— Нека отгатна! — изръмжа тя. — Какво е направила пак тази мръсница?

— Тази сутрин помислихме, че е умряла, господарке, и уведомихме господаря в Помпеевата курия, но той се оказа прав. Каза, че само е припаднала, и така беше.

— Сигурно седи до леглото й цял ден, вместо да отиде в сената, така ли?

— Не, господарке! Само казал на слугата, който изпратихме, че е припаднала… Не се е връщал! — Епафродит избухна в плач. — О, о, о, и сега не може да се прибере!

— Какво искаш да кажеш с това „не може“?

— Иска да каже, че Цезар е мъртъв! — изкрещя притичалата в този момент Порция. — И моят Брут… моят Брут го уби!

Сервилия застина. Между краката й потече топла урина. Остана като вцепенена с изцъклени очи и зинала уста; дъхът й секна.

— Цезар е мъртъв, баща ми е отмъстен! Любовникът ти е мъртъв, защото синът ти го уби! И аз накарах Брут да го направи! Аз го накарах!

Сервилия възвърна силите си. Скочи върху Порция и я удари с юмрук. Тя се просна на пода. Тъща й я хвана за косата, издърпа я към локвата с урина и навря лицето й вътре. Младата жена се свести, задави се.

— Развратница! Курва! Лигава змия!

Порция скочи и се нахвърли върху Сервилия със зъби и нокти. Двете жени се залюляха, вкопчени в мълчалива жестока схватка. Епафродит закрещя за помощ. Нужни бяха шестима мъже, за да ги разтърват.

— Затворете я в стаята й! — нареди Сервилия, доволна, защото бе нанесла повече поражения на противничката си.

Порция бе цялата в кръв, издрана, нахапана, с разкъсани дрехи.

— Хайде, веднага! — закрещя свекърва й. — Изпълнявайте или ще наредя да ви разпънат!

Тримата домашни философи се бяха показали на вратите си, за да наблюдават, но никой не смееше да се приближи и никой не възрази, когато пищящата Порция бе завлечена в стаята си и заключена там.

— Какво гледате, бе? — попита господарката на дома. — И вие ли искате да увиснете на кръста, наквасени с вино пиявици такива?

Те се скриха отново в стаите си, но Епафродит остана. Когато Сервилия изпаднеше в такова настроение, по-добре бе да е на разположение.

— Вярно ли е това, което каза тя, Дите?

— Страхувам се, че да, господарке. Господарят Брут и останалите са се скрили в храма на Юпитер.

— Останалите ли?

— Неколцина души, доколкото разбрах. Гай Касий също е сред тях.

Тя се олюля и се вкопчи в иконома си.

— Помогни ми да стигна до стаята и накарай някого да почисти тук. Дръж ме в течение, Дите.

— Да, господарке. А господарката Порция?

— Да стои там. Без храна и вода. Нека изгние.

Сервилия изгони личната си прислужница, затръшна вратата и се отпусна на една кушетка. Цезар — мъртъв? Не, не беше възможно! Ала беше. „Катоне, Катоне, Катоне, дано цяла вечност да мъкнеш канари в Тартар за това деяние! Ти си виновникът, никой друг. Ти даде живот на това изчадие, ти пусна мухата на Брут да се ожени за него, ти и мръсникът, от чието семе се пръкна, почернихте живота ми! Цезаре, Цезаре! Колко те обичах. Винаги ще те обичам, не мога да престана.“

Тя се отпусна назад пребледняла и затвори очи. Започна да крои планове как ще убие Порция… о, какво забавление щеше да си направи! Сетне отвори очи и се замисли над по-неотложния проблем — как да измъкне Брут от това катастрофално положение, как да направи така, че фамилиите на Сервилиите Цепиони и на Юниите Брути да запазят имуществото и репутацията си. Цезар беше мъртъв, но съсипването на семейството нямаше да го върне.

— Вече два часа, откакто се е стъмнило — каза Антоний на жена си. — Би трябвало вече да съм в безопасност.

— В безопасност от какво? — разтревожи се Фулвия. — Марк, какво ще правиш?

— Ще отида в Домус Публика.

— Защо?

— Да се убедя лично, че наистина е мъртъв.

— Разбира се, че е мъртъв! Иначе някой щеше да дойде да ти каже. Остани, моля те! Не ме оставяй сама!

— Нищо няма да ти се случи.

Той излезе, загърнат с тежко зимно наметало. Карина бе богат квартал с големи къщи в подножието на Есквилинския хълм на път за Форума. Няколко храма и една дъбова горичка отделяха квартала от бедните предградия. Затова на Антоний не му се наложи да върви дълго. По Санкта Вия проблясваха фенери; по главната улица се тълпяха хора, възбудени от вестта за смъртта на Цезар. Със закрито лице той се промъкваше между тях. Някои отиваха към Форума, но районът около Домус Публика също беше пълен с народ. Той се принуди да си проправи път сред тълпата и да потропа на вратата на върховния жрец по-смирено, отколкото възнамеряваше. Никой обаче не направи опит да го спре. Повечето хора плачеха неутешимо. Всички бяха обикновени граждани. Около дома на Цезар не се виждаше ни един сенатор.

Трог отвори вратата само толкова, колкото Антоний да успее да се промъкне вътре, сетне бързо я затвори. Луций Пизон стоеше зад него бял като платно.

— Тук ли е? — попита Антоний, като хвърли наметалото си на Трог.

— Да, в храма. Ела — отвърна Пизон.

— А Калпурния?

— Дъщеря ми си легна. Онзи странен египетски знахар й приготви сънотворно.

Храмът се намираше в задната част на Домус Публика и представляваше голяма зала без никакви статуи, защото принадлежеше на римските нумини, безплътни божества без лица и тела, предшестващи гръцките представи за боговете с няколко века. Те представляваха ядрото на римските религиозни вярвания. Това бяха сили, управляващи различни явления, действия и обекти, като зимниците, хамбарите, кладенците, кръстопътищата. Стаята бе ярко осветена с големи свещници, двойните й бронзови порти в двата края (едната към перистила, другата към тайнственото преддверие на царете) бяха отворени. Покрито с мозайка стълбище водеше към трета врата. Покрай стените стояха бюстовете на главните весталки от времето на първата Емилия, реалистични восъчни фигури, поставени върху скъпи пиедестали в малки ниши.

Цезар седеше на черна носилка точно по средата и изглеждаше така, сякаш спеше. Само Хапдефане знаеше, че лявата страна на лицето му е изработена от оцветен восък, внимателно прикрепен върху основа от плат. Очите и устата бяха затворени. По-уплашен, отколкото бе очаквал, че ще бъде, Антоний се взря в спокойното лице. Тогата и туниката бяха с алени и пурпурни ивици, както подхождаше за върховен жрец; на главата на Цезар бе поставен венецът му от дъбови клонки. Единственото украшение, което бе носил приживе, беше пръстенът с печата му, но него сега го нямаше. Пръстите му бяха събрани в скута, с изрязани и изпилени нокти.

Изведнъж тази гледка му дойде твърде много. Антоний се извърна, излезе от помещението и отиде в кабинета на Цезар, следван от Пизон.

— Има ли някакви пари тук? — попита рязко.

Пизон го изгледа озадачено:

— Откъде да знам?

— Калпурния сигурно знае. Събуди я.

— Моля?

— Събуди Калпурния! Тя знае къде държи парите.

Той отвори едно чекмедже и започна да рови в него.

— Антоний, спри веднага!

— Аз съм наследникът на Цезар и това вече е мое. Какво значение има дали ще си го взема сега, или по-късно? Останал съм без пукната пара. Трябва да намеря пари, за да платя на лихварите.

Когато се ядосаше, Пизон ставаше страшен. Лицето му по принцип имаше зловещ вид, а ако оголеше гнилите си зъби, заприличваше на истински звяр. Разярен, той издърпа ръката на Антоний от чекмеджето и го затвори.

— Престани, казах! И изобщо няма да будя бедната си дъщеря!

— Казвам ти, аз съм наследникът на Цезар!

— Аз пък съм изпълнителят на Цезаровото завещание! Няма да пипнеш нищо тук, докато не видя документа!

— Добре, това може да се уреди веднага.

Антоний се върна в храма, където Квинктилия, главната весталка, бдеше до трупа на Цезар.

— Ти! — извика Антоний и я издърпа грубо от стола. — Донеси завещанието на Цезар!

— Ама…

— Казах, донеси завещанието на Цезар… веднага!

— Не смей да се държиш така с носителките на късмета на Рим! — изрева Пизон.