— Към идеалната република на Платон ли се стремиш, Цезаре? — изсумтя Пизон, който явно се чувстваше най-засегнат.

— В никакъв случай. Стремя се само към добре работеща римска република. Да вземем насилието например. Склонните към организиране на улични банди ще срещнат повече трудности, защото смятам да прекратя действията на всякакви братства и сдружения, освен безвредните за държавата — еврейските синагоги, търговските и професионалните гилдии — и погребалните дружества, разбира се. Уличните братства и другите подобни места, където се събират размирници, ще престанат да съществуват. Когато се налага да плащат за виното си, хората пият по-малко.

— Дочух — обади се Филип, който бе крупен земевладелец, — че възнамеряваш да раздробиш латифундиите.

— Благодаря, че ми напомни, Луций Филипе — усмихна се широко Цезар. — Не, латифундиите няма да бъдат раздробявани, освен ако държавата не ги купи за оттеглилите се от военна служба войници. В бъдеще обаче никой собственик на крупно земеделско имение няма да има право да го обработва само с роби. Една трета от работниците му ще трябва да са свободни граждани от околността. Това ще подпомогне безработните селяни и местните търговци.

— Това е смешно! — провикна се Филип и мургавото му лице почервеня. — Твоите закони ще съсипят всичко! Скоро ще трябва да молим за разрешение и когато пърдим! Ти, Цезаре, си решил да лишиш Рим от първа класа! Откъде ти хрумнаха такива глупости? Да помогнем на бедните селяни, как не! Свободният човек има права и едно от тях е да управлява имотите и търговията си както намери за добре! Защо трябва да давам надници на една трета от работниците си, като мога да си купя евтини роби и изобщо да не им плащам?

— Всеки плаща за робите си, Филипе. Не си ли даваш сметка, че първо трябва да ги купиш? После им строиш колиби, за да има къде да живеят, храниш ги и използваш два пъти повече хора за надзиратели на тези нежелаещи да работят люде. Ако можеш да смяташ, скоро ще осъзнаеш, че използването на свободни работници е много по-евтино. Те си спят у дома и се хранят от собствените си градини, защото имат жени и деца, за които трябва да се грижат.

— Глупости! — изръмжа Филип и се отпусна на креслото си.

— Какво, няма ли закони за ненужното разточителство? — попита Пизон.

— О, цели томове — отвърна с готовност Цезар. — Охолството ще се заплаща скъпо и макар че няма да забраня издигането на големи гробници, онзи, който си поръча такава, ще трябва да плати на римската хазна същата сума, която е дал на строителите.

Той погледна Лепид, който не беше промълвил и думичка, и вдигна вежди:

— Втори консуле, имам да кажа още едно нещо и можеш да разпускаш заседанието. Няма да има обсъждания.

Обърна се отново към сената и разказа, че възнамерявал завинаги да хармонизира календара със сезоните. Затова тази година щеше да има 455 дни. Мерцедон бе изтекъл, но след декември щеше да бъде добавен още един допълнителен месец, интеркаларис, с 67 дни. Новата година щеше да започне точно когато би трябвало, в края на първата третина на зимата.

— Нямам думи да се изкажа за теб, Цезаре — заяви целият разтреперан Пизон, докато излизаше. — Ти си… изрод!

Антоний срещаше изпитателните погледи на останалите сенатори с невинно изражение. Когато най-сетне се добра до Цезар, попита:

— Как можа да изтърсиш тази измислица, без да ми дадеш възможност да се оправдая, Цезаре? — Наведе се заплашително над другия мъж. — Първо ме унижаваш публично, а после ме обвиняваш в опит за убийство пред целия сенат! Това не е вярно — попитай тримата мъже, с които бях в кръчмата на Мурций!

Цезар погледна към Луций Тулий Цимбер, който слизаше от най-горния ред, следван от роб, носещ креслото му. Какъв интересен мъж. Винаги предоставяше интересна информация.

— Върви си, Антоний. Вече казах, че не смятам да се задълбочавам в това. Сметнах го обаче за добър повод да уведомя сената, че не съм толкова лесна жертва. Май пак си затънал в дългове, а?

— Смятам да се оженя за Фулвия веднага щом получа дела си от Галската война — заяви Антоний. — Защо ми е да те убивам?

— Един въпрос, Антоний. Откъде знаеш през коя нощ е направен опитът за убийство, ако не си го замислил ти? Аз не споменах датата. Разбира се, че си ти! В пристъп на ярост след извинението ти пред Варон. Хайде, махай се.

— Вече губя всякаква надежда за Антоний — отбеляза Луций Цезар, който се приближи до него.

На вратата Цезар се обърна и огледа залата с прекрасната мраморна облицовка и недобре съчетаните цветове — типично за създателя й! Над задната платформа за курулните магистрати се издигаше статуята на самия Помпей Велики с бяла мраморна тога с пурпурна ивица, с лице, ръце и прасци, боядисани в цвят досущ като този на кожата му, до бледите му дребни лунички. Златистата му коса бе изработена съвършено, а сините очи сякаш проблясваха.

— Много добро копие — каза Луций, като проследи погледа на братовчед си. — Надявам се, че нямаш намерение да имитираш Великия и да сложиш своя статуя над курулните магистрати в новата си курия.

— Като се замисля, Луций, идеята не е толкова лоша. Ако пак се наложи да отсъствам за десет години, тя постоянно ще напомня на сенаторите, че ще се върна.

Излязоха, минаха под колонадата и тръгнаха по улицата към града.

— Исках да те попитам нещо, Луций. Как се справяше младият Гай Октавий, когато служеше като градски префект?

— Не го ли попита лично, Гай?

— Той не го спомена, а признавам, че и аз не се сетих.

— Няма от какво да се боиш, той се държа много добре. Въпреки че беше само градски префект, изпълняваше и задълженията на градски претор. Скромно, но уверено. Разреши един-два спора като опитен управник. Подходи много хладнокръвно, задаваше изключително разумни въпроси и взе най-правилните решения. Да, справи се отлично.

— Знаеше ли, че страда от астма?

— Наистина ли?! Не, не знаех.

— Това ме поставя пред голяма дилема, не мислиш ли?

— Да, така е.

— Мисля обаче, че той ще е избраникът, Луций.

— Има време. — Луций постави ръка на рамото му и го стисна успокоително. — Не забравяй Цезаровия късмет, Гай.

Каквото и да решиш, той ще те съпътства.

Клеопатра пристигна в Рим в края на първата нундина на септември. От Остия беше ескортирана в закрита носилка от огромна процесия прислужници, включително отряд царски гвардейци в малко старомодните им тежки брони, но възседнали снежнобели коне с пурпурни сбруи. Синът й, малко неразположен, пътуваше с бавачките си във втора носилка, а цар Птолемей XIV, тринайсетгодишният й съпруг — в трета. И трите носилки бяха закрити със златовезани завеси, инкрустираните в дървените им части скъпоценни камъни блестяха на яркото слънце на този прекрасен летен ден. Щраусовите пера на ъглите на облицованите с фаянс покриви се поклащаха величествено. Всяка носилка се крепеше от по осем мускулести мъже с катраненочерна кожа, златотъкани полички и златни яки. Аполодор се движеше седнал в открита носилка начело на колоната, с дълъг златен жезъл в дясната ръка, с официалната си златна корона, с покрити с пръстени ръце и ритуалната си златна верига на врата. Няколкостотинте им придружители, до най-нисшия роб, носеха скъпи облекла. Египетската царица бе решила да смае Рим.

Тръгнаха на разсъмване, придружени от по-голямата част от населението на Остия, а когато пристанищният град остана далеч зад гърба им, с процесията тръгваха и други жители от околните селища. Минувачите по Остийския път явно смятаха за по-забавно да се присъединят към царския ескорт, вместо да вършат ежедневните си занимания. Ликторът Корнелий, изпратен като техен водач, ги посрещна пред Сервиевите стени и пое задълженията си с дълбоко страхопочитание — о, как само щеше да разправя за това в колегията на ликторите! Наближаваше обяд и Аполодор с облекчение впери поглед към високите укрепления. Корнелий обаче ги поведе отстрани на крепостната стена, покрай Авентина до пристанището на Рим, където спряха. Главният шамбелан се намръщи. Защо не влизаха в града? Защо нейно величество трябваше да чака в това мизерно, смърдящо предградие?