— Че дори Цезар не може да оставя ветераните си да бездействат твърде дълго. О, да, Антоний ги е разбунил, но не е бил сам. Във войската винаги има недоволни и бунтари. Бездействието им дава възможност да се проявят.

— Никога няма да им простя! — рече Цезар на братовчед си Луций.

Луций потрепери.

— Нали им прости.

— Постъпих предпазливо в името на Рим, кълна се обаче, Луций, че всеки войник от Десети и Дванайсети легиони ще си плати за непокорството. Първо беше Девети, сега още два. Десети! Аз ги взех от Помптин при Генава и оттогава винаги са били моите момчета! Сега имам нужда от тях, но действията им ми подсказаха какво трябва да сторя. Ще внедря един-двама доверени агенти в редиците им. Там има нещо гнило — хора, които си мислят, че войниците на Рим могат да командват държавата.

— Сега поне всичко свърши.

— О, не. Лошото тепърва предстои. Може да съм подрязал ноктите на Антоний, но в тревата все още дебнат змии.

— Като заговорихме за Антоний, чух, че намерил пари да си плати дълговете. Поне някои от дълговете си. Възнамерявал да наддава за двореца на Помпей в Карина.

Цезар сви вежди:

— Разкажи ми по-подробно.

— За начало ограбил имотите на Помпей. Например масивния златен грозд, който Великия получи от Аристобул, се появи онзи ден на пазара за скъпоценности. Беше продаден за цяло състояние още преди Курций да го изложи. А Антоний има и друг източник на доходи, Фулвия.

— О, богове! — възкликна възмутено Цезар. — След Клодий и Курион какво вижда в този грубиян Антоний?

— Трети демагог. Фулвия обожава мъжете, които създават неприятности, а в това отношение той е съвсем по вкуса й. Говори се, че щяла да се омъжи за него.

— Развел ли се е с Антония Хибрида?

— Не, но ще го стори.

— Антония Хибрида има ли собствени пари?

— Хибрида успя да скрие по-голямата част от златото, което намери в гробниците на Кефаления, така прави второто си изгнание по-поносимо. Антоний изхарчи двестаталантовата зестра на дъщеря му, но съм сигурен, че той е готов да й даде още двеста, ако го върнеш от изгнание. Знам, че е отвратителен човек, и си спомням процеса ти срещу него, но това е добър начин да осигурим дъщеря му. Тя няма да си намери друг съпруг. А и онова дете е толкова нещастно.

— Ще извикам Хибрида веднага щом се върна от Африка. Нещо повече, тогава ще извикам и прогонените от Сула.

— Вер връща ли се?

— Никога! Никога, никога, никога!

Наказаните легиони получиха заплатите си и бяха изпратени до Неапол и Путеоли. Преместиха се на временен лагер около Лилибеум в Западна Сицилия, а по-късно щяха да бъдат закарани в провинция Африка.

Никой, най-малкото един от двамата консули, не се поинтересува как така един обикновен сенатор действа като главнокомандващ на силите, предназначени за сломяване съпротивата на републиканците. Всичко щеше да се изясни по-късно. Винаги ставаше така. В края на ноември Цезар организира изборите за следващата година и благородно отстъпи пред молбите да се кандидатира. Когато го попитаха кого предпочита за втори консул, той посочи стария си приятел и колега Марк Емилий Лепид.

— Надявам се да разбираш задачата си, Лепиде — рече, след като двамата обявиха кандидатурите си пред ликуващата тълпа.

— О, мисля, че да — отвърна доволно той, без да обръща внимание на Цезаровата прямота. От Нова година го очакваше блестящо консулство.

— Кажи каква е.

— Да поддържам реда в Рим и Италия, докато те няма, да продължа законодателната ти програма, да не преча на конниците и търговията, да продължавам да привличам нови членове на сената според твоите критерии и да наблюдавам внимателно Марк Антоний. Също да следя приятелчетата му, от Попликола до най-новия, Луций Тилий Цимбер.

— Ти си прекрасен човек, Лепиде!

— Искаш ли отново да бъдеш диктатор, Цезаре?

— Предпочитам да не се стига дотам, но май ще се наложи. Ако се получи така, готов ли си да станеш началник на конницата?

— Разбира се. По-добре аз, отколкото някой друг. Никога не съм изпитвал особено желание да се сближавам с войската.

Брут се върна в началото на декември, след като Цезар замина за Кампания. Майка му мрачно го изгледа.

— Не си се променил към по-добро — заключи накрая.

— Напротив — отвърна той, без да сяда. — През последните две години научих много неща.

— Чух, че си хвърлил меча си край Фарсал и си избягал.

— Ако бях продължил да го държа, щях да застраша здравето си. Всички в Рим знаят за това?

— Драги ми, Бруте, да не би да ми се караш? Кого имаш предвид под „всички в Рим“?

— Ами, всички в Рим.

— Или по-точно Порция?

— Тя е твоя племенничка, мамо? Защо я мразиш толкова?

— Защото също като баща си е потомка на робиня.

— И на тускулски селянин, забрави да добавиш.

— Чух, че ще ставаш жрец.

— О, Цезар те е посетил, нали? Да не би да възобновихте старата си връзка?

— Не бъди циничен, Бруте!

Значи Цезар не беше възобновил връзката си с нея, помисли си той, след като се измъкна. От хола на майка си отиде при жена си. Тя бе дъщеря на Апий Клавдий Пулхер и се беше омъжила за него преди седем години, малко след смъртта на Юлия, но оттогава не бе преживяла много радостни мигове. Брут беше успял да консумира брака си, но без това да му достави удоволствие — за бедната Клавдия то бе дори по-лошо от липсата на любов. А и не беше посещавал леглото й достатъчно често, за да я дари с деца, за каквито тя копнееше. Тя бе красива и имаше много приятелки, затова прекарваше колкото можеше повече време извън тази мрачна къща. Когато бе принудена да стои в нея, се усамотяваше в своята стая със стана си. За щастие не изпитваше никакво желание да управлява домакинството, макар че като съпруга на главата на семейството това беше нейно задължение. Сервилия си оставаше пълновластна господарка на дома.

Брут целуна набързо Клавдия по бузата, усмихна се вяло и отиде да търси двамата си домашни философи, Стратон Епирски и Волумний. Най-после две приятелски лица! Бяха с него от Киликия, но той ги беше изпратил в Рим, след като се присъедини към силите на Помпей. На чичо му Катон сигурно му харесваше да мъкне домашните си философи на война, но не беше омесен от такова тесто; нито Волумний и Стратон Епирски. Брут бе академик, не стоик.

— Консулът Кален иска да те види — рече Волумний.

— За какво ли?

— Сядай, Марк Бруте! — рече Кален с радостно изражение. — Вече се тревожех дали ще се върнеш навреме.

— Навреме за какво, Квинте Калене?

— За да поемеш новите си задължения, разбира се.

— Нови задължения ли?

— Точно така. Цезар те цени много — е, това ти е известно — и ми заръча да ти кажа, че не вижда никой по-подходящ за тази работа.

— Работа ли?

— Много работа! Макар че ти още не си бил претор, Цезар ти дава проконсулски империум и те назначава за управител на Италийска Галия.

Брут зина:

— Проконсулски империум? На мен?

— Да, на теб — отвърна Кален, който, изглежда, нямаше нищо против този важен пост да бъде поверен на един бивш републиканец. — Провинцията е спокойна, затова няма да се налага да водиш военни действия. Всъщност в момента там няма нито един легион.

Главният консул скръсти ръце върху бюрото си и продължи с поверителен тон:

— Слушай сега. Догодина в Италия и Италийска Галия ще има голямо преброяване на населението, но то ще се проведе на коренно различен принцип от досегашните. Преброяването отпреди две години вече не задоволява целите на Цезар, затова се налага да се проведе ново.

Кален взе един калъф за свитъци от алена кожа, запечатан с пурпурен восък, и го подаде през бюрото на Брут, който погледна любопитно печата. Сфинкс с думата ЦЕЗАР над него.