Младежът излезе на дъжда. Холът гледаше към една задна уличка, за да не се чува тракането на каруци от главната. Ако Плавтий се унесе в четене, нямаше да чуе нищо.

„Фортуна е с мен в това начинание — помисли си Октавиан. — Времето е идеално и богинята на късмета ме обича. Тя ще ми помага. Брундизиум е свикнал с кервани от каруци и преминаващи войски.“

В покрайнините на града лагеруваха две кохорти ветерани, които чакаха да бъдат разпределени по легионите. Бяха пристигнали твърде късно, за да се присъединят към останалите. Военният им трибун ги бе оставил сами да си търсят забавления — които в това време се състояха в игри на зарове, ашик и дама. Виното бе забранено след бунтовете в Десети и Дванайсети легион. Тези мъже никога не се бяха изправяли срещу пълководеца си и се бяха записали отново във войската, защото обичаха Цезар и очакваха добра кампания срещу партите. Сега, след смъртта му, те скърбяха и се чудеха какво ще стане с тях.

Незапознат с разположението на бараките в един военен лагер, дребничкият, загърнат с наметало посетител трябваше да разпита часовите, за да разбере къде е квартирата на главния центурион. Сетне се промъкна между дървените постройки и потропа на вратата на най-голямата от тях. Шумът, който се чуваше отвътре, утихна. Вратата се отвори. Пред Октавиан се изправи висок, як мъж, облечен с червена подплатена туника. Около масата седяха единайсет други мъже, които носеха подобни дрехи. Това означаваше, че пред посетителя стоят всички центуриони на двете кохорти.

— Отвратително време — рече мъжът, който отвори вратата. — Марк Копоний на твоите услуги.

Октавиан не отговори веднага. Първо свали наметалото си и остана по кожена ризница и поличка. Русата му коса бе влажна. Нещо в него накара единайсетте мъже да се изправят; защо, самите те не знаеха.

— Аз съм наследникът на Цезар, затова името ми сега с Гай Юлий Цезар — рече Октавиан.

Заоглежда обрулените в битки лица с големите си сиви очи и тънка усмивка, която им бе невероятно добре позната. Дванайсетте мъже възкликнаха удивено и застанаха мирно.

— Юпитере! Ти си досущ като него! — извика Копоний.

— Малко по-дребно копие, но се надявам да порасна — отвърна Октавиан.

— О, ужасно, ужасно! — рече един друг и очите му се насълзиха. — Какво ще правим без него?

— Ще изпълняваме задълженията си към Рим — отвърна делово Октавиан. — Затова съм тук. За да ви помоля да изпълните дълга си.

— Каквото кажеш, млади Цезаре, каквото кажеш — рече Копоний.

— Трябва да измъкна военната каса от Брундизиум колкото се може по-скоро. В Сирия няма да има никаква война. Надявам се, че вече сте си дали сметка за това, но засега консулите още не са разпоредили какво да правят с легионите от другата страна на Адриатика… или с хора като вас, които още чакат да бъдат прехвърлени. Затова мое задължение е да запазя парите на Рим. Адютантът ми, Марк Агрипа, ще събере фургоните и воловете за превозване на парите, но имам нужда от работна ръка, а нямам доверие на цивилните. Ще се съгласят ли хората ви да натоварят фургоните?

— О, с удоволствие, млади Цезаре, с удоволствие! Няма нищо по-лошо от бездействие в дъждовно време.

— Много мило — рече Октавиан и го удостои с усмивка, поразително напомняща Цезаровата. — В момента аз съм най-висшият военен в Брундизиум, но не искам да си помислите, че имам империум, защото нямам. Затова само ви моля да ми помогнете, не ви заповядвам.

— Ако Цезар те е обявил за свой наследник, млади Цезаре, и ти е предал името си, няма нужда да заповядваш — увери го Марк Копоний.

С помощта на хилядата мъже под негово командване шейсетте вагона се товареха по няколко едновременно. Цезар превозваше парите си на монети, не на кюлчета. Всеки талант под формата на шест хиляди двеста и петдесет денария бе опакован в брезентова торба с две дръжки, която се носеше лесно от двама войници. Товаренето ставаше бързо, по улиците нямаше жива душа. Сетне фургоните минаваха през една дъскорезница, където торбите се покриваха с талпи.

— По-разумно е да се замаскират по този начин — обясни Октавиан на Копоний, — защото нямам достатъчна власт, за да поискам военен ескорт. Адютантът ми ще наеме каруцари, но те няма да имат никаква представа какво возят. Ще дойдат едва след като вие си тръгнете. — Той посочи количка, натоварена с ленени торбички. — Това, Копоний, е скромен израз на благодарността ми. Ако харчите от тях за вино, не вдигайте много шум. Ако Цезар може да ви помогне по някакъв начин в бъдеще, не се колебайте да му кажете.

Така хилядата войници се върнаха в лагера си с количката. Там установиха, че Цезар е отделил по двеста и петдесет денария за всеки редови войник, по хиляда за всеки центурион и две хиляди за Марк Копоний. Основната парична единица в Рим бе сестерцията, но денариите се сечаха по-лесно. Всеки денарий се равняваше на четири сестерции.

— Вярваш ли му, Копоний? — попита един от ощастливените центуриони.

Копоний го изгледа презрително:

— Ти за глупак ли ме смяташ? Нямам представа какво с намислил младият Цезар, но той със сигурност се е метнал на татко си. Винаги на една крачка пред противниците си. А и каквото и да е замислил, не е наша работа. Ние сме Цезарови ветерани. Затова за мен всичко, което прави младият Цезар, е правилно. — Той постави показалец пред устните си. — Ние сме слепи и глухи, момчета. Ако някой пита, не сме видели нищо, защото не сме мърдали от лагера в този дъжд.

Останалите единайсет кимнаха в съгласие.

Шейсетте фургона тръгнаха по пустия Минуциев път. След Бариум продължиха по неравните каменисти пътища към Ларинум. Безценният „дървен“ товар се пазеше единствено от Марк Агрипа, облечен в цивилни дрехи. Коларите, които предпочитаха да вървят до водещите си животни, вместо да седят във фургоните, получаваха добро възнаграждение, но не твърде голямо, за да събуди любопитството им. Те просто се радваха, че са получили работа в този неблагоприятен сезон. Брундизиум бе най-натовареното пристанище на Италия и през него постоянно преминаваха стоки и войски.

Октавиан напусна Брундизиум цяла нундина по-късно и отиде в Бариум. Сетне продължи след фургоните, които бяха изминали изненадващо голямо разстояние за лошата настилка на обиколния път, който използваха. Когато ги настигна, научи, че Агрипа ги карал да вървят и през нощта, когато имало луна.

— Пътят е равен и няма много препятствия — обясни той. — Трудното ще започне, когато стигнем планината.

— Следвай тогава крайбрежието и навлез навътре едва когато видиш един непавиран път на шестнайсет километра южно от този за Сулмон. Той е безопасен, но не използвай други пътища. Аз ще избързам, за да се погрижа никой да не ни види и да подготвя добро скривалище.

За щастие местните жители не бяха много, защото владенията на Октавиан представляваха само гори. Квинт Номий, управителят на имението, още живееше във вилата, където навремето Ация бе водила болния си син през лятото. Октавиан реши, че най-сигурното място за фургоните ще е едно сечище на няколко километра от постройката. Ноний му обясни, че сега дърварите сечели другаде, а заради дивите зверове местните нямали навика да скитат из горите.

Октавиан с изненада установи, че дори на това затънтено място хората вече знаеха за наследника на Цезар. Ноний бе много доволен, защото обичаше това болнаво хлапе и майка му. Малко от местните обаче знаеха чии са тези гори, все още известни като „имението на Папий“, по името на предишния собственик.

— Фургоните са на Цезар, но хора, нямащи никакво право над тях, ще ги търсят под дърво и камък. Затова никой не бива да научава, че са в имението на Папий — обясни той на Ноний. — От време на време ще изпращам Марк Агрипа, за да взима по един-два от тях. Прави с воловете каквото щеш, но винаги дръж на разположение двайсет животни. Добре, че използваш волове да теглят трупите до Анкона, така присъствието им няма да направи впечатление. Важно е, Ноний — толкова важно, че животът ми зависи от твоето мълчание.