— По-добре е от преди — успокои го Агрипа. — Може би ще се излекуваш.

— Надявам се. Мразя да се появявам пред сената посинял и хриптящ, но се налага. Все пак ми се струва, че сериозните пристъпи станаха по-редки.

— Ще се моля на Салус.

— Всеки ден го правя.

— А реколтата? — върна се на темата Агрипа; реши, че и той трябва да принася дарове на бога на здравето всеки ден.

— Изглежда, че тази година няма да има. Цените на зърното ще скочат до небето. Затова Квинт Педий трябва да въведе някои спешни мерки, като забрана върху продажбата на зърно на частни търговци в ущърб на държавата. Ето защо не мога да изпразня хазната. Не възнамерявам да преча на търговията, но положението със зърното е различно. Въпреки колониите, където баща ми засели част от римските безимотни, сто и петдесет хиляди граждани все още получават безплатно зърно и тази практика трябва да продължи. Цицерон и Марк Брут не биха се съгласили с мен, но аз уважавам дори най-бедните. От техните редици Рим получава по-голямата част от войската си.

— Защо не изплатиш възнагражденията на легионите с дърва, Цезаре?

— Защото въпросът е принципен — отвърна Октавиан с глас, нетърпящ възражения. — Нито аз управлявам сената, нито сенатът управлява мен. Ако сенаторите бяха мъдри мъже, с благодарност щях да приема съветите им. Ала те само се карат и се боричкат за кокала.

— Да не възнамеряваш да го разпуснеш? — попита възхитен Агрипа.

Октавиан се изненада:

— Не, никога! Просто ще се наложи да ги превъзпитам, Агрипа, макар че това не може да стане за един ден… или за едно консулство. Истинската задача на сената е да предлага разумни закони и да помага на избраните магистрати.

— Какво ще правим с фургоните с дъски тогава?

— Ще останат, където са. Нещата тепърва ще се влошават и искам да пазя парите си за по-напрегнати ситуации от сушата и заплахата от Марк Антоний. Утре ще бъда провъзгласен официално за син на Цезар, куриатният закон най-после ще бъде приет. Това означава, че ще получа богатството на Цезар без подаръка за народа на Рим, който ще изплатя веднага. Нямам обаче намерение да пилея парите на баща си, били те под формата на дървен материал или на инвестиции. За момента Рим е мой, но мислиш ли, че не си давам сметка, че това няма да трае дълго? Докато съществуват грабители като Антоний, хазната трябва да финансира всичко. — Октавиан се протегна и удостои Агрипа с Цезаровата усмивка. — Иска ми се седалището ми да беше в Домус Публика. Къщата ми е твърде малка.

Агрипа се усмихна:

— Купи си по-голяма, Цезаре. Или организирай избори, за да те изберат за върховен жрец.

— Не, нека Лепид остане върховен жрец. Искам по-голяма къща, но не Домус Публика. За разлика от баща ми нямам никакво желание да се показвам. Величието му отиваше. Той обичаше величието. Аз не съм като него.

— Все пак трябва да изплатиш още триста милиона на легионите — отбеляза Агрипа, все още преследван от кошмари за възнаграждението на войската. — Това са дванайсет хиляди сребърни таланта. Не виждам как ще го постигнеш, Цезаре, ако не използваш дървен материал.

— Не възнамерявам да изплатя всичко — отвърна спокойно Октавиан. Само половината. За другата ще съм им длъжник.

— Ще преминат на противниковата страна!

— Не и след като говоря пред тях и ги убедя, че това ще им донесе допълнителни приходи. С десет процента лихва. Няма да ми изменят, Агрипа, знам какво правя. Ще ги убедя да ми останат верни.

„Сигурен съм, че ще го направи — помисли си Агрипа. — Какъв плутократ ще излезе от него! Атик бледнее пред блясъка му.“

Два дни по-късно Филип организира вечеря в чест на двамата нови консули. Не знаеше само как да им съобщи, че малкият му син Квинт е решил да се съюзи с Касий в Сирия. О, вместо да се наслаждава на добрата кухня, книгите и прекрасната си жена, той трябваше да се разправя с един недорасъл властолюбец, който нямаше спирачки! Точно това казваше Аврелия за своя Цезар — че няма спирачки. Последователят му бе същият. Какво очарователно, послушно, кротко, болнаво момченце беше! Сега болният бе той, Филип. Онзи дълъг преход до Италийска Галия в най-лютата зима беше убил Сервий Сулпиций, а сега заплашваше да погуби и Луций Пизон. Пизон страдаше от белодробно заболяване, Филип — от гангрена на пръстите на краката. Измръзването, което бе получил, прерасна в нещо толкова сериозно, че лекарите му клатеха глави и препоръчваха ампутация. Той обаче не искаше да чуе. Затова, когато посрещна гостите си, краката му бяха увити с компрес от ароматни треви, които да замаскират вонята на разложение от почернелите му пръсти.

Мъжете бяха повече от жените, защото трима от тях бяха ергени: големият му син Луций, който упорито отказваше да се ожени, Октавиан и Марк Агрипа, поканен по настояване на Октавиан. Когато зърна Агрипа, Филип затаи дъх. Такъв красив мъж! Висок почти колкото покойни Цезар, широкоплещест като Марк Антоний, с вид на истински воин. „О, Октавиане! — помисли си Филип. — Този млад мъж ще ти отнеме всичко!“ По време на вечерята обаче си промени мнението. Агрипа беше верен до гроб на Октавиан. Не че можеше да ги обвини в извратеност или невъздържаност. Двамата не се докосваха дори когато вървяха един до друг, не си разменяха любовни погледи. Агрипа несъмнено бе роден за водач, но заради Октавиан се беше отказал от своите амбиции.

„Синът ми си създава антураж от мъже на неговата възраст, и то доста по-умело от Цезар, който винаги стоеше настрани и се въздържаше от близки приятелски отношения с други мъже. Е, причината несъмнено е онази стара клюка за цар Никомед, но ако Цезар имаше приятел като Агрипа, никога нямаше да го убият. Моят доведен син е много различен. Той не се страхува от клюките, сякаш е неуязвим за тях.“

За Октавиан вечерята бе изключително приятна, защото сестра му беше дошла. От всички роднини Октавия му бе най-близка. Как се беше разхубавила! С красотата си засенчваше дори Ация, макар че носът й не бе толкова изящен, нито скулите й толкова високи. Красотата беше в очите й, раздалечени, големи, наситеносини, изразителни — най-прекрасните очи, които бе виждал у жена. Любовта и състраданието бяха в природата й. Всеки се влюбваше в нея от пръв поглед. „Баща ми имаше Юлия. Тя бе като пътеводна светлина за обикновения народ. Аз имам Октавия. Ще я защитавам и ще я пазя като мой добър дух.“

Трите жени бяха в добро настроение. Ация — защото скъпият й син най-неочаквано се беше оказал гений. След почти двайсет години на непрекъснати тревоги за едно дете, което бе смятала за твърде изнежено, за да се справя само с живота, тя изведнъж откриваше, че малкият й Гай е криел в себе си неподозирани сили. Въпреки тежката му болест сега излизаше, че той вероятно ще надживее всички, дори снажния Марк Агрипа.

Октавия беше весела, защото бе до брат си и усещаше огромната му любов. Тя беше с три години по-голяма от него и в отлично здраве. Винаги го бе смятала за изнежено дете, ходещо постоянно подире й, усмихнато, игриво, търсещо при нея скривалище от прекомерната загриженост на майка им. Октавия винаги бе виждала онова, което Рим и близките й забелязваха едва сега: силата, решителността, ума, чувството за превъзходство. Подозираше, че всичко това е наследено с Юлиевата кръв, но разбираше също така, че брат й притежава упоритост и способност за трезва преценка, предадени му от баща им. „Колко е уверен в себе си! Моят брат ще владее света.“

Валерия Месала се радваше, защото животът й изведнъж се бе променил към по-добро. Тя беше сестра на Месала Руф — гадателя, и жена на Квинт Педий от трийсет години; имаше от него двама сина и дъщеря. Единият син беше зрял мъж, вторият — на възраст за адютант, а момичето бе на шестнайсет. Най-красивата й черта беше буйната й червена коса, но и зелените й очи бяха впечатляващи. Беше се омъжила за Педий, за да скрепи едно звено от системата на политическите връзки на Цезар. Като патриция Валерия имаше много по-знатен произход от Педиите от Кампания, макар и не от Юлиите. С Квинт обаче се разбираха прекрасно. Ако нещо тревожеше Валерия Месала, това беше безрезервната му подкрепа към Цезар, който обаче не му помагаше да се издигне толкова бързо, колкото тя смяташе, че би трябвало. Сега, когато мъжът й бе втори консул, всичките й мечти бяха осъществени. Синовете й вече бяха потомци на консули по две линии, а Педия Месалина можеше да очаква добър брак.