— Засега — отвърна уклончиво Долабела. — При първия удобен случай, Антоний, ще трябва да си платят.
Цицерон се радваше на всичко, с изключение на представянето на освободителите пред тълпата. На два пъти бе успял да убеди Брут да говори — веднъж от рострите и веднъж от стълбището на храма. Жалки, глупави, неубедителни слова! Когато не бръщолевеше безсмислици за частните земи, отнети в полза на ветераните, и любовта си към войниците, Брут разправяше как освободителите не се били заклели във вярност към Цезар, защото тези клетви били невалидни. О, Бруте, Бруте! Цицерон искаше да вземе думата, но инстинктът му за самосъхранение бе по-силен и той се сдържаше. Освен това беше обиден, че не са го посветили в плановете си. Ако му бяха разказали всичко, сега тази бъркотия нямаше да я има и най-знатните римляни нямаше да се крият по домовете си на Палатина.
Той разговаря надълго и нашироко с Антоний, Долабела и Лепид, постепенно ги убеди, че убийството на диктатора не е най-тежкото престъпление на света.
Когато сенатът се събра в храма на Телус в Карина на сутринта на втория ден след убийството, освободителите не бяха там. Те все още се криеха в храма на Юпитер, все още отказваха да се покажат навън. Повечето останали сенатори присъстваха, но без Луций Цезар, Калвин и Филип. Тиберий Клавдий Нерон откри заседанието, като поиска на освободителите да бъдат оказани специални почести, задето са избавили Рим от тиранина, но това възбуди вълна на възмущение сред педариите.
— Сядай си, Нероне, никой не ти е искал мнението за нищо — скастри го Антоний.
Сетне започна много разумна реч с изящни фрази, за да уведоми уважаемите сенатори как ще се води политиката занапред. Стореното не можеше да се промени, то бе неправилно наистина, но извършителите без съмнение били достойни мъже, подтиквани само от патриотични чувства. И най-важното, някой трябваше да управлява Рим. Това беше той, старшият консул Марк Антоний. Някои изгледаха изненадано Долабела, но той кимна в съгласие.
— Това искам и за това настоявам — заяви той. — Освен това сенатът трябва да утвърди всички закони на Цезар, включително онези, които е възнамерявал да прокара, но не е успял.
Много от сенаторите схванаха скрития смисъл на тези думи: че занапред, ако иска да постигне нещо, Антоний просто ще твърди, че Цезар е възнамерявал да го направи, но не е имал възможност. О, как само му се искаше на Цицерон да оспори това! Ала той съсредоточи усилията си върху оправдателна реч за освободителите; опита се да убеди сената, че те са действали с благородни намерения, и затова трябва да им бъде простено. Жизненоважно бе да им простят! Единственото му възражение за невнесените за обсъждане закони на Цезар дойде накрая.
В крайна сметка се реши управлението да остане в ръцете на Марк Антоний, Публий Корнелий Долабела и преторите — и че освободителите, всичките достойни мъже, не бива да бъдат наказвани.
От храма на Телус висшите магистрати заедно с Авъл Хирций, Цицерон и трийсетина други отидоха в храма на Юпитер. Там Антоний уведоми мръсните и небръснати освободители, че сенатът е гласувал пълната им амнистия. О, какво облекчение! Сетне всички се качиха на рострите и официално си стиснаха ръцете пред очите на мрачната, но бездейна тълпа.
— За да скрепим договора си — рече Антоний, след като напуснаха рострите, — предлагам днес всеки от нас да покани по един освободител на вечеря.
— Не мога да повярвам! — възкликна весело Касий, докато с Брут се изкачваха по Стълбището на весталките. — Отново сме свободни!
— Да — отвърна разсеяно той.
Точно в този момент си спомни, че Порция може би е мъртва. Сещаше се за нея за пръв път, откакто робът му бе дошъл с тревожната вест пред Помпеевата курия. Ако беше мъртва, Цицерон със сигурност щеше да го уведоми.
Сервилия го посрещна на входа, застанала като Клитемнестра след убийството на Агамемнон. Липсваше й само брадвата. „Клитемнестра! Ето коя е майка ми.“
— Заключих жена ти в стаята й — съобщи му тя.
— Мамо, не можеш да го направиш! Това е моят дом.
— Това е моят дом, Бруте, и ще остане такъв до смъртта ми. Това чудовищно изчадие вече не ме интересува. Тя те принуди да убиеш Цезар.
— Аз освободих Рим от един тиранин — заяви той с надеждата да я омилостиви. — Сенатът гласува амнистия за освободителите и аз съм все още градски претор. Запазвам си всичките имоти.
Тя се засмя:
— Не ми казвай, че наистина вярваш в това.
— То е факт, мамо.
— Убийството на Цезар е факт, синко. Сенатските решения не струват пукната пара.
Мислите на Децим Брут бяха в такъв безпорядък, че той се почуди дали не се е побъркал. Бе изпаднал в паника! Този факт сам по себе си говореше, че в главата му става нещо нередно. Да се уплаши! Той, Децим Юний Брут, да се уплаши? Той, ветеранът от толкова битки, преживял толкова опасни ситуации, бе изпаднал в паника при вида на един труп. Той, Децим Юний Брут, бе избягал.
Сега щеше да вечеря у един друг ветеран от Галия, воина писател и най-верен привърженик на Цезар, Авъл Хирций, който си служеше с перото не по-зле отколкото с меча. Ако нарежданията на Цезар се спазят, следващата година Хирций щеше да бъде консул заедно с Вибий Панза. „Ала Хирций е един селянин, един никой. Аз съм Юний Брут, Семпроний Тудитан. Преди всеки друг аз съм верен на себе си и на Рим, разбира се. Това се подразбира. Убих Цезар, защото той щеше да унищожи Рим на моите деди. Искаше да изгради един Рим, който никой от нас не желаеше. Дециме, стига се заблуждава! Ще полудееш! Ти уби Цезар, защото той те засенчваше, защото единственият начин името ти да остане в историята бе, като го убиеш. Това е истината. Ти ще влезеш в аналите на историята благодарение на Цезар.“
Трудно бе да погледне Хирций в очите, синкаво сивкави, спокойни, но строги. Домакинът обаче стисна приятелски ръката му и го покани в красивия си дом — купен, както и този на Децим, с дела от плячката след Галската война. За голямо облекчение на Децим щяха да вечерят сами; той нямаше да издържи присъствието на някой друг.
Накрая десертът бе отнесен и слугите се оттеглиха, оставяйки само виното и водата. Хирций се намести на кушетката си така, че да вижда по-добре госта.
— В голяма каша се забърка — рече, докато си наливаше разредено вино.
— Защо говориш така, Авле? Освободителите бяха оправдани. Всичко ще си тече постарому.
— Страхувам се, че няма. Вие променихте нещата драстично. Нищо няма да продължи постарому.
Изненадан, Децим разля малко вино.
— Не разбирам какво искаш да ми кажеш.
— Ела и ще ти покажа — подкани го Хирций, стана и обу черните си пантофи.
Децим го последва през атриума на терасата, откъдето се откриваше прекрасна гледка към ниската част на Форума. Слънцето бе още високо и отдолу се виждаше море от хора. Безброй мъже и жени; почти неподвижни, мълчаливи.
— Е, и? — попита Децим.
— Има доста жени, но погледни мъжете. Разгледай ги внимателно! Какво виждаш?
— Мъже — отвърна той още по-озадачен.
— Дециме, наистина ли е минало толкова много време? Погледни ги! Половината от мъжете в тълпата са бивши войници. Бивши войници на Цезар. Освободени от служба, но не са остарели. На двайсет и пет, трийсет, не повече от трийсет и пет години. Стари и в същото време млади. Вестта за смъртта на Цезар се разпространява из цяла Италия. И те се сбират в Рим за погребението му. Хиляди мъже. Сенатът още не е обсъждал дата за погребението, но виж вече колко са се събрали. До деня на изгарянето на Цезар хората на Лепид ще са капка в морето. — Хирций потрепери и се обърна. — Студено е. Да се прибираме.
Когато отново се настани на кушетката, Децим изгълта половин чаша вино на един дъх и изпитателно погледна домакина си:
— Кръвта ми ли искаш, Авле?
— Аз скърбя неутешимо за Цезар. Той беше не само мой благодетел, а и най-близък приятел. Стореното обаче не може да се промени. Ако тези, които сме останали, не се държим заедно, гражданската война е сигурна. Рим не може да го допусне. Ние — продължи с въздишка Хирций — сме образовани, богати, привилегировани и до известна степен ни е все едно. От ветераните трябва да се боиш, Дециме, не от хора като мен и Панза, колкото и да обичахме Цезар. Аз не искам кръвта ти, но ветераните ще я пожелаят. А когато ветераните поискат нещо, властниците ще се принудят да им го дадат. В момента, в който бившите Цезарови войници поискат живота ти, Марк Антоний ще се постарае да ги задоволи.
