Фабий кимна с безизразно лице и отвори вратата. Двайсет и четиримата ликтори излязоха един по един.

Тишината бе толкова дълбока, че пърхането на някаква птица на тавана накара всички да подскочат.

— На път за насам — рече Цезар — аз внесох куриатен закон, потвърждаващ отказването ми от диктаторските правомощия.

Антоний слушаше и не вярваше на ушите си; не разбираше точно какво прави Цезар, да не говорим за причините. За момент дори си помисли, че това е шега.

— Как така се отказваш от диктаторските правомощия? — попита. — Не можеш да го направиш, когато два разбунтувани легиона настъпват към Рим! Ние имаме нужда от теб!

— Не, Марк Антоний, нямате никаква нужда от мен. Рим има действащи консули и претори. Сега те са отговорни за добруването на града.

— Глупости! Това е извънредна ситуация!

Нито Кален, нито Ватиний бяха проговорили. Те се спогледаха и се разбраха без думи да продължават да мълчат. Това не беше обикновено предаване на властта. И двамата познаваха Цезар твърде добре. Всичко бе свързано по някакъв начин с Марк Антоний. Всички много добре знаеха, че през последните месеци Антоний си играе с легионите. Затова трябваше да оставят Цезар да изиграе хода си докрай. Луций Цезар, Филип и Пизон също бяха стигнали до този извод.

— Разбира се — обърна се Цезар към целия сенат, — аз не очаквам консулите да ми вършат черната работа. Ще се срещна с двата разбунтували се легиона на Марсово поле и ще разбера защо са решили да унищожат не само мен, а и себе си. Там обаче ще отида като обикновен гражданин. Като равен с тях. — Повиши глас: — Нека това не се отразява на управлението!

— Не можеш да се оттеглиш! — промълви Антоний.

— Вече се оттеглих, куриатният закон е картотекиран, това е свършен факт.

Вдървен, задъхан, Антоний се хвърли към него и заекна:

— Ти си луд! Луд! В този случай отговорът е ясен. В отсъствието на диктатор като началник на конницата аз се обявявам за диктатор!

— Не можеш да се обявяваш за нищо, Антоний — намеси се Луций Цезар, без да става от креслото си. — Диктаторът се оттегли. В момента, в който се случи това, началникът на конницата автоматично губи властта си. Ти също си обикновен гражданин.

— Не! Не, не, не! — закрещя Антоний със стиснати юмруци. — Като началник на конницата и в отсъствие на здравия разум на диктатора сега аз съм диктатор!

— Сядай, Антоний — сряза го Фуфий Кален. — Стига глупости. Не си никакъв началник на конница, а обикновен гражданин.

Какво се беше случило? Къде бе изчезнало всичко? На ръба на лудостта Антоний най-после погледна Цезар в очите и видя презрение и насмешка.

— Прибирай се, Антоний — прошепна Цезар, хвана го за ръката и го изпрати до вратата.

Когато излязоха, пусна ръката му, сякаш бе държал нещо гадно.

— Мислеше си, че си ме изиграл, а, братовчеде? Нямаш достатъчно ум за това. Сега вече знам, че не може да ти се има никакво доверие, че наистина си негодник. Политическото ни сътрудничество приключи, а роднинството ни вече не означава нищо за мен. Това е просто една досадна подробност. Изчезвай, Антоний, и не ми се мяркай пред очите! Ти си обикновен гражданин и такъв ще си останеш.

Антоний се обърна, избухна в смях и се престори, че отново е възвърнал присъствие на духа.

— Един ден пак ще дойдеш при мен, братовчеде Гай!

— Ако го направя, Антоний, ще те използвам, но винаги със съзнанието, че не мога да ти имам доверие. Затова не се надувай. В главата ти няма ум колкото за един свински мозък.

Един-единствен ликтор, облечен с чисто бяла тога и без брадва във фасциите си, заведе Десети и Дванайсети легион на Марсово поле извън стените на Рим. Наложи се да заобиколят целия град, защото идваха от юг, а Марсово поле беше на запад.

Цезар ги посрещна на знаменития си боен кон с копита, набраздени като пръсти, и с обичайната си стоманена броня и аления си плащ на главнокомандващ. На главата си носеше дъбовия си венец, за да им напомни, че е награден за особена храброст на бойното поле. Самият му вид накара коленете им да се подкосят. Те бяха изтрезнели по дългия път от Кампания, защото кръчмите по Виа Латина бяха залостили вратите си, а и името Марк Антоний не беше достатъчно, за да им осигури вино на кредит в тази част на страната. Слухът, че Цезар вече не е диктатор и Антоний няма никакви правомощия, бе стигнал до тях малко преди да видят Рим. И някак си с разстоянието недоволството им отслабваше, спомниха си, че Цезар е техен приятел и другар. Затова, когато го видяха, единственото, за което можеха да си помислят, бе, че го обичаха. Винаги го бяха обичали и винаги щяха да го обичат.

— Какво правите тук, граждани? — попита хладно той.

Сред редовете на войската премина шепот, думите му се предадоха и до най-задните. Граждани? Цезар ги наричаше просто граждани, не момчета! Той винаги ги беше наричал свои момчета! Защото бяха негови войници!

— Вие не сте войници — извика презрително той. — Дори Фарнак би се поколебал, преди да ви нарече така! Вие сте пияници и недостойни, жалки глупаци! Вие се разбунтувахте! Ограбвахте! Палихте! Разрушавахте! Замеряхте с камъни трима сенатори, двама, от които са мъртви! Ако устата ми не беше пресъхнала като пясък, щях да ви заплюя! Да ви заплюя до един!

Те застенаха, някои заплакаха.

— Не! — изкрещя един от първите редици. — Това беше грешка! Недоразбиране! Цезаре, прости ни!

— По-добре да ви простя, отколкото да си спомням бунта ви! По-добре да бяхте мъртви, отколкото да стоите тук и да ми напомняте за неподчинението си!

Той обяви, че е трябвало да се занимае с проблемите в Рим, че им се е доверил, че ще го чакат, защото си е мислел, че го познават добре.

— Ние те обичаме! — извика някой — И ти ни обичаш!

— Любов ли? Любов? Цезар не може да обича бунтовници! Вие сте професионални войници на сената и народа на Рим, техни слуги, тяхна единствена защита срещу враговете! А току-що доказахте, че не сте такива! Вие сте боклук! Не сте достойни да чистите улиците от помията! Вие се разбунтувахте и много добре знаете какво означава това! Така се отказахте от дела си от плячката, който ще бъде разпределен след триумфа ми, отказахте се от земята след освобождаването си от служба, отказахте се от допълнителните възнаграждения! Вие сте долна паплач, граждани!

Те плачеха, умоляваха го, кълняха се. Не, само да не остават обикновени граждани! Само не това! Те принадлежаха на Ромул и Марс, не можеха да се разделят с военната си слава!

Срещата продължи няколко часа пред очите на половината жители на Рим, покачени върху Сервиевите стени и покривите на Капитолия. Сенатът заедно с консулите стояха на известно разстояние от обикновения сенатор, изправен пред бунтовниците.

— О, чудесен е! — въздъхна Ватиний. — Как успя да се заблуди Антоний, че може да накара Цезаровите войници да свалят дори един косъм от главата му?

Кален се усмихна:

— Мисля, че Антоний е бил сигурен, че ще замести Цезар в сърцата им. — Обърна се към Полион: — Знаеш как се държеше той в Галия, Полионе. Все се хвалеше, че ще наследи Цезаровите легиони, когато старецът се оттегли. От година им осигуряваше вино, оставяше ги да го хвалят, като си мислеше, че това е равносилно на почит. Забрави, че тези мъже доброволно са газили през дълбок пет стъпки сняг с дни, само за да угодят на Цезар. Да не говорим, че те никога не са разочаровали пълководеца си на бойното поле, независимо колко ожесточена е била битката.

Полион вдигна рамене:

— Антоний си мислеше, че часът му е дошъл, но Цезар го изигра. Чудех се защо той толкова бърза с изборите и защо не посещава Кампания, за да успокои хората си. Искал е да се справи веднъж завинаги с Антоний и е знаел точно докъде може да стигне. Жал ми е за Цезар. Това е достойна за съжаление случка, независимо как ще я погледнеш. Надявам се все пак да си е извадил поука от нея.

— Каква поука? — попита Ватиний.