„Вярваме ли в смъртта?“
„Да“ — отвърнал Симий.
„Смъртта е отделяне на Душата от тялото. Смъртта е крайният резултат на това разделяне.“
„Да, да, да, така ще да е! Аз съм нещо повече от едно просто тяло. В мен се съдържа белият огън на Душата и когато тялото умре, Душата ми ще е свободна. Сократе, Сократе, осветли ме! Дай ми сила и увереност в онова, което смятам да извърша!“
„За да извлечем полза от знанията си, трябва да се разделим с телата си… Душата е създадена по подобие на Бог и е безсмъртна. Тя е мъдра, неделима и неизменна. Душата е вечна. А тялото е създадено по образа на човека. То е смъртно. То е глупаво, непостоянно и тленно. Можеш ли да отречеш това?“
„Не.“
„Значи, ако това, което казвам, е вярно, тялото трябва да изгние, а Душата не може.“
„Да, да, Сократ е прав! Тя е безсмъртна! Тя няма да се разпадне, когато тялото ми умре!“
Облекчен, Катон пусна свитъка в скута си и се загледа към стената, потърси с очи меча си. Отначало помисли, че липсата на оръжието е следствие от влиянието на виното, сетне разумът му, така изпълнен с илюзорни образи, осъзна истината: мечът го нямаше. Той остави свитъка на масичката, стана, приближи се до медния гонг в стаята и го удари с увитото в мек плат чукче. Усилен от гръмотевиците, звънът отекна в прорязвания от мълнии мрак.
Влезе един слуга.
— Къде е Прогнант? — попита Катон.
— Бурята, господарю, бурята. Децата плачат.
— Мечът ми го няма. Веднага ми намери меча.
Робът се поклони и излезе. След известно време Катон отново удари гонга.
— Мечът ми го няма. Веднага ми го намери.
Този път слугата го изгледа уплашено, поклони се и побърза да се оттегли.
Катон вдигна „Федон“ и продължи да чете, но думите вече не достигаха съзнанието му. Той стана и удари гонга за трети път.
— Да, господарю?
— Всички слуги да се съберат в атриума. Включително Прогнант.
Той излезе при тях и се обърна гневно към иконома:
— Къде ми е мечът, Прогнанте?
— Господарю, къде ли не го търсихме, но го няма.
Катон прекоси стаята толкова бързо, че почти никой не забеляза кога се е озовал в другия й край. Юмрукът му се стовари върху масивната долна челюст на иконома. Той падна зашеметен, но никой от другите слуги не понечи да му помогне. Те стояха разтреперани и плахо гледаха господаря си.
Младият Катон и Статил нахълтаха в стаята.
— Татко, моля тя, моля те — проплака младият мъж и прегърна баща си.
Той го отблъсна, сякаш вонеше:
— Нима съм луд, Марк, та ми отнемаш оръжието, с което мога да се защитя от Цезар? За глупак ли ме смяташ, че си посмял да скриеш меча ми? Аз не възнамерявам да го използвам, за да отнема собствения си живот, ако това си си помислил. Това мога да го направя лесно. Мога да се обеся или да си разбия главата в стената. Аз имам право да нося меч! Донеси ми меча!
Синът му избяга. Четирима слуги вдигнаха безжизнения Прогнант и го изнесоха. Само двама от най-нисшите роби станаха.
— Донесете ми меча — нареди им Катон.
Скоро се чу дрънчене. Дъждът бе намалял и сега отвън се чуваше само лек ромон; бурята се разразяваше над морето. Едно малко дете довлече меча. Държеше го с две ръце за дръжката и острието стържеше по пода зад него. Катон се наведе и вдигна оръжието. Увери се, че острието все още реже като бръснач.
— Аз отново съм достоен мъж — обяви той и се върна в стаята си.
Сега можеше отново да прочете „Федон“ и да вникне в смисъла му. „Помогни ми, Сократе! Покажи, че страхът ми е безпочвен!“
„Онези, които обичат знанието, усещат, че Душата им е просто прикачена към тялото, сякаш с лепило или карфици. Онези, които мразят знанието, не си дават сметка, че всяко удоволствие и всяка болка са като пирони, приковаващи Душата за тялото им. Така тя се подчинява на тялото и вярва, че всички нейни истини произлизат от него… Има ли противоположност на живота?“
„Да.“
„Кое?“
„Смъртта.“
„И как наричаме нещата, които нямат смърт?“
„Безсмъртни.“
„Душата има ли смърт?“
„Не.“
„Значи Душата е безсмъртна, така ли?“
„Да.“
„Душата не може да изчезне, когато тялото умре, защото тя не признава смъртта като част от себе си.“
„Това е. Върховната истина.“
Катон сви „Федон“, целуна го, сетне легна и потъна в дълъг безпаметен сън, докато бурята бавно заглъхваше над морето.
Среднощ се събуди от силна болка и изтръпване в дясната ръка. Той я погледна удивено, сетне удари гонга.
— Извикайте ми лекаря Клеант — нареди, — също и Бутас.
Агентът му дойде подозрително бързо. Катон го изгледа насмешливо и си даде сметка, че вече половината Утика знае, че префектът й си е търсил меча.
— Буте, иди на пристанището и се увери, че хората, чакащи да се натоварят на корабите, са добре.
Бутас излезе. Навън спря и прошепна на Статил:
— Не е възможно да мисли за самоубийство. Прекалено е загрижен за настоящето. Въобразяваш си.
Така прислугата се успокои, а Статил, който тъкмо мислеше да потърси помощ от Гратидий, промени решението си. Катон нямаше да е доволен, ако философът му прати центуриона да го моли да не се самоубива.
Лекарят Клеант дойде. Катон вдигна дясната си ръка:
— Счупих я. Превържи я, за да мога да си служа с нея.
Докато Клеант се занимаваше с тази невъзможна задача, Бутас се върна от пристанището, за да съобщи, че бурята е предизвикала хаос сред корасите и че бегълците са напълно объркани.
— О, горките! — възкликна Катон. — Виж ги пак на сутринта, Буте, и ела да ми кажеш какво става.
Клеант се изкашля плахо:
— Направих каквото е по силите ми, господарю, но може ли да остана в къщата още известно време? Научих, че икономът ти Прогнант още е в безсъзнание.
— О, той ли! Челюстта му е като камък. На тази проклетия съм си счупил ръката. Добре, погрижи се за него, щом трябва.
Сутринта Бутас му докладва, че положението на пристанището се е нормализирало. След като агентът си тръгна, Катон отново легна.
— Затвори вратата, Буте.
Веднага щом вратата се затвори, той взе меча, подпрян до този момент на леглото, и се опита да го забие по традиционния начин: с острието нагоре отляво в гърдите. Счупената ръка обаче не се подчиняваше дори когато махна шината. Накрая Катон просто прободе корема си и завъртя меча си така, че да нанесе максимални поражения на вътрешностите. Докато ръмжеше и кълцаше плътта си, твърдо решен да освободи чистата си и неосквернена Душа, продажното тяло изведнъж се изплъзна от контрола на волята му и се сгърчи силно. Катон падна от леглото, като бутна сметалото си върху гонга. Разнесе се силен, тържествен звън.
Слугите се стекоха от всички посоки начело със сина му, за да заварят Катон в локва кръв, с разпилени наоколо вътрешности. Сивите му очи бяха широко отворени, невиждащи.
Младият мъж закрещя истерично, но Статил, прекалено потресен, за да заплаче, забеляза, че очите на Катон потрепват.
— Жив е! Още е жив! Клеанте, жив е!
Лекарят вече бе коленичил до Катон. Вдигна очи към Статил и изрева:
— Помогни ми, глупако!
С общи усилия двамата събраха вътрешностите на Катон и ги вкараха отново в корема му. С тежки ругатни Клеант натъпка и разтръска кървавата маса, докато я понареди, и успя да затвори раната. Сетне взе кривата си игла и чист ленен конец и здраво заши страховития процеп с дузина шева.
— Организмът му е силен, може и да оцелее — заяви лекарят, докато оглеждаше резултата от усилията си. — Зависи колко кръв е изгубил. Трябва да е благодарен на Асклепий, че е в безсъзнание.
Катон се свести в ужасна агония. Зави пронизително от болка. Отвори очи и забеляза събраните около него: синът му — с отвратително, омазано със сълзи и сополи лице; Статил — хленчещ тихо; Клеант — тъкмо вдигаше ръце от един леген с вода; много роби, едно плачещо бебе, пищящи жени.
