Той установи, че калъфът е доста по-тежък от обичайното. Сигурно съдържаше много плътно натъпкани свитъци.

— Какво е това? — попита той.

— Заповеди за теб, продиктувани лично от Цезар. Възнамеряваше да ти ги връчи лично, но ти не се появи навреме.

Кален стана, заобиколи бюрото и разтърси сърдечно ръката на Брут.

— Кажи ми на коя дата възнамеряваш да поемеш задълженията си, за да уредя куриатния закон по правомощията ти. Това е блага работа, Марк Бруте, и аз съм съгласен с Цезар, че ти си най-подходящ за нея.

Брут излезе замаян, придружаващият го роб носеше калъфа, сякаш беше злато. Отначало той спря на тясната улица и се огледа няколко пъти, сякаш да се увери, че наоколо няма никого. Изведнъж присви рамене.

— Занеси калъфа вкъщи, Филас, и веднага го заключи в хранилището ми — нареди на роба; закашля се неспокойно. — Ако господарката Сервилия го види, може да ти го поиска. Затова предпочитам да не го вижда, ясно ли е?

Филас се поклони с безизразно лице:

— Разчитай на мен, господарю. Ще го занеса направо в хранилището ти, без никой да ме забележи.

Двамата се разделиха. Филас се върна в къщата на Брут, а той отиде в тази на Бибул.

Там завари пълен хаос. Както повечето по-хубави имоти на Палатина, задният вход на дома бе откъм една тясна уличка. Гостите влизаха първо в малка стая, където стоеше портиерът, кухните бяха от едната страна и банята и нужникът — от другата. Право напред бе голямата вътрешна градина (перистил), оградена от три страни с колонади. Под тях се намираха вратите за различните стаи. В дъното бяха входът за столовата и кабинетът на домакина, а зад тях — просторната приемна, или атриум, с тераса, която гледаше към Форум Романум.

Градината бе пълна със сандъци и опаковани статуи, пред кухнята бяха натрупани овързани с канап гърнета и тенджери, колонадите бяха задръстени от легла, кушетки, столове, пиедестали, всякакви маси и шкафове. На една купчина бе натрупано спално бельо, на друга — дрехи.

Брут зина от удивление, веднага разбра какво става: макар и мъртъв, Марк Калпурний Бибул бе обявен извън закона и имуществото му се конфискуваше. Единственият му жив син, Луций, оставаше безимотен, също и вдовицата му. Те трябваше да напуснат къщата и тя да бъде обявена на търг.

— В името на Кастор! — прозвуча познат глас, силен и плътен като на мъж.

И ето я Порция, облечена в обичайната си дреха от груб плат, наподобяваща военна палатка, с разрошена яркочервена коса.

— Връщай всичко вътре! — извика Брут и се приближи бързо към нея.

В следващия момент бе вдигнат от земята и притиснат толкова силно, че въздухът му излезе. Усети познатата миризма на мастило, хартия, стара вълна и кожа от калъфи за свитъци. Порция, Порция, Порция!

Нямаше представа как се случи, защото посрещането не се различаваше от всички останали преди това — тя от години го вдигаше от земята и му изкарваше въздуха с прегръдките си. Ала сега устните му, допрени до страната й, внезапно затърсиха нейните и след като ги намериха, се впиха в тях. Обля го гореща вълна от чувства, той освободи ръцете си от нейните и ги сключи зад гърба й. За пръв път целуваше с такава страст. И тя не се противеше, той усети сълзите и сладкия й дъх, непокварен от вино и луксозни храни. Останаха така сякаш цяла вечност и тя не направи никакъв опит да го отблъсне. Възбудата бе твърде голяма, копнежът — твърде отдавнашен, любовта й — непреодолима.

— Обичам те! — прошепна той, когато бе в състояние да говори; и зарови пръсти в прекрасната й коса.

— О, Бруте, винаги съм те обичала! Винаги, винаги!

Намериха два свободни стола под колонадата и се отпуснаха в тях хванати за ръце, втренчени един в друг с насълзени очи, усмихнати. Две деца, открили магията на любовта.

— Най-после се върнах — рече той с треперещи устни.

— Сигурно сънувам — прошепна тя и се наведе да го целуне.

Десетина души станаха свидетели на тази страстна среща, но всичките бяха прислужници, с изключение на Бибуловия син, който смигна на иконома и се измъкна незабелязано.

— Връщай всичко вътре — повтори Брут след известно време.

— Не мога. Имаме предупреждение.

— Аз ще купя къщата, затова връщай всичко.

Прекрасните й сиви очи станаха сериозни. Изведнъж пред него сякаш стоеше Катон.

— Не, баща ми няма да го одобри.

— Напротив, мила, ще го одобри. Хайде, Порция, познаваш Катон! Той ще види в това победа за републиканците. Ще го сметне за правилно решение. Наше свещено задължение е да се грижим за роднините си. Нима Катон ще позволи дъщеря му да остане на улицата? Проклет да е Цезар. Луций Бибул е прекалено млад, за да участва в републиканската кауза.

— Баща му бе един от великите републиканци.

Тя се обърна настрани. В профил приличаше съвсем на Катон — огромен, закривен нос, който за Брут бе израз на благородство; устата й му се струваше много красива.

— Да, виждам логиката — добави тя и пак се обърна към него. — Ала в наддаването ще участват и други. Какво ще стане, ако някой друг купи къщата?

Брут се изсмя:

— Порция! Кой ще даде повече пари от Марк Юний Брут? А и тя не е чак толкова привлекателна като тези на Помпей Велики или Метел Сципион например. Голямото наддаване ще е за по-луксозните имоти. Аз няма да участвам лично в търга, ще използвам посредник, за да не плъзнат слухове. Ще откупя и именията на баща ти в Лукания. Нищо повече. Искам нещо негово да остане твое завинаги.

Сълзите й отново потекоха.

— Говориш, сякаш вече е мъртъв, Бруте.

— Много хора ще получат прошка, Порция, но и двамата знаем, че Цезар никога няма да прости на водачите, които отидоха в провинция Африка. Той обаче няма да живее вечно. По-стар е от Катон и един ден баща ти ще се върне у дома.

— Ти защо поиска прошка? — попита рязко тя.

Лицето му помръкна:

— Защото аз не съм Катон, мило момиче. Иска ми се да бях! О, как ми се иска! Ако обаче ме обичаш истински, ти ще ме приемеш такъв какъвто съм. Както казва майка ми, аз съм страхливец. Аз… не мога да обясня какво ми става, когато попадна в битка или се изправя пред човек като Цезар. Тогава просто умирам от страх.

— Баща ми ще каже, че не е правилно да те обичам, защото си се предал пред Цезар.

— Да, така ще каже — съгласи се Брут с усмивка. — Това означава ли, че не можем да бъдем заедно?

Тя го прегърна горещо:

— Аз съм жена, а жените са слаби, така твърди баща ми. Няма да одобри, но аз не мога да живея без теб!

— Значи ще ме чакаш, така ли?

— Да чакам?

— Цезар ми даде проконсулски империум. Отивам да управлявам Италийска Галия.

Тя отпусна ръце, отдръпна се и изсъска:

— Цезар! Цезар командва всички, дори майка ти!

Той сви рамене:

— Знам го от първата ми среща с него като дете. Когато се върна от квесторството си в Далечна Испания. Стоеше сред всички онези жени като бог. Толкова беше великолепен! Толкова… царствен. Майка ми бе ранена в сърцето… той я покори! Потъпка гордостта й. Една патриция Сервилия Цепиона. Тя обаче жертва гордостта си за него. След смъртта на втория ми баща Силан тя си мислеше, че Цезар ще се ожени за нея. Той отказа с обяснението, че няма да му е вярна. „Ще бъда твоя, само твоя!“ — плачеше тя. Нямало значение с кого щяла да изневерява, каза той. Тя просто била невярна съпруга.

— Откъде знаеш това? — попита удивена Порция.

— Тя се втурна вкъщи, крещейки като обезумяла. Всички разбраха — отвърна спокойно Брут и потрепери. — Това обаче е Цезар. Само един Катон може да му се противопостави, а аз не съм Катон, мила моя. — Очите му се наляха със сълзи, той хвана ръцете й. — Прости ми слабостта, Порция! Имам проконсулски империум, а още не съм бил дори претор! Италийска Галия! Как мога да му откажа? Нямам тази сила.

— Да, разбирам те. Отивай да управляваш провинцията си, Бруте. Аз ще те чакам.

— Имаш ли нещо против, ако не споменаваме за нас пред майка ми?

Тя избухна в характерния си дрезгав смях, но не особено весело.