— Ей сегичка — промълви уплашено весталката.

— Не се бави! Намери го и го донеси в кабинета на Цезар! Хайде, дебела, глупава свиньо!

— Антоний! — изрева Пизон.

— Той е мъртъв, какво го интересува? — попита Антоний и посочи трупа. — Къде е печатът му?

— При мен — изсъска Пизон, твърде ядосан, за да крещи.

— Дай ми го! Аз съм негов наследник!

— Не и докато не се уверя, че е така.

— Сигурно има документи, удостоверения за собственост, такива неща — измърмори Антоний и започна да рови из кутиите за писма.

— Има, но не тук, надут, алчен глупако! Всичко се пази при банкерите му! Той не е Брут да има собствено хранилище! — Пизон се настани на бюрото, преди Антоний да успее да се намести там, и изсъска: — Желая ти да умреш много бавно и мъчително.

Квинктилия се появи със свитък в ръка, запечатан с восък. Антоний посегна да го вземе, но тя се промъкна покрай него и подаде документа на Пизон. Той взе свитъка, приближи го до лампата и огледа печата.

— Благодаря, Квинктилия — рече. — Моля те, извикай Корнелия и Юлия за свидетелки при разпечатването. Този негодник настоява да го отворя веднага.

Трите весталки, облечени в бяло, се скупчиха около бюрото. Пизон разпечата и разви документа.

Прегледа набързо краткия текст, написан в лаконичния стил на Цезар, като нарочно го закриваше от погледа на Антоний. Внезапно отметна глава и избухна в смях.

— Какво? Какво?

— Ти не си наследник на Цезар, Антоний! Всъщност името ти изобщо не се споменава! — успя да продума, като бършеше сълзите си. — Браво, Цезаре! О, хитър ход!

— Не ти вярвам! Дай го!

— Има три весталки за свидетелки, Антоний! — предупреди Пизон, докато му връчваше завещанието. — Не се опитвай да го унищожиш.

С треперещи ръце Антоний прочете само толкова, колкото да стигне до омразното име. Не продължи с клаузата за осиновяване.

— Гай Октавий? Това превзето, женствено сукалче? Не може да бъде! Цезар не е бил с всичкия си, когато го е писал. Оспорвам го!

— Нищо не ти пречи да опиташ — отвърна Пизон и дръпна завещанието от ръцете му; усмихна се на трите весталки, които изглеждаха не по-малко доволни от това малко отмъщение. — Всичко е напълно законно, Антоний, знаеш го добре. Седем осми се падат на Гай Октавий, а останалата част се разделя между Квинт Педий, Луций Пинарий, Децим Брут… това няма да стане, той е един от убийците… и дъщеря ми Калпурния.

Пизон се облегна назад и затвори очи. Антоний разгневен напусна стаята. „Състоянието му възлиза вероятно на петдесетина хиляди таланта — размишляваше Пизон. — Една осма е шест хиляди двеста и петдесет таланта… Ако изключим Децим Брут, който не може да наследи нищо, понеже е убиец, за Калпурния остават малко повече от две хиляди таланта. Виж ти, виж ти! И ги оставя лично на нея, както би сторил всеки достоен съпруг. Аз не мога да пипна и една сестерция без нейно позволение.“

Той отвори очи и установи, че е сам. Весталките без съмнение се бяха върнали на поста си при мъртвеца. Пизон пъхна завещанието в гънките на тогата си и се изправи. Две хиляди таланта! Това правеше Калпурния много богата жена. Щом официалният й траурен период от десет месеца изтечеше, можеше да се ожени за някой наистина високопоставен мъж. Рутилия много щеше да се зарадва.

Интересно, че Цезар не беше споменал нищо за дете от Калпурния. Това означаваше, че такова няма да има… или че ако има, няма да е негово. Напоследък бе твърде зает с Клеопатра. Гай Октавий ставаше най-богатият мъж в Рим.

Лепид бе научил вестта за убийството на минаване през Вей, град северно от Рим. Появи се в дома на Антоний на разсъмване. Пребледнял от тревога и умора, той взе чаша вино и се вгледа в домакина.

— Изглеждаш много зле, Антоний.

— Още по-зле се чувствам.

— Странно, не съм предполагал, че смъртта на Цезар толкова ще те покруси. Помисли за богатството, което наследяваш.

При тези думи Антоний избухна в безумен смях, запляска с ръце по бедрата си, затропа с крака.

— Аз не наследявам Цезар! — изкрещя.

Лепид зяпна:

— Шегуваш се.

— Не се шегувам!

— Ама на кого другиго може да остави всичко?

— Сети се за най-малко вероятния кандидат.

Лепид преглътна тежко.

— Гай Октавий?

— Гай Октавий Курварий. Всичко отива у едно момиче с мъжка тога.

— Юпитере!

Антоний се отпусна на едно кресло и промълви:

— Толкова бях сигурен.

— Гай Октавий? Няма логика, Антоний! На колко е той, на осемнайсет или на деветнайсет?

— На осемнайсет. Сега е на брега на Адриатика в Аполония. Чудя се дали Цезар му е казал. В Испания не се разделяха. Не прочетох всичко, но не се съмнявам, че го е осиновил.

— Още по-важно е какво ще се случи сега. Не трябва ли да се замислиш за Долабела? Той е първи консул.

— Ще се погрижим за това — отвърна мрачно Антоний. — Водиш ли някакви войски?

— Да, две хиляди души. На Марсово поле са.

— В такъв случай първата ни задача е да окупираме Форума.

— Съгласен съм.

Точно в този момент влезе Долабела.

— Спокойно, спокойно! — извика той и вдигна ръце. — Дойдох да ти кажа, Антоний, че сега, след смъртта на Цезар, смятам, че ти трябва да си първи консул. Това нещастие променя всичко. Ако не се съюзим, само боговете знаят какво може да се случи.

— Това е най-добрата новина, която съм чувал!

— Хайде, хайде, ти си наследникът на Цезар!

— О, и ти ли? — изръмжа Антоний.

— Той не наследява Цезар — обясни Лепид. — Гай Октавий е наследникът. Нали го знаеш, племенникът му. Онова женствено момченце.

— Юпитере! — възкликна Долабела. — Какво ще правим?

— Ще затворим кръвопийците и ще издействаме малко пари от сената. Сега, след като Цезар е мъртъв, правилата му за теглене на пари от Съкровищницата, трябва да се променят. Надявам се, че си съгласен, Долабела.

— Определено — с готовност отвърна той. — Аз също имам дългове.

— Ами аз? — попита заплашително Лепид.

— За начало ставаш върховен жрец — обяви Антоний.

— О, това ще хареса на Юнила! Мога да продам къщата си.

— Какво ще правим с убийците? Не знаем още колко са? — поинтересува се Долабела.

— Двайсет и трима, ако включваме Требоний.

— Требоний? Ама той…

— Остана навън, за да ме държи настрана, а заедно с мен и теб. За да няма ликтори в залата. Нарязали са стареца на парчета. Защо не знаеш нищо за това? Лепид идва от Вей, а вече му е известно.

— Защото се заключих вкъщи!

— Аз също, но въпреки това знам!

— О, стига сте спорили! — прекъсна ги Лепид. — Като познавам Цицерон, сигурно вече те е посетил, прав ли съм?

— Прав си. Сега той е най-щастливият човек на света! Иска амнистия за всички, разбира се.

— Не, хиляди пъти не! — изкрещя Долабела. — Няма да позволя да се измъкнат!

— Спокойно, Публий — рече Лепид. — Помисли логично! Ако не подходим по най-внимателния възможен начин, ще избухне гражданска война, а това никой не го иска. Трябва да организираме погребението на Цезар, което означава да съберем сената. Ще се наложи да го изгорим с най-големи почести. Видя ли тълпата на Форума? Не е разгневена, но постоянно се увеличава. — Той стана. — Я аз да отида на Марсово поле и да вдигна хората си. Кога да направим заседанието на сената? Къде?

— Утре призори. В храма на Телус. Там ще сме в безопасност — отвърна Антоний.

— Върховен жрец! — подсмихна се самодоволно Лепид. — Не е ли странно. Спомнете си разговора за най-добрия начин да умреш, когато бяхме у нас. „Няма значение, стига да е внезапно“, каза той. Радвам се, че желанието му се сбъдна. Можете ли да си представите Цезар да умира бавно?

— По-скоро да се самоубие — съгласи се Долабела и примигна, за да пропъди сълзите. — О, ще ми липсва!

— Цицерон ми каза, че убийците (наричат себе си „освободители“, моля ви се!) били уплашени до смърт — рече Антоний. — Затова трябва да се отнесем по-меко с тях. Колкото повече ги притискаме, толкова повече ще се ожесточат, особено хора като Децим Брут. Той е способен пълководец. Затова по-спокойно, Долабела.