— Той винаги се измъква — изсъска Гай Касий пред тъща си.

— Скъпи ми Касий, по хитрост всички римски благородници, взети заедно, не могат да стъпят и на малкия му пръст — отвърна Сервилия. — Дори само това да си разбрал от времето, прекарано с него, пак си спечелил. Колко пари успя да измъкнеш?

Той примигна:

— Около двеста таланта.

— Да не си пипал зестрата на Тертула?

— Не, разбира се, че не! Нейните нари са си само нейни — обиди се той.

— Много съпрузи не мислят така за жените ми.

— Аз мисля!

— Добре, ще й кажа бързо да ги изтегли.

— Какво си намислила, Сервилия?

— Не може да не си се досетил. Цезар смята да обяви на търг някои от най-луксозните имоти в Италия — къщи в Рим, вили в провинцията и на морето, чифлици, вероятно някой и друг рибарник. Възнамерявам да купувам и те съветвам да направиш същото. Макар да вярвам, че Цезар наистина не възнамерява да облагодетелства себе си или някого от поддръжниците си, разпродажбата ще се проведе точно както по времето на Сула — могат да се купят само толкова имоти, за колкото има пари. Най-добрите имоти ще се продадат най-напред и приблизително за реалната им стойност. След това цените ще паднат и накрая ще се продава почти на безценица. Тогава ще купувам аз.

Касий скочи на крака, лицето му почервеня от гняв.

— Сервилия, как се осмеляваш да говориш така? Нима мислиш, че ще се възползвам от нещастието на хора, с които съм работил, в чиито идеали съм вярвал? О, богове! По-скоро ще умра, отколкото да го направя!

— Глупости. Я сядай! Моралът без съмнение е нещо прекрасно, но трябва да признаем факта, че някой все пак ще се облагодетелства. Ако това ще те успокои, купи парче от земята на Катон и си мисли, че си по-добър стопанин от Цезаровите или Антониевите блюдолизци. По-добре ли е прекрасните имения на Катон в Лукания да бъдат купени от Котила, Фонтей или Попликола?

— Това е цинично.

— Просто е разумно.

Икономът й влезе и се поклони:

— Господарке, Цезар иска да те види.

— Доведи го, Епафродите.

Касий се изправи отново:

— Добре, тръгвам си.

Преди тя да успее да каже нещо, той се измъкна през вратата към кухнята.

— Скъпи, Цезаре! — рече Сервилия и вдигна лице, за да целуне следващия си гост.

Той я поздрави сдържано и седна срещу нея.

Тя бе по-възрастна от него, вече беше на шейсет, и годините най-после започваха да й личат. Красотата бе както в лицето, така и в сърцето й, размишляваше той, а второто никога нямаше да се промени. Сега обаче два бели кичура й придаваха леко злобен вид. Стариците и вещиците имаха такива коси, но нейната злонравност не намаляваше красотата й. Талията й се беше разширила, а гърдите й — увиснали под тежестта на годините, но лицето и шията й все още бяха изящни, без бръчки или увиснала кожа. Брадичката й беше остра, устата — малка, с пълни устни и тайнствена извивка, носът й бе твърде малък за римските разбирания за красота. Никой обаче не обръщаше внимание на този дребен недостатък, защото големите й очи с дълги мигли, тъмни като безлунна нощ, гледаха със суров и умен поглед. Кожата й беше бяла, ръцете й — фини и грациозни; с изящни пръсти и добре оформени нокти.

— Как си? — поинтересува се той.

— Ще съм по-щастлива, когато се върне Брут.

— Като познавам Брут, предполагам, че си прекарва чудесно в Самос със Сервий Сулпиций. Обещах му да го направя жрец и сега има възможност да се учи от един признат авторитет.

— Какъв глупак! Ти си признат авторитет, Цезаре. Ала, разбира се, той не може да учи от теб.

— А защо му е нужно? Нали аз разбих сърцето му, като му отнех Юлия.

— Синът ми е бездарен страхливец — изсъска злобно Сервилия. — Дори да вържеш метла на гърба му, няма да го накараш да стои изправен. — Тя прехапа долната си устна и извърна очи от госта. — Не вярвам пъпките му да са изчезнали.

— Не, не са.

— Като съдя от тона ти, и той не е станал по-умен.

— Подценяваш го. Брут е злопаметен като котка, алчен като невестулка и хитър като лисица.

Тя вдигна насмешливо ръце:

— О, хайде да не говорим за него! Как беше в Египет?

— Много интересно.

— А царицата?

— По красота, Сервилия, не може да се мери с теб. Всъщност е хилава, ниска и грозна. — Той се усмихна загадъчно. — Но въпреки това е прекрасна. Гласът й е като музика, очите й са като на лъвица, невероятно начетена е и е по-умна от повечето жени. Говори осем езика… е, вече девет, защото я научих на латински.

— Какво съвършенство!

— Може би скоро ще се убедиш сама. Когато свърша в провинция Африка, ще дойде в Рим. Имаме син.

— Да, чух, че най-после си успял да направиш и момче. Твой наследник ли ще бъде?

— Не говори глупости, Сервилия. Казва се Птолемей Цезар и ще бъде фараон на Египет. Велико бъдеще за един неримлянин, не мислиш ли?

— Така е. Добре, кой тогава ще те наследи? Да не се надяваш Калпурния да ти роди син?

— Съмнявам се, че е възможно.

— Баща й се ожени наскоро.

— Нима? Още не съм говорил с Пизон.

— Марк Антоний ли ще те наследи?

— За момента никой няма да ме наследява. Още не съм си направил завещанието. — Очите му проблеснаха. — Как е Понтий Аквила?

— Все още ми е любовник.

— Прекрасно. — Той стана и целуна ръката й. — Не се отчайвай от Брут. Все още има с какво да те изненада.

„И така, ето нещо ново за един стар познайник. Пизон се бил оженил. Калпурния не ми спомена нищо. Приятно ми е да се любя с нея, но нямам намерение да й правя дете. Колко още ми остава? Не е достатъчно, за да стана баща, ако Катбад е прав.“

След разговорите с плутократи, банкери, Марк Куспий, счетоводителите на легионите, едрите земевладелци и много други, нощите му бяха посветени на безброй книжа и изчисления със сметалото му от слонова кост. Какво време можеше да има за социални контакти? Сега, след като Марк Антоний върна среброто, съкровищницата бе доста пълна, но Цезар знаеше, че има още много работа. А една от предстоящите му задачи щеше да струва много пари: налагаше се да намери достатъчно средства за хиляди югера първокачествена земя, земя, върху която да настани трийсет легиона ветерани. Дните, през които за тази цел се използваше собствеността на размирни италиански градове, бяха отминали. Тази земя щеше да му струва скъпо, защото легионерите бяха от Италия или Италийска Галия и очакваха да им бъде дадена земя там, не в чужбина.

Гай Марий, който пръв бе допуснал във войската безимотни римляни, беше мечтал да ги засели в провинциите, където да разпространяват римските обичаи и латинския език. Дори бе започнал да го прави на големия остров Церцина край Африка. Бащата на Цезар беше негов главен агент там и прекарваше повечето си време на Церцина. Всичко обаче се бе провалило след ожесточената съпротива на сената. Затова, освен ако обстоятелствата не се променяха, Цезар трябваше да осигури имоти в Италия и Италийска Галия — най-скъпата земя в целия свят.

В края на октомври той все пак успя да организира скромно пиршество в триоинума на Домус Публика, красива столова, в която лесно се побираха шест кушетки. От едната си страна помещението се отваряше към широка колонада и вътрешния двор и тъй като денят бе топъл и слънчев, Цезар нареди да отворят вратите. Вътре сред прекрасните стенописи имаше сцена от битката при Регилското езеро, когато Кастор и Полукс се сражавали за Рим. Именно тук Помпей Велики се запозна с Юлия и се влюби в нея. Какъв триумф бе това. Как се беше зарадвала майка му.

Сред поканените бяха Гай Маций и жена му Присцила; Луций Калпурний Пизон с новата си съпруга Рутилия; Публий Ватиний с обожаваната си половинка, бившата жена на Цезар, Помпея Сула. Вдовецът Луций Цезар дойде сам, защото синът му бе с Метел Сципион в провинция Африка — един републиканец в рода на Цезарите. Вация Изаурик доведе жена си Юния, най-голямата дъщеря на Сервилия, а Луций Марций Филип дойде с малка армия: втората му съпруга и племенничка на Цезар, Ация, с дъщеря си от Гай Октавий, Октавия Минор, и сина си Гай Октавий; дъщерята на Филип от предишния брак, Марция, съпруга на Катон, но голяма приятелка на Цезаровата жена Калпурния и синът му, вечно стоящият вкъщи Луций. Липсваха Марк Антоний и Марк Емилий Лепид (които също бяха поканени).