Навън настъпи раздвижване и скоро младият Катон влезе с разширени от ужас очи.

— Марк Бруте! — изкрещя той. — Ела! Ела бързо!

Уплашеният му вик накара десетината души в стаята да скочат и да се скупчат на вратата. На земята навън лежаха телата на Гай Касий Лонгин и Луций Титиний. Брут издаде немощен вопъл, свлече се на колене, закри лицето си с ръце и започна да се поклаща напред-назад.

— Как? — попита Цимбер, който веднага пое нещата в свои ръце.

— Група германски конници ги настигнали — обясни младият Марк Катон. Стоеше изправен в стегната войнишка поза; дори баща му не би го познал. — Касий помислил, че са от войската на Антоний и идват да го заловят. Двамата с Титиний били на път за Филипи. Титиний тръгнал да ги пресрещне и да разбере какви са, но през това време Касий се самоубил. Титиний го заварил мъртъв и също се пробол с меча си.

— И къде — крещеше нервно Марк Антоний, застанал сред развалините на лагера — беше ти по това време?

Облегнат на Елен (не смееше да срещне погледа на мълчаливия Агрипа, който държеше ръка на меча си), Октавиан се взря в малките гневни очички на едрия мъж, без да мигне.

— Бях в блатата и се опитвах да дишам.

— А през това време тези негодници са откраднали военната каса!

— Сигурен съм — изхриптя Октавиан, като сведе дългите си мигли, — че ти скоро ще я върнеш, Марк Антоний.

— Прав си, ще си я върна, безполезен, жалък нещастнико! Мамино синче, некадърник! Аз си мисля, че печеля битка, а през това време някакви отрепки от лагера на Брут грабят лагера ми! Моя лагер! И на всичкото отгоре са изклали няколко хиляди от хората ми! Какъв смисъл имаше да избия осем хиляди от Касиевите войници, когато губя от своите в собствения си лагер? Ти не можеш да командваш и улично сбиване!

— Никога не съм твърдял, че мога да командвам улични сбивания. Ти планира днешната акция, не аз. Едва си даде труда да ме известиш за атаката и не ме покани на военния си съвет.

— Защо не се откажеш и не си ходиш вкъщи, Октавиане?

— Защото съм равноправен главнокомандващ в тази война, Антоний, независимо дали ти харесва или не. Аз имам толкова войници, колкото и ти (при днешната битка загинаха от моите, не от твоите!) и много повече пари от теб, колкото и да крещиш, и да се перчиш. За в бъдеще те съветвам да включваш и мен във военните си съвети и да организираш по-добре защитата на лагера.

Със свити юмруци Антоний се изхрачи и плю в краката на Октавиан, сетне излезе.

— Позволи ми да го убия, моля те — рече Агрипа. — Мога да го направя, Цезаре, мога! Той е остарял и пие твърде много. Позволи ми да го убия! Може да стане и по достоен начин, ще му обявя дуел!

— Не сега — отвърна Октавиан и се върна в окъсаната си палатка.

Несражаващите се слуги копаеха ровове на светлината на факли, защото имаше твърде много убити коне. Всеки мъртъв кон означаваше един конник, изваден от строя, и войниците на Брут много добре го знаеха.

— Ти си се сражавал мъжки, Агрипа. Тавър ми разказа. Нуждаеш се от сън, не от дуели с вулгарни гладиатори като Антоний. Тавър ми каза, че си спечелил девет златни фалера, задето си се прехвърлил пръв през стената на Касий. Би трябвало да е корона валарис, но Антоний се е отметнал, защото имало две стени, а ти не си се прехвърлил пръв и през двете. О, толкова се гордея с теб! Когато сразим Брут, ще те назнача за главнокомандващ на Четвърти легион.

Макар че грейна от гордост при тази похвала, Агрипа се тревожеше много повече за Цезар, отколкото за себе си. След този незаслужен скандал от грубияна Антоний той очакваше Цезар да посърне и да потъне в земята от срам. Вместо това крясъците на едрия мъж като че ли му подейства като вълшебно лекарство и състоянието му се подобри. „Какво самообладание. Окото му не трепна. Той е храбър по свой начин. Антоний не ще постигне нищо, ако се опита да накърни репутацията му, като го обвини в малодушие за днес. Войниците знаят, че Цезар е болен, и мислят, че така им е помогнал да спечелят днешната победа. Защото това бе голяма победа. Легионерите, които загубихме, бяха от най-неопитните. Касий загуби от най-способните си войници. Не, легионите няма да повярват, че Цезар е страхливец. Само кушетъчните пълководци в Рим и слугите на Антоний вярват в лъжите му. Защото не се интересуват от болестта на Цезар.“

Лагерът на Брут беше препълнен. Около двайсет и пет хиляди от Касиевите войници потърсиха убежище там. Имаше ранени, но повечето бяха просто изтощени от непосилната работа в блатата и последвалата битка. Брут нареди да им се раздадат допълнителни порции, накара несражаващите се слуги да работят наравно с войниците, за да осигурят достатъчно пресен хляб и супа от леща с пушено месо. Беше твърде студено, а дървата не стигаха, защото отсечените дървета от възвишенията наоколо бяха сурови и не горяха добре. Горещата супа щеше да ги стопли малко.

Когато се замисли за реакцията на войниците при вестта за смъртта на Касий, Брут изпадна в паника. Той тайно качи труповете на благородниците на една каруца и я изпрати за Неапол под грижите на младия Катон. Нареди му да ги кремира там и да изпрати праха им у дома. Колко ужасно, колко нереално бе да види лицето на Касий така безжизнено! То беше по-изразително от лицето на всеки друг, когото познаваше. Бяха приятели от деца, бяха се сродили, сетне съдбите им постоянно се преплитаха, докато за добро или за лошо се свързаха след убийството на Цезар. Сега той беше сам. Прахът на Касий щеше да бъде изпратен у дома на Тертула, която толкова искаше деца, но така и не успя да забременее. Тази съдба, изглежда, съпътстваше всички жени от рода на Юлиите; тя я бе наследила от Цезар. Твърде късно беше за деца. И за нея, и за Марк Брут. „Порция е мъртва, мама е жива. Порция е мъртва, мама е жива. Порция е мъртва, мама е жива.“

Сетне, след отпътуването на Касиевото тяло, Брут почувства невероятна сила. Сега цялото начинание лежеше на неговите плещи, той бе останал единственият изтъкнат Освободител. Затова загърна хилавото си тяло с дебелото си наметало и тръгна да успокоява хората на Касий. Преживяваха поражението си твърде тежко и той се зае да обикаля от групичка на групичка, да им говори, да ги утешава. „Не, не, не е ваша вината, вие проявихте достатъчно храброст. Коварният Антоний ви изненада, той не постъпи достойно.“ Те, разбира се, искаха да научат как е Касий и защо не е при тях. Убеден, че новината за смъртта на пълководеца им напълно ще ги обезкуражи, Брут лъжеше: Касий бил ранен, нужни му били няколко дни да се оправи. Това като че ли действаше.

Преди съмване той събра легатите, трибуните и старшите си центуриони.

— Марк Цицероне — рече на Цицероновия син, — ти ще се посъветваш с центурионите ми и ще разпределиш хората на Касий сред моите легиони, дори да станат по-големи от обичайното. Проучи обаче дали някой от неговите се е запазил сравнително непокътнат и дали може да бъде допълнен.

Младият Цицерон кимна енергично. Най-много го измъчваше мисълта, че би трябвало да се роди син на Квинт Цицерон, а младият Квинт — син на неговия баща. Защото Марк Младши бе агресивен и не особено интелигентен, докато Квинт Младши беше умен, начетен и идеалист. Задачата, която сега му даваше Брут, напълно подхождаше на способностите му.

Ала след като успокои хората на Касий, Брут отново загуби онази неочаквана сила и отново изпадна в обичайното си униние.

— Няколко дни ще са нужни, преди да сме готови за нова битка — отбеляза Цимбер.

— Нова битка ли? — попита незаинтересовано той. — О, не, Луций Цимбере, никакви битки повече.

— Ама ние трябва да се сражаваме! — възкликна Луций Бибул, благородният некадърник.

Трибуните и центурионите започнаха да се споглеждат мрачно. Явно всички искаха битка.

— Ще кротуваме — обяви Брут с колкото се можеше по-голямо достойнство. — Никакви, повтарям, никакви битки.