На заранта войската на Освободителите излезе от лагера на Брут и се нареди от своята страна на реката. Плахият и колеблив Брут свика трибуните и центурионите си, за да се увери, че войниците ще имат свободен достъп до лагера и добър път за отстъпление. Всички го гледаха изненадано и никой не му обърна внимание. Какво искаше да им каже — че битката е загубена, преди да е започнала?

Той обаче успя да предаде заръката си до редовите войници. Докато Антоний и Октавиан преминаваха сред редиците на своята войска, ръкуваха се с легионерите, усмихваха се, шегуваха се и им пожелаваха закрила от Марс Непобедими и Дивус Юлиус, Брут обикаляше на кон сред своята армия и повтаряше на хората си, че ако загубят днес, ще е по тяхна вина. Те искаха битка, те го бяха принудили да издаде такива заповеди въпреки волята си. Лицето му беше мрачно, очите — насълзени, раменете — отпуснати. Когато свърши обиколката си, повечето войници вече се чудеха защо са се записали при този нещастен пораженец.

Имаха предостатъчно време да споделят тези мисли помежду си, защото сигналът за нападение така и не идваше. Те чакаха строени, облегнати на щитовете или копията си, радостни, че времето е облачно. Несражаващите се прислужници донесоха храна за обяд и войниците и от двете страни се нахраниха в строя и отново зачакаха, облегнати на щитовете и копията си. Какъв фарс! Дори Плавт не би могъл да измисли нещо толкова абсурдно.

— Свири за атака, Бруте, или ми дай командното наметало — рече Цимбер към два часа следобед.

— Още един час, Цимбере, само един час. Тогава ще стане прекалено късно за битка, защото скоро ще се мръкне. Една двучасова битка не може да вземе живота на твърде много войници или да доведе до окончателен завършек — отвърна Брут, убеден, че главата му е родила едно от онези гениални хрумвания, които впечатляваха Касий.

Цимбер го изгледа гневно:

— А какво ще кажеш за Фарсал, Бруте? Ти беше там! Битката продължи по-малко от час.

— Да, но имаше много малко жертви. Ще дам заповед на тръбачите след час, нито минутка по-рано — заяви упорито той.

И така в три часа бойните тръби прозвучаха. Войската на триумвирите настъпи с радостни възгласи; войската на Освободителите настъпи с радостни възгласи. В битката отново участваше само пехотата. Конниците в периферията на бойното поле само се обикаляха едни други.

Двете многобройни армии се сблъскаха настървено. Нямаше предварителни престрелки с копия или стрели; мъжете бяха зажаднели за близък контакт, да блъскат телата си, да размахват късите си мечове. Прекалено дълго бяха чакали този момент. Настана кърваво клане и нито една от двете страни не отстъпваше. На мястото на убитите и ранените заставаха другарите им от по-задните редици, по земята се търкаляха мечове, звучаха пресипнали бойни викове, остриетата на мечовете проблясваха.

Петте най-опитни легиона на Октавиан оформяха десния фланг на Антоний, като Агрипа и неговият Четвърти бяха най-близо до Игнациевия път. Тъй като Октавиановите войници бяха оставили врага да нахлуе в лагера, сега те имаха сметки за уреждане с Брутовите ветерани, сражаващи се срещу тях на левия фланг на Освободителите. След почти цял час никой не беше отстъпил от позицията си. Изведнъж Октавиановите войници толкова увеличиха натиска си, че буквално изтласкаха противника.

— О! — възкликна Октавиан, застанал до втрещения Елен. — Изглеждат, сякаш се опитват да поместят някакво огромно съоръжение! Блъскай, Агрипа, блъскай! Избутай ги!

Брутовите ветерани бавно заотстъпваха. Натискът върху тях стана толкова силен, че прекъсна редиците им. Въпреки това те не изпаднаха в паника, не понечиха да бягат. Просто когато по-задните осъзнаха, че сражаващите се пред тях отстъпват, също започнаха да се оттеглят.

Един час след първоначалния сблъсък натискът върху войската на Брут стана неудържим. Отстъплението й видимо се ускори, но Октавиановите войници я следваха плътно и продължаваха да използват мечовете си. Без да обръщат внимание на дъжда от камъни и стрели, сипещ се от укрепленията, легионерите на Агрипа нахлуха през портата на Игнациевия път и затвориха пътя за отстъпление на Брутовите войници към лагера им. Те побягнаха към солените тресавища зад хълма.

Втората битка край Филипи продължи малко по-дълго от тази при Фарсал, но жертвите бяха много повече. Почти половината от войниците на Освободителите загинаха или изчезнаха безследно. По-късно се носеха слухове, че някои от оцелелите избягали при партите, но не споделили съдбата на десетте хиляди от Кари, които пазеха границата на Согдиана срещу масагетските орди. Те имаха по-голям късмет, защото синът на Лабиен, Квинт, беше приближен на цар Ород и ги покани да обучават партската войска в римски бойни техники.

Брут и неколцина други наблюдаваха от възвишението на лагера. Този ден видимостта беше добра, защото прахът оставаше между здраво вкопчилите се противници. Когато стана ясно, че битката е загубена, трибуните на четиримата му старши легати дойдоха при него и го попитаха какво да правят.

— Спасявайте се кой както може — отвърна Брут. — Опитайте се да се доберете до корабите в Неапол или до Тасос.

— Трябва да те охраняваме, Марк Бруте.

— Не, предпочитам да бягам сам. Тръгвайте, моля ви.

Статил, Стратон Епирски и Публий Волумний бяха с него, а също и тримата му любими освободени роби: секретарите му Луцилий и Клейт и оръженосецът му Дардан, а също и някои други. Двайсетина души заедно с робите.

— Край — рече той, гледайки как хората на Агрипа се прехвърлят през стените. — По-добре да побързаме. Готови ли сме, Луцилий?

— Да, Марк Бруте. Може ли да те помоля за една услуга?

— Казвай.

— Дай ми ризницата и аленото си наметало. Двамата с теб си приличаме по ръст и тен на кожата, мога да мина за теб. Ако се предам и кажа, че съм Марк Брут, това ще забави преследването.

Брут се замисли за момент, сетне кимна:

— Добре, но при едно условие. Да се предадеш на Марк Антоний. В никакъв случай на Октавиан. Антоний е недодялан грубиян, но има достойнство. Когато установи измамата, ще те пожали. Октавиан ще заповяда да те убият.

Те се преоблякоха. Луцилий възседна представителния кон на Брут и препусна надолу към главната порта, а останалите се насочиха към задната врата на укреплението. Здрачаваше се и хората на Агрипа още разбиваха стените на лагера. Затова никой не ги забеляза, когато се измъкнаха, влязоха в най-близкото дере и излязоха на Виа Игнация доста по на изток от пътя за Филипи, заварден от войниците на Антоний.

Под прикритието на нощта Брут предпочете да напусне главния път при Корпилския проход и заслиза през гористите склонове под него.

— Антоний със сигурност ще изпрати конницата си да гони бегълците — обясни той. — Можем да пренощуваме тук и утре сутрин да продължим пътя си.

— Ако сложим някого на пост, можем да запалим и огън — отбеляза Волумний, който трепереше. — Прекалено облачно е, за да се вижда без факли, така че когато часовият види светлина, можем просто да намалим огъня.

— Небето се изчиства — изтъкна мрачно Статил.

Те се събраха и накладоха малък огън от сухи съчки. Установиха, че са твърде жадни, за да ядат — никой не се беше сетил да вземе вода.

— Харпес трябва да е наблизо — рече Раскупол и се изправи. — Ще взема два коня и ще донеса вода, ако изсипем житото от тези гърнета в чували.

Брут не му обърна внимание, струваше му се, че сънува, и звуците сякаш минаваха през ушите му, без да ги чуе.

„Това е краят на моя път, краят на пребиваването ми на тази ужасна, изстрадала земя. Аз не съм роден за войник и сега дори нямам представа как работи мозъкът на един военачалник. Ако имах, може би щях да разбера Касий. Той беше толкова целеустремен и агресивен. Затова мама винаги го е предпочитала пред мен. Защото тя е най-агресивният човек, когото съм познавал. По-горда от кулите на Илион, по-силна от Херкулес, по-твърда от елмаз. Било й е писано да надживее всички ни: Катон, Цезар, Силан, Порция, Касий и мен. Тя ще надживее всички, освен може би тази змия Октавиан. Той бе този, който принуди Антоний да преследва Освободителите. Ако не беше той, ние щяхме да си живеем в Рим и да получим консулството, когато ни се пада. Тази година!“