По обяд Антоний нападна на два фронта с почти цялата си войска. Остави в резерва само двата най-неопитни легиона на Октавиан. С половината си хора нападна войниците на Касий, работещи в блатата, с другата половина атакува вратата на главния път и стената откъм страната на Касиевия лагер. Втората група бяха съоръжени със стълби и куки и се заеха със задачата си с голям ентусиазъм, радостни, че най-после ще могат да се бият.

Дори в разгара на атаката, Касий бе твърдо убеден, че Антоний само симулира нападение. Макар че бяха приблизително на една възраст, двамата пълководци не бяха дружали в детските или младежките си години, а и като възрастни мъже. Антоний бе грубиян и демагог с безброй пороци, а Касий идваше от благороден плебейски род и вършеше всичко по правилата. Когато се сблъскаха край Филипи, никой от двамата нямаше представа как разсъждава другият. Затова Касий не отчете безскрупулността на Антоний и предположи, че противникът му ще действа, както би реагирал той. След началото на битката вече бе твърде късно да организира отбрана или да предупреди Брут.

Подпомагани от артилерията, войниците на Антоний се прехвърлиха през стената на Касий в тресавищата, изтласкаха предната линия на хората му и стъпиха на твърда земя. Сетне нахлуха между външните укрепления и пресякоха пътя на онези войници, които още работеха в блатата. Хората на Касий бяха добри легионери и носеха оръжията и броните си. Те започнаха да се отбраняват, но Антоний ги обкръжи с няколко кохорти и ги изтласка в тресавищата. Тогава се включиха и войниците му, охраняващи новия път през блатата, и легионерите на Касий се оказаха обградени като стадо овце. Някои успяха да се измъкнат, заобиколиха възвишението на Касий и избягаха в лагера на Брут.

След като се увери в успеха на операцията сред блатата, Антоний насочи вниманието си към нападението върху основните укрепления, където войниците му вече бяха съборили част от външната стена и се прехвърляха през вътрешните ограждения на Касий. Хиляди войници, готови за бой, стояха наредени от вътрешната страна на укрепленията на Брут и напразно чакаха команда от легатите си. Никой не им нареди да се притекат на помощ на Касий. Затова в два часа те поеха инициативата. Без заповед извадиха мечовете си, прескочиха укрепленията на Брут и се нахвърлиха върху хората на Антоний, разрушаващи стената на Касиевия лагер. Справяха се добре, докато Антоний не извика част от резервите си и не ги хвърли между Брутовите и своите войници — неизгодна позиция, защото трябваше да се сражават при изкачване.

Хората на Брут, намесили се на своя глава в битката, бяха от старите ветерани на Цезар. Когато видяха, че каузата им е загубена, те се отказаха от това сражение и се впуснаха в друго. Обърнаха се към малкия лагер на Октавиан и нахлуха в него. Там се намираха двата резервни легиона, основната част от кервана с оборудването и малобройна конница. Твърде слаб противник за нападателите. Ветераните на Брут завзеха лагера, избиха онези защитници, които им се противопоставиха, и продължиха да настъпват към основния лагер, който бе напълно незащитен. След като разграбиха и разрушиха напълно лагера на противника, по здрач се върнаха при Брут.

Още в началото на битката се вдигна ужасен прах. Именно на него трябваше да се благодари Октавиан, че не попадна в плен. Той почувства, че състоянието му се влошава, и с помощта на Елен излезе сред блатата през портичката в укрепленията, за да се приближи до морето и да може да диша.

Този непрогледен облак прах не позволяваше на Касий да види нищо от бойното поле. Дори от върха на възвишението си той нямаше никаква видимост. Лагерът на Брут тънеше в непрогледна мъгла. Касий съзнаваше само, че врагът е проникнал през укрепленията му покрай Игнациевия път и че завземането на лагера му е неизбежно. Дали и Брут бе подложен на същата безмилостна атака? Дали и неговият лагер беше обречен? Приемаше, че е така, но не можеше да е сигурен.

— Ще потърся по-подходящо място за наблюдение — рече той на Цимбер и Квинктилий Вар. Бягайте, мисля, че сме сразени. Титиний, ще дойдеш ли с мен? От Филипи сигурно ще има видимост.

Така в късния следобед Касий и Луций Титиний оседлаха два коня, излязоха през задната порта от другата страна на Брутовия лагер и се насочиха към Филипи. След час, малко преди здрач, излязоха над прашния облак и погледнаха към бойното поле. Долината бе потънала в сянка и отново нищо не се виждаше.

— Брут сигурно също е сразен — рече мрачно Касий. — Толкова много труд отиде на вятъра.

— Все още не сме сигурни — възрази Титиний.

От кафявия прашен облак се появиха конници.

— Конници на триумвирите — обяви Касий, след като се вгледа в тях.

— Може да са наши — отбеляза Титиний. — Ще ги пресрещна и ще разбера.

— Не, приличат ми на германи. Не отивай, моля те!

— Касий, ние също имаме германски конници! Отивам.

Титиний пришпори коня си и препусна срещу новодошлите. Касий видя как заобикалят приятеля му, как го залавят, дочу крясъци.

— Плениха го — рече на Пиндар, освободения роб, който носеше щита му; слезе от коня и се зае да разкопчава ризницата си. — Като свободен човек, Пиндаре, ти не ми дължиш нищо, освен да ми помогнеш да умра.

Касий извади кинжала си, същия нож, който бе въртял толкова стръвно в лицето на Цезар. Странно, помисли си, колко жестоко беше мразил Цезар. Подаде кинжала на Пиндар.

— Цели се точно — заръча и оголи лявата страна на гърдите си, за да посрещне удара.

Пиндар се прицели точно. Касий се свлече. Освободеният роб сведе глава, сетне възседна коня си и препусна нагоре към града.

Ала германските конници бяха от войската на Освободителите и идваха да известят Касий, че Брутовите войници са нахлули в лагера на триумвирите и са удържали победа. Първото им предположение било, че Касий се е насочил към Филипи. Те се заизкачваха начело с Титиний, но завариха пълководеца си мъртъв. Титиний скочи от седлото, изтича при него и избухна в плач:

— Касий, Касий, те идваха с добра вест! Защо не почака?

Животът му се стори безсмислен след смъртта на Касий. Титиний извади меча си и се прободе.

Брут прекара целия този ужасен следобед на върха на хълма си, като напразно се опитваше да види нещо на бойното поле. Нямаше представа какво става, не подозираше, че няколко от легионите му са поели нещата в свои ръце и са удържали победа, не знаеше какво очаква от него Касий. Затова реши да не прави нищо.

— Нищо няма да предприема — повтаряше пред легатите, приятелите си и тези, които го призоваваха да стори нещо.

Сетне Цимбер, разрошен и задъхан, дойде да му съобщи за победата, за плячката, отмъкната от войниците му от другата страна на реката.

— Ама… Касий не е… не е заповядвал такова нещо! — заекна удивено той.

— Те го сториха на своя глава и много добре постъпиха! Добре е и за нас, бездарен нещастнико! — тросна се Цимбер.

— Къде е Касий? Другите?

— Касий и Титиний тръгнаха към Филипи, за да се опитат да видят нещо. Квинктилий Вар си помисли, че всичко е загубено, и се самоуби. За другите не знам. О, каква бъркотия!

Настъпи нощ и бавно, много бавно прашният облак започна да се разсейва. Никой от двете страни не бе в състояние да оцени резултата от битката преди разсъмване, затова оцелелите Освободители се събраха на вечеря в дървената барака на Брут, изкъпани и преоблечени с чисти туники.

— Кой загина днес? — попита Брут, преди да донесат яденето.

— Младият Лукул — отвърна Квинт Лигарий, един от убийците на Цезар.

— Лентул Спинтер, който се сражаваше в блатата — добави Пакувий Антистий Лабеон, също от убийците.

— И Квинктилий Вар — завърши съучастникът им Цимбер.

Брут заплака. Най-много съжаляваше за хладнокръвния и находчив Спинтер.