— Не разбирам — измънка Потин, бял като платно.

„Не — помисли си, — не мога да кажа на този човек какво сторихме край Пелузиум! Не сме разбрали нищо и извършихме най-ужасното. Съдбата на Помпей Велики трябва да остане в тайна. Теодот! Трябва да прекратя час по-скоро този разговор и да го спра.“

Ала беше твърде късно. Теодот влезе припряно като жена, следван от двама пременени роби, понесли голямо глинено гърне. Оставиха товара си на пода и застанаха вдървено.

Цялото внимание на Теодот бе насочено към Цезар, той не сваляше почтителния си поглед от него.

— Велики Гай Юлий Цезаре! — запелтечи. — О, каква чест! Аз съм Теодот, възпитателят на негово величество, и ти нося подарък, велики Цезаре. Всъщност, два подаръка!

Цезар мълчеше и седеше съвършено изправен, подпрял на дясната си ръка жезъла от слонова кост, символизиращ империума му. С лявата започна да оправя гънките на тогата си. Бе стиснал толкова силно устни, че те почти не се виждаха, очите му приличаха на парченца лед.

Нищо неподозиращият Теодот пристъпи напред и протегна ръка. Цезар остави жезъла в скута си и пое предложения му пръстен. Пръстен с гравирана лъвска глава и наредени в полукръг над нея букви: ГН ПОМП МАГН. Той не погледна подаръка, просто го стисна в юмрука си, докато кокалчетата на пръстите му побеляха.

Един от робите вдигна капака на гърнето, другият бръкна вътре, заопипва, сетне извади главата на Помпей, хванал я за русата му коса, потъмняла от содата; течността закапа шумно в съда.

Лицето изглеждаше изключително спокойно, клепачите закриваха онези будни сини очи, които бяха гледали сената така невинно, както би гледало някое разглезено дете. Чипият нос, тънките устни, трапчинката на брадичката, кръглото галско лице. Всичко се беше запазило съвършено, макар че осеяната с лунички кожа бе посивяла и загрубяла.

— Кой стори това? — обърна се Цезар към Потин.

— Ами, ние, кой друг! — извика самодоволно Теодот. — Както казах на Потин, мъртвите не хапят. Ние унищожихме врага ти, велики Цезаре. Всъщност унищожихме двама твои врагове! В деня след идването на този, ни посети и великият Лентул Крус, така че убихме и него. Ала решихме, че няма да се заинтересуваш много от неговата глава.

Цезар стана, приближи се до вратата, отвори я и извика:

— Фабий! Корнелий!

Двамата ликтори влязоха веднага. Само изключителната дисциплина им позволи да запазят спокойно изражение при вида на Помпеевото лице и капещата от него сода.

— Кърпа! — нареди Цезар на Теодот и взе главата от роба, който я държеше. — Донеси ми кърпа! Пурпурна!

Потин реагира пръв. Щракна с пръсти и се обърна към стъписания роб:

— Нали чу. Пурпурна кърпа. Веднага.

Когато най-сетне си даде сметка, че великият Цезар не е очарован, Теодот го зяпна удивено:

— Ама, Цезаре, ние те избавихме от врага ти! Мъртвите не хапят.

Цезар бързо заговори:

— Дръж си езика зад зъбите, нещастнико! Какво знаеш ти за Рим и римляните? Какви хора сте, щом вършите такива неща? — Погледна капещата глава: — О, Велики, а можеше съдбите ни да са разменени! — Обърна се към Потин: — Къде е трупът?

Най-лошото се беше случило; Потин реши да отрича.

— Нямам представа. Оставихме го на брега край Пелузиум.

— Намери го тогава, скопен нещастнико, или ще срина Александрия до основи! Нищо чудно, че това място е в такъв упадък, щом се управлява от хора като теб! Вие двамата не заслужавате да живеете, нито онова пурпурно парче! Внимавайте какво ще правите сега, защото дните ви са преброени.

— Трябва да ти напомня, Цезаре, че ти си наш гост и нямаш достатъчно войска, за да ни нападнеш.

— Не съм ви никакъв гост, аз съм вашият господар. В Рим весталките още пазят завещанието на последния законен египетски цар Птолемей Единайсети, а това на покойния Птолемей Дванайсети е у мен. Затова сега аз поемам управлението и ще реша как да постъпя в сегашното положение. И решението ми ще бъде закон. Преместете вещите ми в палата за гости и свалете войниците ми на брега. Искам да им се осигури добро място за лагер в рамките на градските стени. Наистина ли мислиш, че не мога да срина Александрия с хората, с които разполагам? Помисли отново!

Кърпата бе донесена. Беше тирски пурпур. Фабий я взе и я разпъна. Цезар целуна Помпей по челото, сетне постави главата в кърпата и я зави. Когато Фабий понечи да я вземе, той му връчи жезъла си от слонова кост.

— Не, аз ще го нося.

На вратата се обърна и нареди:

— Искам пред палата за гости да се издигне малка клада. Искам да има тамян и смирна. И намерете тялото!

Той плака с часове, прегърнал пурпурния вързоп, и никой не смееше да го прекъсне. Накрая Руфрий влезе с една лампа (беше се стъмнило), за да му каже, че всичко вече е преместено в палата за гости, и да го помоли да се присъедини към останалите. Наложи се да помогне на Цезар да се изправи, сякаш бе старец, и да го преведе през градините под светлината на маслените лампи в глобуси от александрийско стъкло.

— О, Руфрий! Какво нещастие!

— Така е, Цезаре. Все пак има една добра вест. От Пелузиум дойде човек, Филип, освободеният роб на Помпей Велики. Донесе пепелта на тялото, което е изгорил на брега, след като убийците са си отишли. Успял е да се придвижи дотук бързо, тъй като кесията на Помпей е била у него.

Така от Филип Цезар научи за случилото се при Пелузиум. Изгориха главата на Помпей и прибавиха пепелта към останалата, затвориха я в масивна златна урна с червени скъпоценни камъни и океански перли. Сетне Цезар качи Филип и злощастния му роб на търговски кораб, плаващ на запад, за да занесе праха на Помпей Велики у дома при вдовицата му. Пръстенът, също поверен на Филип, трябваше да бъде предаден на младия Гней Помпей, големия син на Великия.

След като изпълни всичко това, Цезар изпрати прислужник да наеме двайсет и шест коня и отиде да нагледа войските си. Завари ги в незавидно положение. Потин бе настанил три хиляди и двестате му легионери в Ракотис, на някаква пустееща земя, където бе пълно с котки (също свещени животни), които преследваха неизброими пълчища мишки и плъхове, и, разбира се, вече населена от ибиси. Местните жители, бедняци със смесено египетско — гръцко потекло, не харесваха нито присъствието на римския лагер в средата на квартала им, нито факта, че във време на глад се налагаше да хранят още три хиляди усти. Римляните си купуваха всичко, независимо от цената, но така храната още повече поскъпваше.

— Добре, ще построим временна стена и укрепления около този лагер, но нека изглежда като постоянен. Местните са озверели. Защо? Защото са гладни! С приходи от дванайсет хиляди златни таланта на година управителите не дават пукната пара за изхранването им. Това място е красноречив пример за причините Рим да отхвърли царете си! — изсумтя Цезар. — Руфрий, постави часови на всеки няколко стъпки и кажи на войниците да добавят и печени ибиси към менюто си. Пикая на тези свещени птици!

„О, ядосан е! — помисли си мрачно Руфрий. — Как е възможно тези хора в двореца да убият Помпей Велики и да си помислят, че това ще хареса на Цезар? Той страда и малко му трябва, за да причини тук по-големи ужаси, отколкото в Укселодунум и Ценабум. И още по-лошото е, че хората ни не са били на брега и един ден, а вече изгарят от желание да избиват местните. Положението става сериозно, назрява катастрофа.“

Тъй като не беше негова работа да изказва тези мисли, той просто яздеше с великия мъж и го наблюдаваше как кипи от гняв. Онези глупци в двореца му бяха отнели възможността да прояви милосърдие, да върне Великия под крилото на Рим. Помпей щеше да приеме. Катон — никога. Великия обаче непременно щеше да приеме.

Посещението в лагера на конницата още повече разгневи Цезар. Убите не бяха настанени в бедняшки квартал и конете им имаха добра паша и езеро с хубава вода, но Цезар не можеше да ги използва за поддръжка на пехотата заради непроходимите блата, отделящи лагера им от западния край на града, където се разполагаше другата част на войската. Потин, Ганимед и тълкувателят бяха хитри.