Цезар се настани по-удобно на кушетката си. Не му убягваше, че Луций ги подслушва.
— Кажи ми, Октавий, как искаш да се издигнеш?
— Искам да стана консул, избран с мнозинството от гласовете на всяка центурия поотделно.
— Диктатор?
— Не, определено не.
Гласът на момчето не прозвуча критично.
— Защо си толкова твърд?
— Откакто те принудиха да прекосиш Рубикон, чичо Гай, аз наблюдавам внимателно. Макар че не знам защо точно, мисля, че диктатор е последното, което си искал да бъдеш.
— Предпочитам всеки друг държавен пост, стига да не ме прокудят във вечно изгнание и да не опетнят името ми.
— Ще се моля на Юпитер никога да не ми се налага да избирам такава алтернатива.
— Ако се наложи, ще рискуваш ли?
— О, да. Дълбоко в сърцето си аз съм един Цезар.
— Гай Юлий Цезар?
— Не, просто един от Юлиите Цезари.
— Кои са твоите герои?
— Ти — отвърна простичко Октавий. — Само ти. — Той слезе от кушетката. — Извинявай, чичо Гай, чичо Луций, обещах на майка си да се прибера рано.
Двамата мъже го изпратиха с погледи, без да привличат вниманието на останалите.
— Виж ти, виж ти — изръмжа Луций.
— Какво мислиш за него, Луций?
— Че е на хиляда години.
— Плюс-минус един-два века. Съгласен съм. Харесваш ли го?
— За теб е ясно, но аз? Да — с някои забележки.
— Обясни по-точно.
— Той не е от Юлиите Цезари, дори да се мисли за такъв. О, благородният патрициански произход си личи, но усещам и нещо, нямащо много общо с патрицианското тесто. Не мога да определя стила му, макар че определено има такъв. Възможно е Рим да не е виждал подобен начин на мислене досега.
— Искаш да кажеш, че ще стигне далеч.
Сините очи на Луций проблеснаха:
— Аз не съм глупак, Цезаре. На твое място бих го взел за адютант още щом навърши седемнайсет.
— Така си помислих още когато го видях за пръв път край Мизенум преди няколко години.
— Също бих се погрижил за още нещо.
— Какво?
— Да не се пристрасти прекалено към момчетата.
Сините очи на Цезар също проблеснаха:
— И аз не съм глупак, Луций.
Бунтът, назряващ сред легионите в Капуа, хвърли първата си мълния в деня след пиршеството у Цезар в самия край на октомври. Той получи писмо от Марк Антоний.
„Цезаре, има проблеми. Големи, големи проблеми. Най-старите ветерани са бесни, не мога да се справя с тях — или по-скоро с представителите им. Десети и Дванайсети са най-твърдоглави. Изненадваш ли се? Е, аз се изненадах.
Страстите се нажежиха, когато наредих на Седми, Осми, Девети, Десети, Единайсети, Дванайсети, Тринайсети и Четиринайсети да се стягат и да тръгват за Неапол и Путеоли. Всичките им представители се явиха в къщата ми в Херкулана (живея в Помпеевата вила там), за да ми кажат, че няма да ходят никъде, ако не получат официална дата за разпускането си, дължимите си парцели, дела си от плячката и възнаграждението си за последната извънредна военна кампания — така я наричат, «извънредна военна кампания». Не обикновена военна служба. Искат си парите.
Искаха да те видят лично, така че не останаха особено доволни, когато им казах, че си прекалено зает в Рим, за да се разкарваш до Кампания. Чух, че Десети и Дванайсети побеснели и започнали да ограбват селата около Абела, където са се установили на лагер.
Цезаре, не мога да ги удържам повече. Съветвам те да дойдеш лично. Ако наистина не можеш, изпрати някой важен римлянин. Някого, на когото да имаш доверие.“
„Ето, случи се, но твърде рано. О, Антоний, кога ще се научиш на търпение? Толкова се пазеше до този момент, но вече пристъпи към действия, разкриващи цялото ти коварство. Единственият умен ход да действаш толкова рано, а не да чакаш, е продиктуван от нетърпението ти. Не, аз наистина не мога да напусна Рим, както добре знаеш, но не по причините, по които си мислиш ти. Не смея да напусна Рим преди изборите, това е истинската причина. Досещаш ли се защо? Не мисля, въпреки че действаш сега. Ти си прекалено недосетлив.“
„Използвай тактиката на отлагането, Цезаре. Изчакай изборите, независимо кого ще се наложи да жертваш.“
Той изпрати един от най-верните си и способни пълководци — Публий Корнелий Сула, племенник на диктатора Сула.
— Защо не Лепид? — попита Публий Сула.
— Има прекалено много вземане-даване с ветераните от Десети и Дванайсети. Предпочитам да изпратя човек, когото познават от Фарсал. Обясни им, че ще им осигуря земя, но преди това трябва да приема законите за облекчаване на дълговете.
— Да взема ли пари, Цезаре?
— Не. Имам причини да реша така. Когато циреят е узрял, балсамът само ще ускори спукването му. Налага се да се справяш както можеш.
Публий Сула се върна след четири дни, издран и насинен.
— Прогониха ме с камъни! — изръмжа. — О, Цезаре, стъпчи лицата им в праха!
— Ще стъпча лицата на онези, които ги подстрекават — рече мрачно той. — Войниците бездействат и предполагам, че през повечето време са пияни. Това означава, че са доста задлъжнели на местните кръчмари и че центурионите и трибуните им са още по-пияни. С бездействието си Антоний е подклаждал напрежението с месеци. Кой друг ще осигури толкова много вино на кредит?
Публий Сула изведнъж го изгледа с разбиране, но замълча.
След него Цезар извика Гай Салустий Крисп, един блестящ оратор.
— Вземи двама сенатори, Салустий, и се опитай да вразумиш тези глупаци. Щом приключат изборите, ще ги посетя лично. Просто се опитай да закрепиш положението.
Центуриатното събрание най-после бе свикано на Марсово поле, за да гласува за двама консули и осем претори. Никой не се изненада, когато Квинт Фуфий Кален бе избран за главен, а Публий Ватиний за втори консул. Всички кандидати за претори, препоръчани от Цезар, също бяха избрани.
Сега можеше да се заеме с легионите си и с Марк Антоний.
След два дни малко след зазоряване Марк Антоний влезе в Рим с германските си конници и една носилка, носена от две мулета. Вътре лежеше тежко раненият Салустий.
Антоний бе доста неспокоен. Сега, когато съдбовният момент бе настъпил, той се чудеше как точно да се държи пред Цезар. Това е проблемът, когато си изправен пред човек, който те е тупал като дете и оттогава продължава да те побеждава, макар и не с физическа сила. Трудно щеше да се възползва от положението.
Затова реши да бъде агресивен. Остави Попликола и Котила навън с конницата, влезе в Домус Публика и нахлу в кабинета на Цезар.
— Тръгнаха към Рим — обяви още с влизането си.
Цезар остави чашата с оцет и топла вода на бюрото си.
— Кой?
— Десети и Дванайсети.
— Не сядай, Антоний. Това е военен разговор. Изправи се пред командира си и докладвай. Защо два от най-старите ми легиона са тръгнали към Рим?
Златната верижка, придържаща наметалото от леопардова кожа, изведнъж започна да щипе кожата му. Антоний подпъхна пурпурното си шалче отдолу, за да попие студената пот.
— Бунтуват се, Цезаре.
— Какво стана със Салустий и неговите спътници?
— Опитаха, Цезаре, но…
Гласът на Цезар стана леден:
— Имало е случаи, Антоний, когато не си срещал трудности да намираш думите си. За твое добро е, ако този път е така. Кажи сега какво стана, ако обичаш.
Това „ако обичаш“ бе най-лошото. „Внимавай, съсредоточи се!“
— Гай Салустий събра Десети и Дванайсети. Те дойдоха, но бяха в лошо настроение. Той заговори, че всички щели да си получат парите преди заминаването за Африка и че земите им скоро щели да бъдат осигурени, но Гай Авиен се намеси…
— Гай Авиен ли? Един назначен без избори войнишки трибун от Пиценум? За този ли Авиен става дума?
— Да, той е един от представителите на Десети.
— И какво каза Авиен?
