Студена пот обля Децим.

— Преувеличаваш.

— Не, не преувеличавам. Ти си служил при Цезар. Знаеш колко го обичаха войниците. Това беше истинска любов, чиста и обикновена. Дори метежниците. След погребението нещата ще загрубеят. Антоний също няма да мирува. Ако не Антоний, някой друг властен мъж ще вземе нещата в свои ръце. Долабела. Или онзи лигав червей Лепид. Или някой, за когото не можеш да се сетиш, защото стои настрани.

Децим изгълта още една чаша вино и се почувства по-добре.

— В Рим ще съм в безопасност — промърмори сякаш на себе си.

— Съмнявам се. Сенатът ще отмени амнистията, защото народът и ветераните ще настояват за това. Обикновените хора също го обичаха, той бе един от тях. И дори когато се издигна, не ги забрави; винаги намираше благи думи за тях и постоянно се интересуваше от проблемите им. Какво означава свободата за един човек от Субура, Дециме, кажи ми. Техните гласове нямат никаква тежест дори при изборите за центуриатно, народно и плебейско събрание. Цезар бе един от тях. Никой от нас не ще заеме мястото му.

— Ако напусна Рим, значи да призная, че съм сгрешил.

— Така е.

— Антоний е силен. Той се държа невероятно почтено към нас.

— Дециме, не се доверявай на Марк Антоний!

— Имам добра причина да му се доверя — отвърна Децим, знаейки, че Хирций няма откъде да знае, че Антоний е бил посветен в заговора.

— Вярвам, че има желание да ви защити. Ала народът и ветераните няма да му позволят. Освен това той се стреми към властта на Цезар и всеки, който заплашва да го измести, рискува да сподели съдбата на диктатора. Това убийство създаде прецедент. Антоний ще се уплаши, че той е следващият в списъка. — Хирций прочисти гърлото си. — Не знам какво ще предприеме, но имай думата ми, то няма да е в полза на освободителите.

— Намекваш, че освободителите трябва да си намерят основателни поводи да напуснат града. За мен е лесно. Мога веднага да тръгна за провинцията си.

— Можеш, ала не се застоявай в Италийска Галия.

— Глупости! Сенатът гласува законите и постановленията на Цезар да се изпълняват. А Цезар ме назначи за управител на Италийска Галия.

— Повярвай ми, Дециме, ще задържиш провинцията си само толкова, колкото е изгодно на Антоний и Долабела.

Още щом се прибра, Децим Брут бързо написа бележки до Брут и Касий, за да ги уведоми за казаното от Хирций, сетне, отново обзет от паника, обяви, че смята да напусне Рим и Италия и да замине за провинцията си.

Колкото повече пишеше, толкова по-объркани ставаха мислите му и той започна да прави безумни планове за масово преселване на освободителите в Кипър или Кантабрия, най-отдалечения район на Испания. Какво друго им оставаше, освен да избягат? Не разполагаха с пълководец като Помпей Велики, който да ги поведе, и никой от тях нямаше достатъчно влияние върху легионите или чуждестранните владетели. Рано или късно щяха да ги обявят за обществени врагове и така щяха да загубят гражданството и главите си, а в най-добрия случай — да бъдат прогонени завинаги от страната без пукната пара. Умоляваше ги да поговорят сериозно с Антоний и да го уверят, че никой от освободителите не се домогва до властта и няма намерение да убива консули.

Накрая поиска тримата да се срещнат около петия час на нощта на удобно за тях място.

Събраха се у Касий и заговориха шепнешком при затворени врати, в случай че някой слуга стане много любопитен. Брут и Касий останаха удивени от маниакалния страх на Децим и затова решиха, че той сам не знае за какво говори. Може би, предположи Касий, Хирций нарочно се опитваше да ги сплаши за някакви свои цели. В момента, в който напуснеха Рим, те все едно признаваха, че са извършили престъпление. Затова Касий и Брут нямаше да напуснат града и нямаше да започнат да изтеглят парите си.

— Както искате — рече Децим и се изправи. — Правете каквото щете, не ме интересува. Аз тръгвам за провинцията си веднага щом уредя всичко тук. Ако се скрия в Италийска Галия, Антоний и Долабела може да решат да ме оставят на мира. Макар че няма да е зле да се подсигуря допълнително, като събера малка войска сред тамошните ветерани. За всеки случай.

— О, това е ужасно! — възкликна Брут, след като вманиаченият Децим си тръгна. — Майка ми ме прокле, Порция се е побъркала… Касий, късметът ни изостави!

— Децим греши — успокои го той. — Аз вечерях с Антоний, затова мога да те уверя, че страховете му са напълно безпочвени. Той с радост приема кончината на Цезар. — Показа зъбите си в широка усмивка. — Само завещанието не му харесва.

— Ще ходиш ли на утрешното заседание на сената? — попита Брут.

— Определено. Всички трябва да отидем. Не се притеснявай, Децим също ще е там. Сигурен съм.

Луций Пизон бе свикал заседанието, за да обсъдят погребението на Цезар. Освободителите влязоха плахо в храма на Телус, но не срещнаха никаква открита неприязън, въпреки че педариите ги избягваха, сякаш се опасяваха да не се докоснат случайно до някого от тях. Погребението бе насрочено за след два дни, на двайсетия ден на март.

— Така да бъде — рече Пизон и погледна Лепид. — Марк Лепиде, градът охранява ли се добре?

— Градът се охранява добре, Луций Пизоне.

— В такъв случай не е ли време да прочетем публично завещанието на Цезар, Пизоне? — попита Долабела.

— Да отидем на рострата още сега — отвърна Пизон.

Сенаторите се изправиха като по сигнал и излязоха сред морето от хора. Разтреперан, Децим забеляза колко прав беше Авъл Хирций. Много от тези люде бяха ветерани на Цезар и бяха повече от предния ден. Присъстваха също много от редовните посетители на Форума, хора, които познаваха по лице всеки изтъкнат мъж от първата класа. Когато Брут и Касий се покачиха на рострата заедно с Антоний и Долабела, тези люде зашушукаха трескаво с по-незапознатите от присъстващите. Настъпи заплашителна глъчка. Долабела, Антоний и Лепид ясно изразиха приятелското си отношение към Брут, Касий и Децим Брут, докато ропотът заглъхна.

Луций Калпурний Лепид прочете цялото завещание на Цезар. Гай Октавий не само че бе определен за наследник, но и беше осиновен официално от диктатора, така че отсега нататък трябваше да носи името Гай Юлий Цезар. Сред тълпата премина възбуден шепот. Никой не знаеше кой е този Гай Октавий; редовните посетители на Форума познаваха родословното му дърво, но не можеха да опишат как изглежда. Когато името на Децим Брут бе споменато като един от по-скромните наследници, през тълпата премина ропот, но Луций Пизон бързо премина към една доста по-интересна точка — всеки римски гражданин получаваше по триста сестерции и градините на Цезар на другия бряг на Тибър бяха обявени за обществен парк. Новината беше посрещната с обезпокоително мълчание. Никой не ликуваше, никой не хвърляше нищо във въздуха, никой не ръкопляскаше. Сетне Пизон обяви датата на погребението и сенатът побърза да напусне квартала около рострите, като всеки негов член бе придружен от шестима от войниците на Лепид.

Сякаш целият свят чакаше погребението на Цезар; сякаш никой римлянин не бе готов да вземе решение, докато ритуалът по изпращането на диктатора не премине. Когато на следващия ден Антоний обяви пред сената, че отменя завинаги поста диктатор от римската конституция, само Долабела реагира с ентусиазъм. Цареше апатия! А тълпата постоянно се увеличаваше. След мръкване целият Форум и околните улици бяха озарени от фенери и огньове. Жителите на околните къщи не можеха да мигнат от страх от пожари.

Денят на погребението донесе облекчение.

Близо до Домус Публика бе издигнато малко светилище. То представляваше копие на храма на Венера в Цезаровия форум, дървено, но боядисано така, че да изглежда от мрамор. На покрива му имаше поддържана от колони платформа, до която от всички страни водеха стъпала. След дълго обсъждане в сената двамата натоварени с организацията, Луций Цезар и Луций Пизон, решиха, че рострите са твърде опасно място за провеждане на погребална церемония. Този район на Форума бе по-безопасен. Погребалното шествие можеше да тръгне направо към Тускулския хълм и Велабрума, без да навлиза сред тълпата. Сетне процесията щеше да излезе по средата на Фламиниевия цирк. Тъй като тази постройка имаше петдесет хиляди места, много римляни щяха да получат възможност да се сбогуват с най-великия син на града си именно там. След това шествието щеше да излезе на Марсово поле, където да се състои и самото изгаряне. За кладата бяха осигурени неколкостотин носилки с благовонни треви, взети на държавни разноски.