„Октавиан е хитър за четирима като него. Наследник на Цезар! Този избор на Фортуна никой от нас не бе предвидил. Цезар започна всичко: прелъсти мама, унижи ме, отне ми моята любима Юлия, за да я омъжи за един старец. Цезар винаги се ръководеше от собствения си интерес.“

Той потрепери. Сети се за един стих от „Медея“ на Еврипид и го изрецитира на глас:

— „Всемогъщи Зевсе, спомни си кой донесе толкоз много болка!“

— Какво беше това? — попита Волумний, който тъкмо събираше мислите си, за да започне да пише в дневника си.

Брут не отговори и Волумний дълго си блъска ума върху цитата, докато Стратон Епирски не го осветли. Ала Волумний реши, че Брут е имал предвид Антоний. Дори не се замисли за Цезар.

Раскупол се върна с водата. Всички, освен Брут пиха жадно. Сетне ядоха.

Малко по-късно далечен шум ги накара да загасят огъня. Волумний и Дардан отидоха да разучат. Фалшива тревога, обявиха двамата, когато се върнаха.

Статил изведнъж скочи, притисна ръце до тялото си, за да се постопли.

— Не издържам! — изкрещя. — Връщам се във Филипи да видя какво става. Ако заваря лагера пуст, ще запаля огън на голямата кула. От тази височина би трябвало да го видите — нали целта му бе да предупреждава стражата на двата прохода, ако триумвирите заобиколят Неапол. Колко има дотам, осем километра? Ако побързам, след около час ще го видите. Така ще разберете дали хората на Антоний са предпочели съня пред преследването.

Той тръгна, а останалите се скупчиха един до друг да се топлят. Само Брут остана настрани, потънал в размисли.

„Това е краят на моя път и всичко беше напразно. Толкова бях сигурен, че ако Цезар е мъртъв, Републиката ще възтържествува. Ала не. Смъртта му освободи дори по-зли демони. Струните на моето сърце са свързващите звена на Републиката. Трябва да умра.“

— Кой загина днес? — попита внезапно.

— Хермицил — отвърна Раскупол в мрака. — Младият Марк Порций Катон, който се сражаваше много смело. Пакувий Лабеон се прониза сам, струва ми се.

— Ливий Друз Нерон — добави Волумний.

Брут избухна в сълзи, поплака тихо известно време, докато другите стояха неподвижно и съжаляваха, че не са някъде другаде.

Колко дълго е плакал, сам Брут не знаеше. Ала когато сълзите най-после секнаха, той се почувства, сякаш се е пренесъл в чуден сън. Излезе на средата на полянката и вдигна глава към небето, където облаците се бяха разнесли и блещукаха хиляди звезди. Само Омир бе намерил думи да опише това чудо.

— „Има нощи — зарецитира той, — когато времето е тихо и звездите светят с целия си блясък около ярката луна; когато всеки връх, межда и долчинка изпъкват пред очите ни под небесния безкрай.“

Това беше израз на една промяна, всички около него го разбраха; застинаха и с разширени от тревога очи се втренчиха в Брут. Той отиде при багажа и измъкна меча си от ножницата. Подаде го на Волумний:

— Стори това, що се полага, приятелю.

Облян в сълзи, той поклати глава и отстъпи.

Брут насочи меча към следващия, сетне към друг, но никой не искаше да го вземе. Накрая дойде ред на Стратон Епирски.

— Ще го сториш ли? — попита Брут.

Свърши се за миг. Стратон Епирски грабна меча и с едно движение го заби отляво в гърдите му. Съвършен удар. Брут бе мъртъв, преди коленете му да докоснат покритата с шума земя.

— Тръгвам за вкъщи — рече Раскупол. — Кой идва с мен?

Никой не пожела. Тракиецът вдигна рамене, възседна коня си и изчезна в мрака.

Когато раната спря да кърви (доста скоро), на запад се видя пламък. Статил бе запалил огъня на наблюдателната кула. Те останаха цяла нощ под бавно движещите се съзвездия до спокойно легналия сред листата Брут с монета в устата (златен денарий със собствения му профил).

Накрая оръженосецът Дардан се размърда и каза:

— Статил няма да се върне. Да занесем Марк Брут при Марк Антоний. Такова би било и неговото желание.

Качиха вкочаненото тяло върху Брутовия кон и когато на изток започна да просветлява, тръгнаха обратно към Филипи.

Един отряд конници ги заведе при Антоний, вече станал и в отлично настроение след снощната победа.

— Оставете го тук — рече той и посочи една кушетка.

Двамата германски войници положиха дребничкия Брут на кушетката, изпънаха крайниците му, докато отново придоби човешки вид.

— Наметалото ми, Марсий — нареди Антоний на личния си прислужник.

Аленото наметало на пълководеца бе донесено. Антоний го разпъна и покри цялото тяло на Брут. Остави открито само лицето, с изострени черти и бяло като тебешир, изпъстрено с белезите от акнето, увенчано с черни къдрици като копринена дантела.

— Имате ли пари да се приберете? — обърна се Антоний към Волумний.

— Да, Марк Антоний, по̀ бихме искали да вземем Статил и Луцилий с нас.

— Статил е мъртъв. Някакви войници го хванали в Брутовия лагер и помислили, че е отишъл да краде. Лично видях трупа му. Колкото до мнимия Брут, смятам да го задържа на служба. В наше време трудно се намират верни служители. — Антоний отново се обърна към слугата си: — Марсий, уреди пропуски за всеки от хората на Брут, който пожелае да отиде в Неапол.

Така той остана сам в безмълвната компания на мъртвия. Замисли се:

„Брут и Касий вече ги няма. Аквила, Требоний, Децим Брут, Цимбер, Базил, Лигарий, Лабеон, братята Каска и още няколко от убийците също са мъртви. А можеше всичко да протече по съвсем различен начин и Рим да продължи да си живее постарому! Ама не, това не се хареса на Октавиан, великия манипулатор, кошмара, който Цезар създаде, за да осъществи кървавото си отмъщение.“

Сякаш мислите му отразяваха действителността. Антоний вдигна очи и видя Октавиан, застанал на входа на палатката с вездесъщия Агрипа непосредствено зад него. Беше загърнат със сиво наметало, косата му блестеше на светлината на лампите като купчина златни монети.

— Чух новината — рече момчето, приближи се до кушетката и се втренчи в Брут.

Докосна с един пръст бледата му буза, сякаш да се увери, че е истински. Сетне избърса внимателно ръка в сивото си наметало.

— Хилав е.

— Смъртта смалява всички, Октавиане.

— Не и Цезар, него възвелича.

— За жалост това е вярно.

— Чие е това наметало? Негово ли?

— Не, моето е.

Слабичкото момче застина, присви големите си сиви очи и в тях засвяткаха искри.

— Прекалено голяма чест оказваш на това нищожество, Антоний.

— Той е римски благородник и пълководец. По-късно днес ще му окажа и по-голяма чест, на погребението му.

— Погребение ли? Той не заслужава погребение!

— Тук се слуша моята воля, Октавиане. Той ще бъде изгорен с всички военни почести.

— Волята ти няма никакво значение! Той е убиец на Цезар! — изсъска Октавиан. — Дай го на кучетата, както стори Неоптолем с Приам!

— Не ме е грижа дори да съскаш, да виеш, да скимтиш, да пищиш, да стенеш и да мяукаш едновременно — озъби се Антоний. — Брут ще бъде изгорен с всички военни почести, и то пред всички легиони!

Гладкото, красиво лице на младежа придоби каменно изражение. Изведнъж толкова заприлича на Цезар, че Антоний неволно отстъпи.

— Моите легиони ще правят, каквото искат. Ако настояваш на погребение с военни почести, добре. Само че без главата. Главата е моя. Дай ми я! Дай я!

Антоний го погледна, видя в лицето му непреклонна воля. Загуби самообладание, ала установи, че не е способен да беснее и да крещи както обикновено.

— Ти си луд — успя да изрече.

— Брут уби баща ми. Брут поведе убийците на баща ми. Брут се пада на мен, не на теб. Ще изпратя главата му в Рим, ще я набуча на кол и ще я сложа пред статуята на бог Юлий на Форума. Дай ми я.

— Искаш ли и главата на Касий? За съжаление си закъснял, защото той не е тук. Мога да ти дам обаче главите на още неколцина, които бяха убити вчера.

— Искам само тази на Брут — отвърна хладно Октавиан.

Без сам да знае как, Антоний загуби цялата си самоувереност и започна да го увещава, сетне да го подкупва, накрая да го умолява със сълзи на очи. Той се унижи, защото в тази съвместна кампания се беше убедил в едно — хилавият, болнав, женствен младеж не се поддаваше на никакво сплашване, не изпълняваше ничии заповеди, не се впечатляваше от крясъци. И този Агрипа, следващ го навсякъде като сянка, не можеше да бъде отстранен. Освен това войската не би одобрила такава крайна мярка.