— Каза на Салустий, че на войниците от двата легиона им е писнало, че не искат повече да воюват. Настоявали веднага да бъдат освободени от служба и да получат земята си. Салустий изкрещя, че щели да получат допълнително по четири хиляди, ако се качат на корабите…

— Грешка — прекъсна го намръщено Цезар. — Продължавай.

Антоний продължи малко по-уверено:

— Някои от най-непокорните закрещяха в подкрепа на Авиен и започнаха да хвърлят камъни. Едри камъни. Изсипа се истински дъжд. Успях да спася Салустий, но другите двама са мъртви.

Цезар се отдръпна потресен:

— Двама от моите сенатори — мъртви? Кои?

— Не знам — отвърна Антоний и отново започна да се поти. — Тъй де, не съм присъствал на заседания на сената от връщането си. Бях прекалено зает като началник на конницата.

— Като си спасил Салустий, той защо не е тук?

— О, не може да ходи, Цезаре. Върнахме го в Рим с носилка. Има тежка рана на главата, но не е парализиран. Лекарите обещават, че ще се оправи.

— Антоний, защо допусна да се стигне дотук? Чувствам, че трябва да ти дам възможност да се оправдаеш.

Очите на Антоний се разшириха.

— Не е по моя вина, Цезаре! Ветераните се върнаха в Италия толкова недоволни, че нищо не можеше да ги успокои. Смъртно са ти обидени, че взе в Анатолия само бивши републикански легиони, а и не са доволни, че на тях даваш земи и ги освобождаваш.

— А, това било значи. Какво мислиш, че ще правят Десети и Дванайсети, когато стигнат Рим?

Той побърза да отговори:

— Точно затова съм тук, Цезаре. Те са жадни за кръв. Мисля, че е най-разумно да се махнеш от града, за твое добро е.

Красивото лице на Цезар изглеждаше като издялано от камък.

— Знаеш много добре, че няма да се махна от Рим в подобна ситуация, Антоний. Мен ли искат да убият?

— Ще го сторят, ако те намерят.

— Сигурен ли си? Да не преувеличаваш?

— Не, кълна се!

Цезар изпразни чашата си и се изправи.

— Върви си вкъщи, Антоний, и се преоблечи. С тога. Ще свикам сената в храма на Юпитер на Велията след час. Бъди там. — Отиде при вратата и извика: — Фаберий. — Сетне се обърна отново към Антоний: — Защо още си тук? В храма на Юпитер след час.

„Не беше чак толкова зле“ — размишляваше Антоний, след като излезе на Сакра Вия.

— Е? — попита нетърпеливо Гелий Попликола.

— Свиква сената след час, но нямам представа какво е намислил.

— Как го прие? — поинтересува се Луций Варий Котила.

— Тъй като винаги изслушва лошите новини с изражение като на Тарпейската скала, нямам представа. Хайде, да отиваме в старата ми къща и да се опитаме да намерим някаква тога. Той иска да присъствам на заседанието.

Лицата им посърнаха. Нито Попликола, нито Котила бяха сенатори, макар че и двамата бяха минали необходимата възраст. Не ги приемаха поради други причини. Попликола се бе опитал веднъж да убие баща си Цензора, а Котила беше син на човек, осъден на изгнание от собствения си съд. Когато Антоний се върна в Италия, и двамата решиха да се издигнат в кариерата покрай него и само чакаха Цезар да се махне.

— Ще напусне ли Рим? — попита Котила.

— Той да напусне? Никога! Бъди спокоен, Котила. Сега легионите са мои; до два дни старецът ще е мъртъв. Готови са да го разкъсат с голи ръце. Това ще предизвика безредици в Рим и аз като началник на конницата ще заема мястото на диктатора. — Антоний спря изведнъж, удивен. — Знаете ли, не проумявам как не се е сетил, че ще се стигне дотук!

— Нямаше как да знае какво става, докато не се върна в Италия — отбеляза намръщено Попликола. — Едно нещо ме притеснява…

— Какво — попита тревожно Котила.

— Той има повече животи от котка.

Антоний бе в прекрасно настроение. Колкото повече се замисляше за срещата с Цезар, толкова повече се убеждаваше, че е спечелил.

— Дори на котките рано или късно им свършват животите — рече снизходително. — На петдесет и три животът му вече е минал.

— О, с какво удоволствие ще проскрибирам този стар дебел плужек Филип! — изръмжа Попликола.

Антоний се престори на възмутен:

— Луций, той ти е наполовина брат.

— Той се отрече от майка ни. Заслужава да умре.

Присъстващите в храма на Юпитер не бяха много. Цезар реши, че трябва да увеличи състава на сената. Когато влезе с двайсет и четиримата си ликтори, той напразно търсеше Цицерон, който беше в Рим и знаеше за извънредното заседание. Не, той не можеше да присъства в сената на Цезар! Това щеше да означава, че се е предал.

Курулното кресло на диктатора бе поставено между курулните кресла на консулите върху импровизиран подиум. След опожаряването на Хостилиевата курия с трупа на Клодий най-висшият управителен орган на Рим се събираше на различни места. Това трябваше да бъде храм, но повечето бяха твърде малки за целта, макар че този на Юпитер бе достатъчно голям за шейсетте присъстващи.

Тогата с пурпурна ивица на Марк Антоний беше измачкана и цялата в петна. Цезар си помисли, че този човек не може да командва дори собствените си роби.

Още при влизането му Антоний скочи на крака.

— Къде седи началникът на конницата?

— Говориш като Помпей Велики, когато го избраха за пръв път за консул. Накарай някого да ти го запише. От шест години си в сената.

— Да, но почти не съм присъствал на заседания, освен когато бях народен трибун, а това продължи само три нундини.

— Сложи креслото си на предния ред, Антоний, за да ме виждаш и аз да мога да те виждам.

— Защо, в името на боговете, си си направил труда да избираш консули?

— Скоро ще разбереш.

Бяха казани молитви, направиха се предричания за бъдещето. Цезар изчака всички да заемат местата си.

— Преди два дни консулите Квинт Фуфий Кален и Публий Ватиний встъпиха в длъжност — започна той. — Рим най-после има истински магистрати, двамата консули и осем претори. Съдилищата ще започнат работа, комициите вече ще се събират по установения ред. — Тонът му беше спокоен и делови. — Събрах ви тук, за да ви информирам, че два разбунтували се легиона, Десети и Дванайсети, в този момент настъпват към Рим и са (както се изказа началникът на конницата ми) жадни за кръв.

Никой не помръдваше, никой не продумваше, макар че напрежението се усещаше.

— Жадни за кръв. За моята кръв очевидно. Предвид тези събития аз искам Рим вече да не зависи толкова много от мен. Ако диктаторът бъде убит от собствените му войски, в страната може да се възцари хаос. Обичаният ни Рим отново ще се напълни с бивши гладиатори и друга паплач. Търговията ще западне. Обществените дейности могат да спрат, особено онези, които се финансират от мен. Игрите няма да се състоят. Юпитер може да изрази недоволството си, като изпрати гръм, за да разруши храма си. Юнона може да излее гнева си върху неродените деца. Съкровищницата — да се изпразни за една нощ. Тибър може да прелее и да върне помията по улиците ни. Защото убийството на диктатора е истински катаклизъм. Ка-та-кли-зъм.

Всички слушаха с отворени усти.

— Убийството на един обикновен гражданин обаче не е голям проблем — продължи той. — Затова, уважаеми сенатори на Рим, сега аз се отказвам от върховния си империум на диктатор. Рим има двама законно избрани консули, които се заклеха според религиозните ритуали и никой жрец или гадател не оспори процедурата. С огромна радост аз поверявам Рим на тях.

Той се обърна към ликторите си, застанали до затворените врати, и се поклони:

— Фабий, Корнелий, всички останали, благодаря ви най-искрено за грижите, които положихте за мен като диктатор. Уверявам ви, че ако пак бъда избран за някой обществен пост, отново ще потърся услугите ви. — Той се приближи до тях и връчи на Фабий една торба, в която нещо подрънкваше. — Ето малък подарък, Фабий, който да си разпределите. Сега можете да се връщате в Колегията на ликторите.