита Октавиан.

— Един Цезаров фургон побира поне хиляда таланта и се тегли от десет вола. Зависи обаче как е разпределен товарът. Колкото е по-плътен, толкова е по-тежък. Състоянието на пътя също е важно. Ако ми обясниш какво си замислил, Цезаре, ще ти кажа повече.

— В Брундизиум има ли фургони и волове?

— Би трябвало. Тежките товари на войската още се превозват към Македония.

— Разбира се! — Октавиан се удари по бедрото, доволен от собствената си досетливост. — Цезар трябваше да вземе парите лично. Те са още тук, затова и фургоните с воловете са в града. Намери ми ги, Агрипа.

— Може ли да попитам какво ще правиш и защо?

— Ще откарам военната каса, преди Антоний да сложи ръце на нея. Тези пари са на Рим, но той ще ги използва, за да изплати дълговете си. Когато намериш колите и воловете, докарай ги в Брундизиум, сетне отпрати коларите. Спри първия фургон пред вратата на Опий, който живее в съседната къща. Аз ще организирам работата. Кажи, че си квестор на Цезар.

Агрипа излезе, загърнат с непромокаемо наметало. Октавиан отиде при Авъл Плавтий.

— Марк Агрипа излезе — рече, като се престори, че не се чувства добре.

— В това време? — изненада се Плавтий и подсмръкна. — Да търси някой бордей, предполагам. Надявам се ти да си по-разумен!

— Сякаш астмата не ми стига, а сега и главата започва да ме боли. Ще се наложи да остана на легло и да почивам. Съжалявам, че няма да съм в състояние да ти правя компания.

— О, ще се изтегна на кушетката в кабинета си и ще взема някоя книга. Затова изпратих жената и децата в провинцията, за да мога да чета на спокойствие. Смятам да последвам примера на Луций Пизон… О, ти още не си закусвал! — сети се изведнъж Плавтий. — Почивай, Октавий.