— Всъщност това е една голяма пясъчна дюна, Цезаре.

— Аха! Продължавай.

— Генерал Ахил се установи от южната страна на хълма с войските на царя. Неотдавна Потин и Теодот тръгнаха с младия цар и военната флота натам. Според последните новини сражение още не е започнало.

— Значи Египет, или по-скоро Александрия, е в гражданска война — рече Цезар и закрачи из залата. — Гней Помпей Велики да се е появявал наблизо?

— Доколкото знам, не, Цезаре. Със сигурност не е в Александрия. Вярно ли е, че си го сразил в Тесалия?

— О, да. Определено. Преди няколко дни е тръгнал от Кипър и реших, че се е насочил към Египет.

„Не — мислеше Цезар, докато наблюдаваше Ганимед, — този човек със сигурност не знае местонахождението на стария ми приятел и съперник. Тогава къде е Помпей? Дали не е използвал онзи извор близо до Евностското пристанище и не е продължил направо за Киренайка?“

Той спря да крачи.

— Много добре, явно ще трябва да търпя тези две разглезени деца и кавгите им. Затова ще изпратя двама вестоносци до Пелузиум, един до царя и един до царица Клеопатра. Ще наредя и на двамата монарси да ми се представят тук, в собствения им дворец. Ясно ли е?

Ганимед се смути:

— Не виждам някакви трудности за царя, но на царицата може би няма да й бъде възможно да дойде в Александрия. Само да се появи, тълпата ще я разкъса. — Той се озъби презрително. — Любимото занимание на александрийците е да разкъсват с голи ръце изпадналите си в немилост управници. На централния площад, който е много просторен. — Изкашля се. — Трябва да добавя, Цезаре, че за твое собствено добро ще е по-добре ти и висшите ти служители да не излизате от дворцовия комплекс. В момента властта е в ръцете на тълпата.

— Направи каквото можеш, Ганимеде. Сега, ако нямаш нищо против, бих искал да се оттегля в покоите си. Ти се погрижи войниците ми да получат достатъчно храна и вода. Разбира се, аз ще платя. Дори на завишените цени във време на недоимък.

— Така — рече Цезар на Руфрий, докато вечеряха в новото си жилище, — все още нямам никаква вест за бедния Помпей, но се боя за него. Ганимед наистина не знаеше, но аз му нямам доверие. Ако другият евнух, Потин, може да определя действията на младия Птолемей, защо и Ганимед да не контролира Арсиноя?

— Те без съмнение се отнасят с нас негостоприемно — отбеляза Руфрий и се огледа. — Настаниха ни в обора си. — Той се усмихна. — Държа Тиберий Нерон настрана от теб, Цезаре, но той е много недоволен, че трябва да живее в една стая с друг военен трибун. Да не споменавам, че искаше да вечеря с теб.

— Защо, в името на боговете, ще иска да вечеря с най-чуждия на епикурейството римски благородник? О, боговете да ме закрилят от тези непоносими аристократи!

„Сякаш той не е непоносим и аристократ — помисли си с усмивка Руфрий. — Само че непоносимото в него не е свързано с древния му род. Само за да не ме засегне, не иска да ми каже, че е взел този некадърник Нерон единствено защото е патриций от Клавдиите. Знатният произход води след себе си известни задължения.“

Римската пехота остана на корабите още два дни; градският тълкувател беше принуден да разреши на германските конници да слязат на брега и да се установят на лагер в подходящия за паша район между полуразрушените градски стени и Марейското езеро. Местните посрещнаха тези странни варвари с голямо страхопочитание — те бяха полуголи, татуирани и носеха дългите си коси сплетени в странна система от възли. Освен това не знаеха и дума гръцки.

Без да се съобразява с предупреждението на Ганимед да не излиза от дворцовия комплекс, Цезар обикаляше навсякъде, придружаван от ликторите си, безразличен към опасностите. В Александрия се криеха чудеса, достойни за вниманието му — фарът, Хептастадионът, водопроводът и канализацията, корабостроителниците, сградите, хората.

Градът се разполагаше върху тясна ивица от варовикова скала между морето и голямо езеро със сладка вода, годна за пиене дори в този горещ сезон. След като поразпита, той разбра, че Марейското езеро се подхранва чрез канали от най-западния ръкав на нилската делта, Канопския. Тъй като тук Нил излизаше от коритото си в разгара на лятото, а не в ранна пролет, езерото не пресъхваше като другите сладководни водоеми и тук не се развъждаха комари. Един канал осигуряваше място за преминаването на ладии и малки кораби в двете посоки и винаги гъмжеше от плавателни съдове.

Друг канал свързваше Марейското езеро с морето през града близо до Лунната порта. Той излизаше в западния край на пристанището, но водите му никога не се смесваха с морските, затова течението му беше постоянно и не се влияеше от приливите и отливите. В стените му бяха монтирани големи бронзови шлюзи, вдигани или спускани чрез система от лостове, задвижвани с волска тяга. Питейната вода за града се черпеше от канала и се разпределяше по леко наклонени тръби. Водопроводът на всеки квартал започваше с отделен шлюз. Други шлюзи в двата края на канала позволяваха източването му за почистване на тинята от дъното му.

Цезар изкачи зеления конусовиден хълм, наречен Панеум — изкуствено възвишение от камъни, уплътнени с пръст, покрито с китни градини. До върха му стигаше павиран спираловиден път, а по склоновете му се спускаха изкуствени поточета и водопади. От върха му се виждаше на километри разстояние, всичко тук бе толкова плоско.

Градът беше изграден по схемата на решетка и нямаше затънтени и криви сокаци. Всички улици бяха широки, но две се отличаваха с размерите си от всички видени досега от Цезар — между страничните им канавки имаше по сто крачки. Канопската улица преминаваше от Слънчевата порта в източния край на града до Лунната в западния. Дворцовата улица свързваше портата на дворцовия комплекс със старата градска стена на юг. Най-известната библиотека в света се намираше във вътрешния град, но другите важни обществени сгради се разполагаха на кръстовището на двете главни улици: агората, гимназията, съдът и Панеумът — Хълмът на Пан.

Отделните квартали в Рим се разграничаваха ясно един от друг поради разнообразния релеф и носеха имената на хълмовете или долините, които заемаха. Плоската Александрия беше произволно разделена на пет правилно разчертани района: Алфа, Бета, Гама, Делта и Епсилон. Дворцовият комплекс се разполагаше в район Бета. На изток от него стоеше не Гама, а Делта, кварталът, населен със стотици хиляди евреи, които в Епсилон съжителстваха с хиляди метици — чужденци с права за пребиваване, но без гражданство. Алфа беше търговският район около двете пристанища, а Гама, разположен на югозапад, бе известен още като Ракотис, по името на намиралото се там селище преди основаването на Александрия.

Повечето жители в границите на старите градски стени бяха средно заможни. Най-богатите, всичките с чисто македонско потекло, живееха извън стените, в красиви квартали сред големи градини на запад от Лунната порта. Богатите чужденци, като римските търговци, живееха извън градските стени на изток от Слънчевата порта. „Разслоение — мислеше си Цезар. — Накъдето погледна, разслоение.“

Социалното разделение беше пълно — Александрия не търпеше пришълци!

В този град с три милиона жители само триста хиляди имаха александрийско гражданство — те бяха наследници на първите македонски заселници и ревниво пазеха привилегиите си. Тълкувателят, най-висшият сановник в града, трябваше да е с чиста македонска кръв; такива бяха и хроникьорът, главният съдия, ковчежникът, началникът на нощната стража. Всъщност всички високи постове, както търговски, така и обществени, се заемаха от македонци. Следващите също се раздаваха според йерархията: мъже със смесен македонско — гръцки произход, гърци, след това евреи и метици и най-долу — тези със смесено гръкоегипетско потекло (те бяха кастата на прислужниците). Една от причините за това, както научи Цезар, се коренеше в разпределението на храната. Александрия не раздаваше безплатен хляб на бедните, както Рим бе правил винаги, а напоследък все по-често. Нищо чудно, че александрийците бяха толкова враждебно настроени и че тълпата беше такава страшна сила. „Хляб и зрелища“ е превъзходна политика. Ако бедният е нахранен и се забавлява, и през ум няма да му мине да се бунтува. Колко заблудени бяха тези източни управници!