Два факта обаче правеха най-голямо впечатление на Цезар. Първо, на местните египтяни бе забранено да живеят в Александрия. Другото беше още по-странно. Всеки македонски благородник можеше да скопи най-умния си и най-способен син и да го изпрати на служба в двореца, където момчето имаше възможност да се издигне до най-висшия държавен пост, главен шамбелан. Твой роднина да е в двореца, бе все едно да имаш ухо в покоите на царя и царицата. „Колкото и да презират египтяните — мислеше си Цезар, — александрийците са усвоили толкова много от техните обичаи, че това общество се е превърнало в най-странния хибрид между източна и западна култура в света.“

Без да обръща внимание на грубостите и заплашителните погледи, Цезар обикаляше защитните съоръжение на града и запомняше всяка подробност. Не знаеше кога могат да му послужат тези факти. Отбраната бе предвидена за морско нападение. Съвременна Александрия очевидно не беше изправена пред опасност от нахлуване по суша. Враговете без съмнение щяха да дойдат по море и с римски кораби.

В източния край на западното, Евностското пристанище се намираше Кивотът (Кутията) — силно укрепено вътрешно пристанище със стени, дебели като родоските, и преграден с дебели вериги вход. Беше обградено от корабни хангари и артилерийски съоръжения. По преценката на Цезар в хангарите имаше място за петдесет-шейсет големи бойни галери. А и тези хангари не бяха единствените — имаше много покрай цялото Евностско пристанище.

Всичко това правеше Александрия единствена в света, с неповторима красота и гениално устройство. Дори тя обаче не беше съвършена. И тук имаше немалко мизерия и престъпност, широките улици в бедните райони Гама и Делта бяха затрупани с боклуци и животински трупове, а встрани от двете главни улици обществените чешми и нужници не достигаха. И нямаше нито една баня.

Някои странности граничеха с пълна лудост. Птици! Ибиси. Те бяха два вида, бели и черни, и бяха свещени. Да убиеш някой от тях бе немислимо. Ако някой чужденец го стореше поради незнание, биваше завличан незабавно на централния площад, агората, и разкъсан на парченца. Ибисите се възползваха безсрамно от неприкосновеността си.

По време на идването на Цезар те бяха в града, защото бягаха от дъждовния сезон в далечна Етиопия. Това означаваше, че можеха да летят отлично. Веднъж пристигнали в Александрия обаче, те не го правеха. Разхождаха се из тези прекрасни широки улици и задръстваха толкова плътно основните кръстовища, че приличаха на втори слой настилка. Обилните им полутечни екскременти покриваха всяка свободна повърхност и въпреки цялата си гордост на световен културен център Александрия явно не плащаше на никого да отмива тези изпражнения. Вероятно, когато птиците отлетят за Етиопия, градът провеждаше масово почистване, но дотогава… Движението бе крайно затруднено; на собствениците на каруци им се налагаше да наемат специални хора, които да вървят отпред и да отместват ибисите. В дворцовия комплекс цяла армия роби събираха внимателно птиците, затваряха ги в клетки, след което ги освобождаваха на улиците извън стените.

Единствената полза от тях бе, че поглъщаха ненаситно хлебарки, паяци, скорпиони, бръмбари и плужеци и изяждаха отпадъците, изхвърляни на улицата от рибари, месари и сладкари. Иначе, мислеше си Цезар с усмивка, докато ликторите му си пробиваха път сред ибисите, те бяха най-досадните от всички същества на света.

На третия ден самотна „ладия“ навлезе в Голямото пристанище и спря на Царския пристан, малък ограден район близо до нос Лохиас. Руфрий доложи за появата й и Цезар зае добро място, за да наблюдава акостирането на плавателния съд, без да привлича вниманието. Ладията представляваше огромен плаващ палат, целият в злато и пурпур. До мачтата се намираше кабина с размерите и външния вид на храм с крепящ се на колони портик.

На кея бяха свалени няколко носилки, всяка от тях — носена от шестима мъже, еднакви по височина и външност. Тази на царя беше позлатена, украсена със скъпоценни камъни, завеси от тирски пурпур и снопове от пухкави пурпурни пера на всеки ъгъл на покрития с фаянсови плочки покрив. Негово величество бе изнесен на ръце от храмоподобната кабина до носилката и положен вътре с изключително внимание. Той беше русо, нацупено, хубаво момче. След царя излезе висок мъж с кестеняви къдрави коси и правилни черти. Цезар реши, че това е Потин, главният шамбелан, защото дрехите му бяха в пурпур, наподобяващ тирския и този на царската гвардия, и носеше някаква странна златна огърлица. След него се появи хилав, женствен по-възрастен мъж с пурпурни дрехи, не толкова впечатляващи като тези на Потин. Начервените му устни и бузи привличаха вниманието. Това беше Теодот, възпитателят. Никога не е зле да огледаш противника, преди той да те види.

Цезар се върна в скромната си квартира и зачака да го повикат.

Чакането продължи доста. Когато отиде в залата за аудиенции с ликторите си, царят вече бе там, но седеше не на горния трон, а на по-долния. Беше облечен като македонските царе: с туника от тирски пурпур, наметало и пурпурна шапка с широка периферия с привързана с бяла лента диадема.

Срещата бе изключително тържествена и много кратка. Царят говореше сякаш наизуст, без да сваля поглед от Теодот, след което Цезар беше отпратен без възможност да говори по същество.

Потин го последва.

— Няколко думи насаме, велики Цезаре?

— Само „Цезаре“ е достатъчно. При теб или при мен?

— По-добре при мен. Трябва да ти се извиня за условията, при които са те настанили — продължи шамбеланът с угоднически глас. — Това е глупава обида. Онзи малоумник Ганимед трябваше да те настани в палата за гости.

— Ганимед — малоумник? Не мисля.

— Той се смята за нещо повече, отколкото е.

— Аха.

Потин имаше собствен дворец между многобройните сгради, разположен на самия нос Лохиас и с прекрасна гледка към Голямото пристанище, но не към открито море. Ако пожелаеше, главният шамбелан можеше да слезе от задния си вход до малко заливче и да си потопи краката във водата.

— Чудесно — рече Цезар, след като се настани на твърд стол без облегалка.

— Какво вино предпочиташ, самоско или хиоско?

— Никакво, благодаря?

— Изворна вода тогава? Билков чай?

— Не.

Потин се настани срещу госта и впери загадъчните си сиви очи в Цезар.

„Може да не е цар, но се държи като такъв. Лицето му вече носи белега на годините, но все още е красиво, а очите му са обезпокоителни. Има невероятно интелигентно изражение, по-хладно и от моето. Той напълно владее чувствата си и разбира от политика. Ако е необходимо, ще седи тук цял ден и ще ме чака да заговоря. Това ме устройва. Нямам нищо против да започна пръв, това е преимущество.“

— Какво те води в Александрия, Цезаре?

— Гней Помпей Велики. Търся го.

Потин примигна искрено изненадан:

— Търсиш лично победения си враг? Със сигурност легатите ти ще се справят и без теб.

— Така е, ала аз искам да засвидетелствам почит на съперника си, а това не може да бъде сторено от обикновен легат, Потине. С Помпей Велики сме приятели и колеги от двайсет и три години, а през известен период от това време той ми беше и зет. Това, че сме на различни страни в гражданската война, не може да промени отношенията ни.

Потин пребледня. Той вдигна безценната си чаша и отпи, сякаш устата му бе пресъхнала.

— Може да сте били приятели, но сега Помпей е твой враг.

— Враговете идват от чужди страни, главни шамбелане, не от собствения ни народ. Съперник е по-правилна дума, тя описва по-точно състоянието на нещата. Не, аз не преследвам Помпей Велики за отмъщение — продължи Цезар спокойно, въпреки че в сърцето му започваше да се образува ледена буца. — Моята политика се основава на милосърдието и снизходителността. Трябва да намеря Помпей Велики лично, за да му подам ръка в знак на истинско приятелство. Не искам да вляза в един сенат, съставен единствено от блюдолизци.