— Щом я искаш, вземи си я! — склони накрая Антоний.

— Благодаря. Агрипа?

Стана за броени мигове. Агрипа извади меча си, отстъпи, замахна и с един удар отсече главата заедно с възглавничките под нея. От тях се разхвърча гъши пух. С безстрастно изражение придружителят на Октавиан хвана главата за черните къдрици.

— Ще се разложи още преди да стигне Атина, да не говорим за Рим — рече с погнуса Антоний.

— Ще поискам гърне със саламура от месарите — отвърна спокойно Октавиан и се оттегли към изхода. — Не ме интересува дали мозъкът ще стане на каша. За мен е важно лицето да се разпознава. Рим трябва да разбере, че синът на Цезар е отмъстил на главните виновници.

Агрипа излезе с главата. Октавиан остана още малко.

— Знам кой е мъртъв, но кои са пленени?

— Само двама. Квинт Хортензий и Марк Фавоний. Останалите са предпочели да се самоубият. Сега разбирам защо — отвърна Антоний и махна към обезглавения труп на Брут.

— Какво смяташ да правиш с пленниците?

— Хортензий отстъпи управлението на Македония на Брут, затова трябва да умре на гроба на брат ми Гай. Фавоний може да си ходи по живо, по здраво. Той е безопасен.

— Настоявам Фавоний да бъде екзекутиран незабавно.

— В името на всички богове, Октавиане, защо? Какво ти е сторил? — възкликна Антоний и се хвана за главата.

— Той бе най-добрият приятел на Катон. Това е достатъчна причина. Ще умре още днес.

— Не, ще го пусна.

— Да се екзекутира, Антоний. Ти имаш нужда от мен, приятелю. Не можеш да се справиш сам. Настоявам да бъде убит.

— Някакви други заповеди?

— Кой успя да избяга?

— Месала Корвин. Гай Клодий, който уби брат ми. Синът на Цицерон. И всички адмирали на флотата, разбира се.

— Значи остават още неколцина убийци, които трябва да получат възмездие.

— Няма да се откажеш, докато не умрат всичките, нали?

— Точно така.

Октавиан отметна платнището на входа и излезе.

— Марсий! — изрева Антоний.

— Да, господарю?

Антоний премести аленото си наметало, за да покрие зловещия врат, от който се точеше прозрачна течност.

— Намери някой старши трибун и му кажи да подготви погребална клада. Ще изгорим Марк Брут днес с всички военни почести… и да не си казал на никого, че той вече няма глава. Намери някоя тиква или друго, с което да я заместим. Извикай веднага десет от германите ми. Могат да го сложат в погребалната носилка вътре в палатката. Сложи тиквата на мястото на главата и я загърни плътно с наметалото. Ясно ли е?

— Да, господарю — отвърна пребледнелият Марсий.

Докато германите и разтрепераният слуга се занимаваха с трупа, Антоний седеше с гръб към тях и не проронваше дума. Размърда се едва след като Брут бе подготвен, изведнъж от очите му потекоха сълзи.

Войската имаше какво да яде до завръщането си в Рим. В лагерите на Освободителите имаше предостатъчно храна, а още повече бе складирана в Неапол. Още щом чули за изхода от битката, адмиралите отплавали, оставяйки всичко: една къща, пълна с едноталантови сребърни слитъци, преливащи хамбари с жито, складове с пушено месо, нахут и леща. Плячката възлизаше най-малко на сто хиляди таланта под формата на монети и слитъци, така че обещаните възнаграждения щяха да бъдат изплатени. Двайсет и пет хиляди от войниците на Освободителите се присъединиха доброволно към войската на Октавиан. Никой не искаше да служи при Антоний, макар че двете битки бяха спечелени именно от него.

„Спокойно, Марк Антоний! Не оставяй тази змия Октавиан да те захапе с отровните си зъби. Той е прав и много добре го знае. Аз се нуждая от него. Трябва да прехвърля войската си в Италия и там триумвирите ще започнат всичко отначало. Ново споразумение, нови мерки за поставяне на Рим в ред. И аз с най-голямо удоволствие ще прехвърля цялата черна работа на Октавиан. Нека той да осигури земя за сто хиляди ветерани и да изхрани трите милиона римски граждани, докато Секст Помпей владее Сицилия и морето. Преди година щях да кажа, че няма да се справи. Сега не съм толкова сигурен. Агенти, представи си! Той има цяла армия от малки змиички, които разпространяват слухове, шпионират и подпомагат начинанията му — от култа към Цезар до затвърждаването на позициите му в управлението. Аз обаче не мога да живея в един и същи град с него. Трябва да си намеря по-приятно място за живот, по-приятни занимания от постоянните ядове с празната хазна, ордите от ветерани и осигуряването на зърно.“

— Главата готова ли е да потегли към Рим? — попита Октавиан, когато влезе в палатката си.

— Напълно, Цезаре — отвърна Агрипа.

— Кажи на Корнелий Гал да я занесе в Амфипол и да наеме кораб. Не искам да пътува с легионите.

— Да, Цезаре.

Агрипа понечи да излезе.

— Агрипа.

— Да, Цезаре?

— Справи се блестящо начело на Четвърти. — Октавиан се усмихна, дишаше с лекота. — Ти си като храбрия Диомед за Одисей. Нека винаги да бъде така.

— Така ще бъде, Цезаре.

„Днес и аз удържах една победа — помисли си Октавиан. — Изправих се срещу Антоний и го надвих. След година той няма да има друг избор, освен да ме нарича Цезар, както целия римски свят. Ще взема Запада и ще му отстъпя Изтока, където той сам ще се погуби. Лепид може да вземе Африка и Домус Публика, той не представлява заплаха за никого от двама ни. Да, имам доста поддръжници, които са ми верни до смърт: Агрипа, Статилий Тавър, Меценат, Салвидиен, Луций Корнифиций, Титий, Корнелий Гал, Кокцеите, Сосий… Това е ядрото на новата управляваща класа. Ето каква беше грешката на баща ми. Той искаше да запази старата аристокрация, искаше сред поддръжниците си да има представители на изтъкнати родове. И не успя да закрепи властта си в демократичната система. Аз обаче не ще допусна тази грешка. Никога не ще съм в състояние да се меря с неговата осанка и величието му, когато крачеше гордо из Форума с одеждите си на върховен жрец. Жените го съзерцаваха и ахкаха от копнеж. Мъжете виждаха колко са жалки в сравнение с него и го намразваха.“

„Аз ще бъда закрилникът на тяхното огнище — техният мил, непоклатим, любящ и усмихнат баща. Ще ги оставя да се заблуждават, че сами определят съдбите си, но ще следя всяка тяхна дума или действие. Ще заменя тухлите на Рим с мрамор. Ще изпълня храмовете с прекрасни произведения на изкуството, ще подновя настилката на улиците и площадите, ще посадя дървета и ще построя обществени бани, ще дам на бедните хляб и зрелища до насита. Ще водя войни само когато се налага, но ще охранявам добре границите на нашия свят. Ще отнема златото на Египет и ще съживя търговията в Рим. Аз съм млад, имам време да постигна всичко.“

„Ала първо трябва да намеря начин да отстраня Антоний, без да го убивам или да воювам срещу него. Мога да го постигна — отговорът лежи в мъглите на времето и чака да ми се яви.“

Тъй като никой капитан в амфиполското пристанище не желаеше да отплава към Рим през зимата дори срещу тлъсто възнаграждение, Корнелий Гал върна голямото гърне в лагера край Филипи, където войската още се подготвяше за тръгване.

— В такъв случай — въздъхна Октавиан — го занеси в Дирахиум и намери кораб там. Хайде, Гал, тръгвай, не желая да пътува с войската ми. Войниците са суеверни.

Корнелий Гал пристигна с ескадрона си от германски конници в Дирахиум малко преди края на тази съдбовна година. Там намери капитан, склонен да отплава през Адриатическо море за Анкона. Брундизиум вече не беше блокиран, но наоколо сновяха много флотилии и адмиралите им, привърженици на Освободителите, още не знаеха какво да правят. Повечето решиха да се присъединят към Секст Помпей.

Гал нямаше заповед да придружи гърнето до Рим, затова го връчи на капитана и се върна при Октавиан. Някой от отряда му обаче издаде на екипажа какъв е товарът им, защото пратката възбуди голям интерес — цял кораб, нает за такава тлъста сума само за превозването на едно глинено гърне? Моряците недоумяваха, но скоро научиха истината. „Главата на Марк Юний Брут, убиеца на бог Юлий! О, морските лари да ни пазят от този нечестив товар!“