Цезарион се беше разболял, докато чакаха в смрадливото, тинесто пристанище. Интересуваше ли се Цезар от това? Не, изобщо не го беше грижа. Дори не бе отговорил на писмото, в което тя го уведомяваше за болестта на сина му.
По здрач тя се съгласи да хапне от храната, донесена й от Хармиан и Ира — но едва след като всяко ястие бе опитано. Птолемеите не даваха просто по малко от храната и напитките на някой роб. Даваха храната и напитките на детето на някой роб, който обича рожбите си. Чудесна предпазна мярка. Все пак сестра й Арсиноя бе тук, в Рим, и макар че не беше действащ монарх, без съмнение живееше в границите на града. У дома на някаква благородничка на име Цецилия, както докладва Амоний. Без да се лишава от нищо.
Тук климатът бе различен и не й харесваше. След мръкване стягаше студ, какъвто не си беше представяла, макар че бе началото на лятото. Тази студена каменна гробница допълнително увеличаваше вонята, идваща от така наречената „река“. Такава влага. Толкова неуютно. И Цезар не идваше.
Тя си легна едва в полунощ и дълго време се мята в леглото, преди да заспи след първи петли. Един цял ден на сушата, а Цезар още го нямаше. Щеше ли изобщо да дойде?
Събуди я някакво предчувствие, не звук, светъл лъч или полъх. Когато човек усети, че не е сам, учеше я Хаем, той се буди. От онези години в Мемфис тя винаги се събуждаше, когато в стаята й влезеше някой. Точно така стана и сега и тя направи, както я учеше Хаем: „Отвори съвсем леко очи и остани неподвижна; изчакай да разпознаеш натрапника и след това реагирай по подходящия начин.“
Цезар седеше до леглото й, но не гледаше нея, а бе вперил разсеяно поглед в една точка. В стаята имаше достатъчно светлина, за да различи добре силуета му. Сърцето й заби трескаво, обзеха я силни чувства и ужасна мъка.
„Той не е същият. Ужасно е остарял и изглежда толкова уморен. Все още е красив, но нещо се е загубило. Очите му винаги са били бледи, но сега са загубили блясъка си, студени са.“
Тя изведнъж забрави гнева и раздразнението си. Усмихна се леко и се престори, че едва сега се събужда и го забелязва. Вдигна ръце да го приеме.
„Не аз съм тази, която се нуждае от помощ“ — помисли си.
Той премести поглед към нея. Усмихна се топло и стана, като се измъкна невъобразимо ловко от надиплената си тога. Сетне я прегърна, вкопчи се в нея като удавник. Допряха устни, първо плахо, сетне ги впиха страстно.
„Не, Калпурния, той не е същият с теб. Ако беше, нямаше да се нуждае от мен; а той отчаяно се нуждае от мен. Чувствам го и ще му дам всичко, което търси.“
— Закръглила си се, дребосъче — прошепна той, докато обсипваше с целувки врата, нежните й ръце, гърдите й.
— Ти си отслабнал, старче — отвърна тя и изви гръб.
Замисли се за заветната си цел при това пътуване и откри чувствата си пред него. Прегърна го нежно, но страстно.
— Обичам те.
— Аз също — отговори искрено той.
В правенето на любов с такава велика владетелка имаше някаква божествена магия, която не бе изпитвал досега, но Цезар си оставаше Цезар. Той никога не се отдаваше напълно на страстта, макар че се любиха дълго време. Не и сестра за Цезарион, никога сестра за Цезарион. Да я дари с дъщеря, бе престъпление пред Юпитер, към Рим.
Тя не разбра за пропуска му да изпълни докрай задълженията си — бе твърде доволна от себе си, твърде потънала в мислите си, твърде развълнувана от това събиране с него след почти седемнайсет месеца раздяла.
— Плувнала си в любовни сокове, време е за баня — рече той, за да затвърди илюзията й.
Имаше късмет, че тя сама изпускаше достатъчно течност. По-добре да не знае за пропуска му.
— Трябва да хапнеш, Цезаре — каза тя след банята, — но преди това нека ти покажа сина ни.
Цезарион бе оздравял напълно и отново се беше превърнал в жизнерадостно дете. Той протегна ръчички към майка си и тя го вдигна, за да го покаже гордо на баща му.
„Предполагам — помисли си Цезар, — че навремето и аз съм изглеждал така. Дори аз виждам, че прилича на мен. Погледът му е уверен като на Аврелия, това изражение не е мое. Хубаво дете, здраво и добре гледано, но не дебело. Да, това е един истински Цезар. Не е склонен към затлъстяване като Птолемеите. Единственото, което е взел от майка си, са очите, макар и не цвета им. По-малко хлътнали са от моите и по-тъмносини.“
Той се усмихна и изрече на латински:
— Кажи „здравей“ на татко, Цезарионе.
Детето се ококори радостно и се обърна към майка си.
— Това ли тата? — попита на лош латински.
— Да, най-после татко ти е при теб.
Момченцето протегна ръце към него. Цезар го пое, прегърна го, целуна го и погали гъстата му руса коса. Цезарион се сгуши в него, сякаш е познавал този странник цял живот. Когато Клеопатра се опита да го вземе, мъничето отказа да се върне при майка си. „Той изпитва нужда от силен баща“ — помисли си Цезар.
Забрави за всякаква храна. Седна и сложи момчето в скута си. Установи, че Цезарион говори гръцки доста по-добре от латинския, с правилни изречения. На петнайсет месеца той вече приличаше на възрастен мъж.
— Какъв искаш да станеш, когато пораснеш? — попита Цезар.
— Голям пълководец като теб, татко.
— Не фараон?
— О, пфу, фараон! Аз трябва да бъда фараон и ще стана, преди да порасна — отвърна детето, очевидно не особено възхитено от съдбата си на велик владетел. — Искам да стана пълководец.
— Срещу кого ще се биеш?
— Срещу враговете на Рим и Египет.
— Всичките му играчки са свързани с военното изкуство — въздъхна Клеопатра. — На единайсет месеца хвърли куклите и поиска меч.
— Тогава можеше ли вече да говори?
— О, да, с пълни изречения.
Когато бавачката дойде, за да отведе детето на закуска, въпреки очакванията на Цезар за сълзи и протести момчето прие неизбежното съвсем спокойно.
— Той няма моята гордост и темперамент — отбеляза, след като излязоха и се насочиха към трапезарията. — По-добродушен е.
— Той е Бог на земята — отвърна простичко тя. След като се настани на кушетката до Цезар, добави: — Разкажи сега кое те уморява толкова.
— Хората — отговори вяло той. — Рим не търпи диктатори, затова постоянно срещам съпротива.
— Да, но ти винаги си твърдял, че имаш нужда от опозиция. Ето, пийни плодов нектар.
— Има два вида опозиция. Аз исках атмосфера на интелигентно обсъждане в сената и комициите, не постоянни искания „да възстановя републиката“. Сякаш тя е някаква загубена мечта като Платоновата Утопия. Утопия! — Той изсумтя презрително. — Това означава „Никъде“! Когато питам какво им има на законите ми, хората се оплакват, че били твърде дълги и сложни и не можели да се четат. Когато поискам по-добри предложения, ми се жалват, че не съм им оставил възможност да измислят нищо по-умно. Когато ги помоля за съдействие, изтъкват, че така или иначе ще ги принудя да ми съдействат. Признават, че много от промените, които правя, са добри, после се извъртат и твърдят, че самото въвеждане на промени е неправилна стъпка. Така противопоставянето им е напълно лишено от логика. Като бръщолевенето на Катон.
— Идвай да говориш с мен тогава — побърза да предложи тя. — Донеси ми законите си и аз ще ги прочета. Разкажи ми за плановете си и аз ще ти предложа градивна критика. Изложи ми идеите си и аз ще изкажа задълбоченото си мнение. Ако имаш нужда от друг разум, мили мой, аз размишлявам като диктатор с диадема. Позволи ми да ти помогна, моля те.
Той хвана ръката й и я целуна. Очите му заблестяха.
— Ще го сторя, Клеопатра — рече и се усмихна. — Ти си станала много хубава, любов моя. Не красотата на Афродита, не, а красотата на майчинството и зрелостта те прави изключително привлекателна жена. Твоите очи на лъвица много ми липсваха.
Две нундини по-късно Цицерон писа на Марк Юний Брут:
„Както си седиш сред инсубрите, скъпи ми Бруте, ще изпуснеш триумфите на Великия мъж. Късметлия. Първият, онзи за Галия, трябва да се състои утре, но аз отказах да присъствам. Затова няма причина да отлагам изпращането на това послание, изпълнено с новини за любовни авантюри и женитби.
Царицата на Египет дойде. Цезар я настани в подобаващ дворец в подножието на Яникулума с прекрасна гледка към Татко Тибър, Капитолия и Палатина. Никой от нас нямаше честта да види бляскавото й шествие по Остийския път, но се говори, че свитата й била цялата в злато, от носилките до облеклото.
Тя доведе и предполагаемия син на Цезар, още невръстно дете, и тринайсетгодишния си съпруг, цар Птолемей някой си — тъпо, пъпчиво хлапе, което се бои от сестра си и негова жена. Отвратително кръвосмешение! Това е традиция за тях. Ако си спомняш, такова бе мнението ми и за Публий Клодий и неговите сестри.
Има роби, евнуси, бавачки, наставници, съветници, писари, чиновници, счетоводители, лекари, знахари, вещици, жреци, висши жреци, дребни благородници, двеста царски гвардейци, някой и друг философ, включително великия Филострат и още по-великия Сосиген, музиканти, танцьорки, артисти, фокусници, готвачи, миячи, перачки, шивачки и всякакви други слуги. Естествено, тя носи всичките си любими мебели, чаршафи, дрехи, накити, ковчежета, инструменти и апарати за странните им там религиозни ритуали, платове, ветрила и пера, дюшеци, възглавници, килими и завеси, паравани, балсами, подправки, парфюми, смоли, благовония и кадилници. Да не забравяме книгите, огледалата, астрономическите уреди и личния й халдейски гадател.
Говори се, че свитата и надвишава хиляда души, тъй че, разбира се, не се побира в палата. Цезар им е издигнал цяло село в покрайнините на Транстиберия и жителите на квартала са побеснели. Между тях и египтяните се води истинска война, толкова ожесточена, че Цезар се принуди да издаде заповед, че всеки, който вдигне нож, за да отреже носа или ушите на някой омразен чужденец, ще потегли начаса за новооснованите му колонии.
Аз се срещнах с тази жена — невероятно нагла и надменна. С официалното позволение на Цезар тя организира прием за нас, римските селяци. Изпрати няколко накипрени ладии да ни вземат от Емилиевия мост, сетне ни пренесоха в носилки до двореца. Прие ни в огромния атриум и ни покани да разгледаме двореца. Тя е жалко джудже — достига до пъпа ми, а аз не съм висок мъж. Носът й е като човка на орел, а очите и са невероятни. Великият мъж, който е хлътнал по нея, ги нарича «очи на лъвица». Неудобно ми бе да го гледам как се умилква около нея — прилича на хлапе в компанията на първата си курва.
С Манлий Лепид се поразходихме и намерихме храма. Скъпи ми Бруте, останахме смаяни! Там има не по-малко от дузина статуи на онези неща — с човешки тела, но с глави на зверове: сокол, чакал, крокодил, лъвица, крава и тям подобни. Най-голямото грозилище е с тяло на жена, с огромен търбух, провиснали гърди и хипопотамска глава — отвратително! По едно време се появи висшият жрец (владееше перфектно гръцки) и ни предложи да разкаже кой какъв е (по-точно кое какво е) в този странен и отблъскващ пантеон. Главата му беше обръсната и носеше бяла роба с яка от злато и скъпоценни камъни, която сигурно струва колкото цяла къща.
Царицата бе облечена в злато от главата до петите — с нейните скъпоценности можеш да купиш целия Рим. Сетне Цезар се появи от някаква вътрешна стаичка с детето на ръце. Никаква скромност в това хлапе! Усмихваше ни се, сякаш беше самият Цезар. О, да, това бе царски прием и аз започвам да подозирам, че Клеопатра иска да убеди Цезар да направи сина им цар на Рим. Скъпи ми Бруте, лелеяната ни република се превръща във все по-непостижима мечта, а това ново законодателство ще доведе до лишаването на първата класа от всичките й права.
Между другото, Марк Антоний се ожени за Фулвия — ето това е жена, която наистина не мога да понасям! Да ти кажа също, че Цезар заявил в сената, че Антоний направил опит да го убие. Колкото и да ненавиждам Цезар и всичко, което прави, радостен съм, че Антоний не е успял. Ако той беше диктатор, положението щеше да е много по-лошо.
Още по-интересен е бракът между Цезаровата племенница Октавия и Гай Клавдий Марцел Малкия. Да, правилно си прочел! Докато брат му и братовчед му са в изгнание, той се справя завидно добре — типично за Марцел Малкия, бих добавил. От този съюз има едно изключително забавно последствие, което ме изкушава да изневеря на принципите си и да отида в сената. Случило се на заседанието, когато Цезар поставил на обсъждане аграрните си закони. Докато сенаторите се разотивали след това, Марцел Малкия помолил Цезар да прости на брат му Марк, който все още е на Лесбос. Когато той отказал няколко пъти… няма да повярваш… Марцел Малкия паднал на колене! А онзи отвратителен човек Луций Пизон започнал да му приглася, макар че той останал прав. Говори се, че Цезар бил отвратен и ужасен до дъното на душата си. Заотстъпвал, докато се блъснал в статуята на Помпей Велики, крещейки на Марцел Малкия да не става за смях. В резултат на това Марк Марцел получи прошка. Марцел Малкия разправя наляво и надясно, че възнамерявал да върне на брат си всичко, което е притежавал. Няма да успее да стори същото за братовчед си Гай Марцел, който, както научавам, бил повален от някаква невярна болест. Брат му Марк щял да се върне в Рим, след като мине през Атина.
Както знаеш, аз не изпитвам особена симпатия към Клавдиите Марцели. Какво ги накара да се откажат от патрицианските си титли и да се присъединят към плебса, ще остане завинаги в тайна, но самият факт, че го сториха, говори красноречиво за тях, не мислиш ли?
Ще ти пиша отново, когато имам повече новини.“
