— Довечера — обяви той — ще се съберем на хубава гощавка. Само тримата, предполагам. Гратидий е добър човек, но не вярвам да е голям почитател на философията.

Той изрече тези думи толкова весело, че синът му и Статил се спогледаха озадачено: наистина ли се радваше толкова, че е изпълнил задачата си? И какво смяташе да прави занапред? Да се предаде на Цезар? Не, това бе немислимо. Въпреки това той не им беше наредил да събират малкото си дрехи и книги, не правеше никакви опити да си запази място на някой кораб.

В къщата имаше хубава баня. Катон нареди да му напълнят ваната и остана в нея дълго време. Когато излезе, трапезарията вече бе подредена за пиршеството и другите двама участници във вечерята вече лежаха на местата си: младият Катон на кушетката отдясно, Статил — отляво. Средната кушетка бе запазена за Катон. При влизането му другите двама зяпнаха от удивление. Дългата му коса и брадата ги нямаше. Той носеше сенаторската си туника с широка пурпурна ивица на дясното рамо.

Изглеждаше подмладен, макар че косата му вече бе съвършено бяла. Дългото въздържание беше възвърнало стария блясък на очите му, бръчките му бяха изчезнали.

— О, толкова съм гладен! — възкликна той, докато се наместваше на кушетката си. — Прогнанте, храна!

Мрачното настроение бързо се разсея. Веселостта на Катон бе заразителна. Когато Прогнант донесе от най-хубавото местно вино, той неохотно го опита и го обяви за добро; сетне само от време на време надигаше чашата.

След като на масата останаха само виното, два вида хубави сирена и малко грозде и всички слуги, освен Прогнант излязоха, Катон се облегна небрежно на лакът и въздъхна доволно.

— Атенодор Кордилион ще ми липсва — рече, — но ти, Марк, можеш да го замениш. Какво определя Зенон като реално?

„О, върнах се в училище“ — помисли си младият Катон и отговори, без да се замисля:

— Материалните неща. Онова, което можеш да пипнеш.

— Моята кушетка реална ли е?

— Да, разбира се.

— А Бог?

— Да, разбира се.

— А смята ли Зенон, че Душата е реална?

— Да, разбира се.

— Кое от всички реални неща се е появило първо?

— Огънят.

— А след него?

— Въздухът, после водата, после земята.

— Какво трябва да стане с въздуха, водата и земята?

— Трябва да се превърнат отново на огън в края на кръговрата си.

— Душата огън ли е?

— Според Зенон е, но Панетий не е бил на това мнение.

— Къде другаде намираме размисли за Душата, освен при Зенон и Панетий?

Младият мъж се затрудни, погледна за помощ Статил, който наблюдаваше Катон с нарастваща тревога.

— При Сократ чрез Платон — отвърна философът с треперещ глас. — Въпреки големите му разминавания със Зенон Сократ бил съвършен стоик. Той изобщо не се интересувал от материалното си благополучие, от топлината или от студа, от страстите на плътта.

— Тези размисли във „Федър“ ли са или във „Федон“?

Статил си пое дълбоко въздух и отговори:

— Във „Федон“. Та Платон описва думите на Сократ към приятелите си точно преди да изпие чашата с отрова.

Катон се изсмя и разпери ръце:

— Всички добри люде са свободни, всички лоши са роби; да погледнем „Парадоксите“!

Тримата се впуснаха в една от любимите дискусии на Катон и темата за Душата сякаш бе забравена. Статил трябваше да приеме епикурейската гледна точка, младият Катон — перипатетичната, а самият Катон, винаги верен на себе си, отстояваше стоическата. Репликите следваха една подир друга сред весел смях; убежденията на различните философски школи бяха толкова известни, че отговорите идваха почти машинално.

Чу се далечен тътен и Статил стана, за да погледне през прозореца на запад към планините.

— Наближава страшна буря — обяви. — Страшна.

Сетне отново се изтегна на кушетката и продължи да застъпва епикурейската теза за свободата и робството.

Виното оказваше влиянието си върху Катон, макар че той не забелязваше. Изведнъж захвърли чашата си през южния прозорец и изрева:

— Не, не, не! Свободният човек, който приема да робува по какъвто и да е начин, е злодей, това е! Няма значение какъв вид робство избира: разврат, чревоугодие, пиянство, педантизъм, алчност! Който робува на нещо, каквото и да е то, е лош човек! Слуга на Злото! Душата ще напусне тялото му толкова омерзена, толкова окаляна, че ще потъва, потъва, потъва чак до Тартар и ще остане там завинаги! Само Душата на добрия човек може да се издигне в ефира и да достигне владенията на Бог! Не на боговете! На Бог! А добрият човек никога не робува на нищо! На нищо! Нищо!

При тази пламенна реч Статил бе скочил на крака и се беше отдръпнал при младия Катон.

— Ако имаш възможност — прошепна, — промъкни се в спалнята и открадни меча му.

Младият мъж подскочи и се обърна ужасен към Статил:

— За това ли било всичко?

— Разбира се! Той е решил да се самоубие.

Катон седеше разтреперан, втренчен в другите двама. Внезапно се изправи и изтича в кабинета си; скоро се чу как рови между книжата си и хвърля свитъци на земята.

— „Федон“, „Федон“, „Федон“! — занарежда през смях.

Младият Катон втрещено съзерцаваше Статил. Философът го побутна:

— Хайде, Марк! Прибери меча му сега!

Младежът изтича в просторните покои на баща си и взе оръжието, закачено на една кука на стената. Когато се върна в трапезарията, пред очите му попадна Прогнант, стоящ с кана вино в ръка.

— Вземи това и го скрий! — извика младият Катон, като му подаде меча. — Бързо! Бързо!

Прогнант излезе тъкмо навреме. След миг Катон се върна в стаята със свитък в ръка. Хвърли го върху средната кушетка и се обърна към атриума.

— Стъмва се вече — установи. — Трябва да кажа новата парола на стражите при градските порти.

Сетне бързо излезе, като подвикваше на слугите да му донесат непромокаемото наметало — щеше да вали.

Бурята приближаваше. Трапезарията се озаряваше от синкавите отблясъци на мълниите, защото още никой не беше запалил лампи. Прогнант се върна с една свещ.

— Скри ли добре меча? — попита го младият Катон.

— Да. Господарят няма да го намери, бъди спокоен.

— О, Статиле, не може да го направи! Не бива да му позволим!

— Няма да му позволим. Скрий и своя меч.

Катон се върна след известно време, хвърли мокрото си наметало в един ъгъл и вдигна „Федон“ от кушетката. Сетне отиде при Статил, прегърна го и го разцелува.

После дойде ред на сина му. Колко чуждо бе усещането на бащината ръка около кръста му, на тези сухи устни върху лицето му. Той си спомни как се беше намъкнал в грубата рокля на Порция, когато баща им ги извика в кабинета, за да ги уведоми за развода с майка им заради прелюбодейството й с Цезар и че никога вече няма да я видят. Дори само за миг. Дори за да се сбогуват с нея. Малкият Катон бе плакал горчиво за майка си и баща му каза да не се разнежва излишно. Не си струвало да се унижава заради такава дреболия. Толкова много спомени имаше от такива жестоки моменти, когато баща му налагаше собствените си безмилостни етични норми на всички около него. И въпреки това, въпреки това колко се гордееше той, че е син на великия Катон! Затова сега се разнежи и заплака:

— Моля те, татко, недей!

— Какво? — изненада се той. — Да не чета „Федон“ ли?

— Няма значение — отвърна младият мъж. — Няма значение.

Душата, Душата, за която гърците смятаха, че е от женски пол. Колко логично му се струваше сега, заслушан в рева на бурята, че природата пригласяше на разбушувалите се сили в… „Сърцето? Ума? Тялото? Дори за това нямаме отговор, така че какво остава за Душата? За чистотата или омерзението й? За безсмъртието й? Трябва да имам доказателство, че съществува, неоспоримо доказателство!“

Той седна в едно кресло в осветената от няколко лампи стая и разгърна свитъка. Зачете бавно на гръцки — на Катон винаги му се беше удавало по-лесно да разчленява думите в гръцките текстове, отколкото в латинските. Защо, нямаше представа. Съсредоточи се върху въпросите на Сократ към Симий (Сократ учеше с въпросите си).