„Цезар презира плътските удоволствия. Не заради философските си убеждения като Катон, а просто защото ги смята за несъществени. За него светът е пълен с неща, които трябва да се сложат в ред, неща, които само той може да оправи. Той вечно си задава въпроси, взима, разглежда, чуди се, опипва, накрая разглобява всеки предмет на съставните му части и отново го сглобява, но в по-добър вид.“

„Как е възможно именно той сред всички изтъкнати благородници да не е заслепен от знатния си произход и да вижда толкова надалеч? Цезар не принадлежи към никоя класа. Не познавам друг човек, който така добре да разбира нещата. С цялото си сърце искам да бъда втори Цезар, но нямам неговия ум. Аз не съм велик гений. Не мога да пиша пиеси и стихове, да произнасям бляскави речи, да проектирам мостове или обсадни платформи, да измислям нови закони, да свиря, да командвам в победоносни битки, да се сражавам на предната линия с обикновените войници, да препускам като вятъра, да диктувам на четирима писари наведнъж и да правя всички други неща, на които се говори, че е способен.“

„Здравето ми е разклатено и може да се влоши, но аз съм способен да планирам, да чувствам кое е най-правилното решение, имам бърз ум и се уча как да използвам малкото си дарби. Ако между нас има нещо общо, то е решимостта да не се предаваме. А може би в крайна сметка това е най-важното.“

„Един ден по някакъв начин аз ще стана велик като Цезар.“

Той отново се заизкачва по склона на Палатина и постепенно се сля с мрака. Бездомните котки, преследващи мишки или любовни партньори, притичваха между сенките, а някакво старо куче без едно ухо тъкмо вдигаше крак, за да свърши малката си нужда върху Мугониевата порта. Над главите им пърхаха прилепи.

Гай Фаберий, който бе работил за Цезар в продължение на двайсет години, беше изгонен позорно. Цезар свика заседание на Народното събрание, за да унищожи публично плочките, върху които бяха изписани имената на неправомерно получилите гражданство чужденци.

— Нека тези имена да се помнят и никой от тях да не бъде допуснат до римско гражданство! — обяви той пред тълпата. — Гай Фаберий върна парите, които е получил за това нарушение, и обеща да ги дари на храма на Квирин, бога на всички истински римски граждани. Освен това той ще бъде лишен от дела си от военната плячка.

Цезар извади един свитък, слезе от новата си, по-висока ростра и се качи отново, придружен от дребничкия Марк Теренций Варон.

— Марк Антоний, ела тук! — провикна се.

Антоний, който предчувстваше какво ще се случи, се качи при него и застана намръщен срещу дребния мъж. Цезар обяви пред тълпата, че Варон е бил добър приятел на Помпей Велики, но никога не е участвал в заговора на републиканците. Сабинският благородник и голям учен получи всичките си имоти плюс един милион сестерции за морални щети от Антоний. След това Антоний трябваше да се извини публично.

— Няма значение — каза Фулвия, когато той я посети непосредствено след срещата. — Ожени се за мен и ще можеш да ползваш цялото ми богатство, мили мой Антоний. Ти вече си разведен, нищо не ти пречи. Ожени се за мен!

— Не обичам да завися от жена! — тросна се Антоний.

— Глупости! Я виж предишните си две жени.

— Те ми бяха натрапени, ти не си. Цезар обаче най-после определи датите за триумфалните си шествия, така че ще получа дела си от Галската война след по-малко от месец. Тогава ще се оженим.

Лицето му се разкриви от омраза.

— Първо за Галия, после за Египет с цар Птолемей и принцеса Арсиноя, след това за Мала Азия и цар Фарнак и накрая за Африка и цар Юба. Сякаш Цезар изобщо не е чувал за републиканците! Каква подигравка! Иде ми да го убия! Той ме обяви за началник на конницата и така ме лиши от право на плячка от Египет, Азия и Африка. Трябваше да стоя в Италия, вместо да воювам с него! И получавам ли някаква благодарност? Не! Той плюе върху мен!

В стаята влезе една разтревожена бавачка:

— Господарке, господарке, малкият Курион падна и си удари главата!

Фулвия извика уплашено, вдигна ръце и изскочи от стаята.

— О, това дете! Ще ме подлуди!

Трима мъже станаха свидетели на тази доста неромантична среща: Попликола, Котила и Луций Тилий Цимбер.

Цимбер беше влязъл в сената като квестор в годината преди Цезар да прекоси Рубикон и бе заел неговата страна. За разлика от Антоний той имаше право на дял от плячката от Мала Азия и Африка, но това бе нищо в сравнение с дела на Антоний от Галия. Той имаше скъпи пороци: от няколко години дружеше с Попликола и Котила, а с Антоний — от завръщането му в Италия след Фарсал. До този момент Цимбер не си беше давал сметка за дълбоката омраза на Антоний към братовчед му. Той наистина имаше вид, сякаш бе готов да убие Цезар.

— Ти не спомена ли, че си щял да станеш наследник на Цезар, Антоний? — попита Попликола.

— Повтарям го от години, защо?

— Мисля, че Попликола иска да обърне разговора в друга насока — намеси се Котила. — Ти си наследник на Цезар, нали?

— Би трябвало — отвърна той. — Кой друг?

— Значи, щом толкова не искаш да зависиш финансово от Фулвия, имаш и друг източник на пари, не е ли така? В сравнение с Цезар Фулвия е просякиня.

Антоний насочи кървясалите си очи към Котила:

— За това, което си мисля, ли намекваш?

— И двамата намекваме за това — каза Попликола. — Ако искаш да се отървеш завинаги от дълговете си, трябва да убиеш Цезар.

— Богове, блестяща идея! — възкликна Антоний и вдигна възбудено юмруци. — И лесно ще стане.

— Кой от нас искаш да го направи? — оживи се Цимбер.

— Ще го сторя лично. Знам навиците му. Той работи до осмия час на нощта. След това си ляга за четири часа и спи като пън. Мога да прескоча в перистила му, да го убия и да се измъкна незабелязано в десетия час на нощта. А после, ако има разследване, четиримата сме пили цяла нощ в кръчмата на стария Мурций на Виа Нова.

— Кога ще го направиш?

— О, още тази нощ. Докато не съм се разубедил.

— Той ти е близък роднина — отбеляза Попликола.

Антоний избухна в смях:

— Ти ли ще ме поучаваш бе, Луций! Та ти се опита да убиеш баща си!

Четиримата мъже гръмко се засмяха. Когато се върна, Фулвия завари Антоний в отлично настроение.

След полунощ Антоний, Попликола, Котила и Цимбер нахълтаха в кръчмата на Мурций и заеха една маса в дъното с обяснението, че искат да са близо до прозореца, в случай че на някого му се доповръща. Когато камбаната на нощната стража на Форума обяви десетия час на нощта, Антоний се измъкна през прозореца. Цимбер, Котила и Попликола останаха скупчени край масата, крещейки, сякаш той е все още част от компанията.

Не очакваха да се бави много, тъй като Виа Нова се намираше нависоко. Достатъчно бе да изтича до Бижутерските стълби и да слезе по тях до Бисерната порта и Домус Публика.

Той се върна много по-бързо от очакваното. Изглеждаше бесен.

— Не мога да повярвам! — изсъска задъхано. — Когато стигнах стената на перистила, върху нея седяха слуги с факли!

— Това новост ли е? — поинтересува се Цимбер.

— Не знам? — изръмжа Антоний. — За пръв път се опитвам да се промъкна у тях.

След два дни Цезар свика сената на първото заседание след завръщането му. Събраха се в Помпеевата курия на Марсово поле, зад двора със стоте колони и масивния театър. Макар че се наложи да походят доста, сенаторите си отдъхнаха с облекчение. Помпеевата курия бе построена специално за нуждите на сената и можеше да побере всички, настанени според ранга им. Намираше се извън помериума и по времето, когато Хостилиевата курия все още съществуваше, се използваше за обсъждане на военни и други въпроси, неподходящи за заседанията в границите на града.

Цезар вече се беше настанил на подиума върху курулното си кресло със сгъваема масичка пред себе си. Върху нея бяха натрупани документи, които трябваше да намери време да прочете, восъчни плочки и стоманено острие, използвано за писане върху восък. Продължи да се занимава с книжата си, докато сенаторите влизаха в залата и слугите поставяха креслата им на подходящите за ранга им редове. На най-горния седяха педариите, сенатори, имащи право да гласуват, но не и да се изказват. По средата се настаняваха нисшите магистрати, а именно бивши едили и народни трибуни. Най-отпред и най-долу сядаха бившите претори и консули.