Шествието тръгна от покрайнините на Церолийските блата, където имаше място да се съберат всички участници. Носилката с Цезар щеше да се присъедини към процесията при Домус Публика. Войниците на Лепид бяха разчистили Сакра Виа и един район, достатъчно голям, за да побере всички участници в прощалния ритуал.

Петдесет позлатени черни колесници, теглени от по два черни коня, караха актьорите, носещи восъчни маски на Цезаровите предци: от Венера, Еней, Марс, Юл и Ромул до чичовците му Гай Марий и Луций Корнелий Сула. Те се наредиха в троен полукръг пред дървеното светилище. Стотина от носилките, натоварени с тамян, мирт, нард и други скъпи ароматни треви, бяха натрупани като стена между колесниците и тълпата и се охраняваха от войници. Между колесниците бяха разпръснати облечени в черно професионални оплаквачки, които се биеха по гърдите, скубеха косите си и издаваха сърцераздирателни писъци и вопли.

Тълпата бе огромна, толкова хора не се бяха стичали в Рим от знаменитото събрание на Сатурнин. Когато Цезар бе изнесен от вратите към галерията на царете, хиляди гърла нададоха жални стонове. Носилката се крепеше от Луций Цезар, Пизон, Антоний, Долабела, Калвин и Лепид, облечени с черни туники и тоги. Зад тях тълпата се събра. Войниците, облегнати на стената от носилки, започнаха да се споглеждат, защото масите напираха отзад. Безпокойството им се предаде на конете, впрегнати в колесниците, които пък накараха актьорите да затреперят.

Цезар седеше подпрян на черните възглавнички върху носилката, облечен в бляскавите си жречески одежди, с венец от дъбови листа на главата, със спокойно лице и затворени очи. Извисяваше се като истински цар, защото и шестимата му носачи бяха доста високи, с благородна осанка.

Те се изкачиха плавно по стълбите; Цезар почти не помръдваше при това издигане. Оставиха носилката на платформата.

Марк Антоний излезе напред и огледа неспокойно тълпата. С тревога забеляза колко много евреи с черни къдрици и бради бяха дошли, колко много чужденци от всякаква народност… и колко много ветерани, които бяха решили да закачат по една лаврова клонка на черните си тоги. По традиция бялата тълпа сега бе черна. Съвсем уместно в случая, помисли си Антоний, който се канеше да произнесе най-великата реч в кариерата си пред аудитория, на каквато никой оратор след Сатурнин не се беше радвал.

Ала така и не успя да я произнесе. Изрече само встъпителните си думи, с които призоваваше Рим да скърби за Цезар. От хиляди гърла се изтръгнаха стонове на безгранична мъка и тълпата се раздвижи като бурно море. Онези, които стояха най-отпред, се нахвърлиха върху носилките с ароматни треви, конете от колесниците заподскачаха уплашени, актьорите се разбягаха на всички страни, за да се спасят. Изведнъж върху платформата се изсипа дъжд от пръчки, кора и смола. Носачите на мъртвия, включително Антоний, побягнаха и се скриха в Домус Публика.

Някой хвърли факла и дървеното светилище избухна в пламъци. Също като дъщеря си преди него, Цезар бе изгорен по волята на народа, не съгласно решението на сената.

След толкова дни на мълчание тълпата закрещя:

— Смърт! Смърт! Смърт!

Ала не започна метеж. Крещейки, хората стояха и гледаха как платформата, носилката и светилището се разпадат в пламъците и не се разотидоха, докато огънят не угасна и целият Рим не се изпълни с благовонен дим.

Едва тогава гневът народен прерасна в насилие. Без да обръщат внимание на Лепидовите войници, хората се втурнаха във всички посоки да търсят жертвите си. Освободителите! Къде бяха тези освободители? Смърт за освободителите! Много от тях се изляха на Палатина между заключените врати, ала никой не знаеше зад коя от тях се крие някой от виновниците. Един постоянен посетител на Форума забеляза поета Гай Хелвий Цина, който бягаше като подгонен от демони, и го взе за Луций Корнелий Цина, някогашен баджанак на Цезар, за когото се говореше, че е сред убийците. Невинният Хелвий Цина буквално бе разкъсан на парченца.

С падането на нощта, след като не успяха да намерят никоя друга жертва, плачещите, покрусени тълпи се разпръснаха.

Римският форум опустя, покрит с благовонен дим.

На сутринта погребалните агенти разровиха пепелта и прибраха малкото овъглени кости, които намериха, в украсена със скъпоценни камъни златна урна.

На следващата сутрин почернелите плочи на мястото на кладата осъмнаха покрити с ранни пролетни цветя, вълнени кукли и вълнени кълбета. Скоро тези скромни дарове се натрупаха на купчина, стигаща до кръста. Жените оставяха цветя, свободните мъже — кукли, а робите — вълнени кълба. Тези дарове имаха огромно религиозно значение и показваха колко голяма е любовта към Цезар сред всички жители на града. От петте класи само първата не го обичаше изцяло. А безимотните, твърде нисши, за да имат собствена класа, го обичаха най-много. Робите нямаха никакви права и затова оставяха само вълнени кълбета, но техният брой бе не по-малък от този на вълнените кукли.

Какво определяше, че едни мъже ще се ползват с цялата народна любов, а други — не? За ядосания Марк Антоний това бе пълна мистерия, която нямаше шанс да разгадае, макар че ако бе попитал Хирций, щеше да научи, че притежава някакво излъчване, че всеки, който го погледне, вижда в него нещо от Цезар. Може би Антоний беше някакво въплъщение на легендарния народен герой.

Ядосан, той нареди цветята, куклите и кълбата да бъдат махнати, но това се оказа напълно безсмислено. След всяко разчистване на мястото на кладата се появяваха два пъти повече дарове. Накрая той се отказа. Хиляди хора продължаваха да се тълпят на мястото, където бе изгорен Цезар, и да му се молят като на бог.

На третия ден след погребението на мястото на кладата се издигаше прекрасен мраморен олтар, а цветята, куклите и кълбата покриваха целия Форум до рострите.

На осмия ден зад олтара се издигаше двайсет стъпки висока колона от чист проконезийски мрамор. Беше построена за една нощ. Войниците на Лепид твърдяха, че не са забелязали нищо. Те също обичаха Цезар. Вече почти цял Рим почиташе Цезар като бог.

Луций Цезар не остана в Рим, за да стане свидетел на тези събития. Един ден се събуди със силни болки в ставите и затова тръгна към вилата си край Неапол. На път за там се отби при Клеопатра.

Дворецът се беше превърнал в пуста мраморна постройка, пълна с дървени сандъци.

— Толкова ли си болен, Луций? — загрижи се тя.

— Духът ми е болен, Клеопатра. Просто не мога да издържа повече в град, който позволява на двама нагли убийци да си вършат спокойно преторските задължения.

— Брут и Касий. Макар че не вярвам още да имат куража да изпълняват преторските си задължения.

— Няма да посмеят, докато ветераните не напуснат Рим. Нали чу за убийството на бедния Хелвий Цина? Пизон е потресен.

— Вместо другия Цина, да. Другият Цина наистина ли е участвал в убийството?

— Този нещастник ли? Не. Просто хвърли преторските си атрибути на публично място, защото Цезар му ги бил дал. Така му се отблагодари, задето го върна от изгнание.

— Това е краят, нали? — попита тя.

— Или краят, или начало на нещо.

— Цезар е осиновил Гай Октавий. — Тя потрепери. — Това беше много хитро от негова страна, Луций. Гай Октавий е много опасен.

Луций се засмя:

— Това осемнайсетгодишно хлапе ли? Не мисля.

— Дори да беше на осем. Или на осемдесет.

„Бледа е, но напълно спокойна — помисли си Луций. — Е, тя е израсла в истинско гнездо на оси. Ще оцелее.“

— Къде е Цезарион? — попита той.

— Замина с бавачките си и Хапдефане. Не е разумно двама Птолемеи да пътуват с един кораб, дори с една флотилия. Ще се прехвърлим в Египет на две групи. Аз ще изчакам още две нундини. Хармиан и Ира ми правят компания. Сервилия също ме посещава. О, Луций, как само страда! Обвинява Порция за участието на Брут, вероятно справедливо. Ала смъртта на Цезар я съсипва. Тя го е обичала повече от всяка друга.