На заранта обаче Антоний бе готов за битка. Ядосан, Цимбер вдигна и войската на Освободителите. Започна сражение, но Антоний се оттегли — хората му бяха уморени, лагерът му се нуждаеше от сериозно възстановяване. Целта му бе само да покаже на Брут, че намеренията му са сериозни, че не смята да се отказва.

На следващия ден Брут свика всичките си войници и им изнесе кратка реч, която ги остави с чувството, че са излъгани. Защото пълководецът им заяви, че не смята да води никакви битки. Не се налагало и негово основно задължение било да запази живота им. Марк Антоний бил отхапал повече, отколкото можел да сдъвче, защото за дъвчене имало само въздух — в Гърция, Македония и Западна Тракия нямало никаква реколта и войската му щяла да гладува. Флотилиите на Освободителите владеели моретата, Антоний и Октавиан не можели да намерят никакви провизии!

— Затова се успокойте, ние имаме достатъчно храна до следващата реколта, ако се наложи — заключи той. — Ала много преди това Марк Антоний и Цезар Октавиан ще са умрели от глад.

— Това беше голям провал, Бруте! — процеди през зъби Цимбер. — Те искат да се бият! Не желаят да почиват и да ядат, докато врагът гладува, искат битка! Това са войници, не политици!

Вместо отговор Брут отвори военната си каса и раздаде на всеки войник по пет хиляди сестерции като благодарност за смелостта и себеотдаването. Ала войската го прие като рушвет и загуби всякакво уважение към пълководеца си. Той се опита да се измъкне, като им обеща кратка кампания в Гърция и Македония, след като триумвирите се разпръснат да търсят нещо за ядене — слама, насекоми, семена, каквото намерят. Какво биха казали за разграбване на Лакедемон в Спарта или Тесалоника? Двата най-богати града на Гърция още не бяха пипнати.

— Войската не иска да разграбва градове, а да се бие! — изръмжа гневно Квинт Лигарий. — Иска решаваща битка тук!

Брут обаче отказваше да се бие.

В началото на ноември войската на триумвирите имаше сериозни затруднения. Антоний изпрати отряди за храна в Тесалия и долината на река Аксий, но те се върнаха с празни ръце. Само експедицията по поречието на Стримон донесе зърно и варива, защото Раск искаше да се реваншира, задето не си беше спомнил козята пътека при Сапейския проход. Присъствието на Раск не подобри отношенията между Антоний и Октавиан — тракийският принц винаги настояваше да говори с „Цезар“. Октавиан му обръщаше внимание, което никога не би получил от Антоний. Войската се сдоби с храна за още един месец, но не повече.

— Време е да се разберем веднъж завинаги, Октавиане — рече един ден Антоний.

— Ами, хайде. За какво да се разбираме?

— За бъдещата ни стратегия. Ти, момченце, нямаш военен талант, но определено те бива за политик. Може би точно от такъв имаме нужда сега. Имаш ли някакви идеи?

— Няколко — отвърна Октавиан с безизразно лице. — За начало смятам, че трябва да обещаем на войската по двайсет и пет хиляди сестерции допълнително.

— Сигурно се шегуваш! Дори да не ни бяха откраднали военната каса, това са осемдесет хиляди таланта. Толкова пари накуп има само в Египет.

— Вярно е. Въпреки това мисля, ме трябва да дадем това обещание. Нашите хора не са глупаци, Антоний. Много добре знаят, че не разполагаме с толкова пари. Ако обаче завземем лагера на Брут, докато пътят към Неапол е затворен, ще се сдобием с доста таланти. Войниците ни осъзнават и това. Ето още една причина да искат битка.

— Виждам логиката ти. Добре, съгласен съм. Нещо друго?

— Агентите ми ме информират, че Брут много се колебае.

— „Твоите агенти“ ли?

— Човек трябва да прави онова, което му се удава най-добре, Антоний. Както не пропускаш да отбележиш, нито физическите ми, нито умствените ми способности позволяват да стана добър пълководец. Аз обаче много приличам на Одисей. Затова, също като онзи лукав грък, имам свои шпиони в Троя. Един-двама от тях дори са доста високопоставени. Те ме осведомяват.

Антоний зина:

— Юпитере, наистина си голям хитрец!

— Такъв съм. Агентите ми ме осведомиха, че Брут е загрижен, защото голяма част от войниците му някога са се сражавали за Цезар. Той не е сигурен, че ще му останат верни. Войниците на Касий също го тревожат. На тях също им няма вяра.

— И до каква степен Брутовото състояние на духа се дължи на твоите агенти?

На устните на Октавиан заигра усмивката на Цезар.

— До известна степен. Нашият Брут е много уязвим. Той е едновременно философ и плутократ. Нито една от тези две личности не харесва войната. Философът, защото е отвратителна и разрушителна; плутократът, защото пречи на търговията.

— Какво намекваш?

— Че Брут е уязвим. Можем да го принудим да започне битка. — Октавиан се облегна назад и въздъхна: — А как ще принудим хората му да влязат в сражение, оставям на теб.

Антоний се изправи и погледна сърдито русия младеж:

— Още един въпрос.

— Да? — попита Октавиан и вдигна невинните си очи към него.

— Имаш ли агенти в нашата войска?

Отново една от усмивките на Цезар.

— А ти как мислиш?

— Мисля — изръмжа Антоний, като дърпаше платнището на входа на палатката, — че си изрод, Октавиане! Тялото ти е твърде криво, за да се наместиш в кревата, нещо, което никой не би могъл да каже за истинския Цезар. Той бе изпънат като копие. Презирам те.

Брут все повече се колебаеше. Накъдето и да се обърнеше, всеки го гледаше накриво, защото всички искаха само едно — битка. Отгоре на всичко Антоний изкарваше войската си всеки ден, строяваше я и мъжете от предните му редици започваха да вият като гладни псета, да джафкат като сношаващи се псета и да скимтят като бити псета. Сипеха обиди по адрес на войниците на Освободителите: че били страхливи, безгръбначни слабаци и се страхували да се бият. Тази врява достигаше до всяко кътче на Брутовия лагер и легионерите му скърцаха със зъби от гняв — и още повече намразваха Брут, който ги лишаваше от мечтаната битка.

На десетия ден на ноември Брут започна да се двоуми. Не му стигаха останалите убийци на Цезар, легатите и трибуните, а сега към постоянните натяквания се присъединиха и центурионите и редовите войници. Тъй като не знаеше какво да прави, Брут се заключваше в бараката си и седеше с часове, обхванал главата си с ръце. Азиатските конници го напускаха масово, като дори не си правеха труда да се крият. Паша трудно се намираше, а вода имаше само по околните хълмове, така всеки кон получаваше за пиене само веднъж на ден. Също като Антоний Касий бе стигнал до извода, че на бойното поле няма да има голяма полза от конници. Затова беше започнал да ги отпраща. Сега те се изнасяха масово. Ако се стигнеше до битка, Брут не би могъл да събере повече от пет хиляди конници и не разбираше, че дори този брой е твърде голям. Мислеше, че са много малко.

Когато се решеше да се покаже навън (само защото смяташе, че така е редно), все повече неща му напомняха, че войниците му навремето са служили при Цезар. А русата коса на Цезаровия наследник се виждаше всеки ден сред редиците на противника. Затова Брут пак се скриваше в бараката.

Накрая, в деня след идите, Луций Тилий Цимбер нахълта в стаята, приближи се до изненадания Брут и го издърпа на крака.

— Независимо дали ти се иска или не, Бруте, ще се бием — изрева извън кожата си от гняв.

— Не, това ще е краят! Да ги оставим да гладуват — изскимтя Брут.

— Издай заповеди за битка за утре, Бруте, или ще те сваля от командването и аз ще ги издам. И не си мисли, че действам на своя глава. Имам подкрепата на Освободителите, на другите легати, на трибуните, центурионите и редовите войници. Решавай, Бруте. Искаш ли да запазиш командването, или ще го предадеш на мен?

— Така да бъде — изпъшка той. — Издай заповед за битка. Ала когато загубим, не обвинявайте мен.