Сега Цезар беше диктатор, доста по-млад и хубав мъж, но той също скиташе от Квириналската до Капенската порта, от Фламиниевия цирк до Агера, по криви сокаци и главни улици, за да провери какво е най-нужно на Рим — лично той, диктаторът, да види как най-бързо може да го възстанови след петдесет години на пагубни войни.

И двамата диктатори бяха израснали в най-бедните квартали на Рим, бяха видели нищета, престъпления, пороци, саморазправи, безропотното приемане на съдбата, характерно за римлянина. Ала докато Сула бе копнял да се оттегли на спокойствие, Цезар знаеше, че ще работи, докато престане да диша. Неговото успокоение бе в работата, защото намираше силата си в духовното — плътското не го изкушаваше, както бе изкушавало Сула.

Нямаше нужда от анонимността на предшественика си. Цезар се разхождаше открито и с удоволствие спираше да побъбри с всекиго, от грохналите старци, поддържащи обществените тоалетни, до яките мъжаги, събиращи такса от магазинчетата и занаятчиите, за да ги охраняват от банди. Разговаряше с освободени роби, с уличници, с евреи, с римски граждани от четвъртата и петата класи, с безимотни, с учители, с продавачи на сладкиши, с хлебари, месари, знахари и астролози, със собственици на сгради и с наематели, с майстори на восъчни статуетки, скулптори, художници, лекари и търговци. В Рим имаше и много жени, които работеха — като грънчари, дърводелци, лекари; само представителките на висшата класа нямаха право да упражняват обикновени професии.

Самият той все още държеше многоетажната къща на Аврелия, управлявана сега от най-големия син на Бургунд, Гай Юлий Арверн. Той бе наполовина герман, наполовина гал (роден като свободен човек) и беше обучен лично от Цезаровата майка, по-способна в сделките дори от Крас и Брут. Цезар разговаряше често с Арверн.

Ето това бе смисълът, мислеше си той след всеки разговор с иконома си. Двама варвари, бивши роби — Бургунд и Кардикса — бяха дали живот на седем истински римски граждани! О, те може би бяха малко по-облагодетелствани, защото робовладелците обикновено слагаха бившите си роби в селските триби, където гласовете им бяха по-ценни, но въпреки всичко те си оставаха римляни.

А щом това действаше, защо да не е възможно и обратното? Да вземеш напълно безимотни римляни и да ги заселиш в някой друг край на света. Така латинският щеше да измести гръцкия като световен език. Старият Гай Марий бе опитал, но така беше нарушил мос майорум. Е, след шейсет години нещата се бяха променили. Марий бе загубил здравия си разум, беше се превърнал в кръвожаден касапин. За разлика от него Цезар размишляваше все по-трезво, а беше и диктатор — никой не можеше да му се противопостави, най-малкото добрите люде, които вече не бяха в политиката.

Първо и най-важно бе решението на проблема с дълговете. Въпросът трябваше да се уреди, преди да започне да посещава стари приятели и преди да се яви в сената. Четири дни след влизането си в Рим Цезар свика Народното събрание, в което имаха право да участват както плебеи, така и патриции. Събранията се бяха свиквали в амфитеатъра на Комициите, но сега на негово място стоеше новата сграда на сената, построена от Цезар. Затова той организира заседанието в храма на Кастор и Полукс.

Макар че гласът му бе дълбок, когато произнасяше речи, Цезар говореше по-пискливо; така го чуваха по-далече. Луций Цезар, застанал пред голямата тълпа заедно с останалите Цезарови поддръжници, се удиви за пореден път на способността му да грабва вниманието на слушателите си. Това винаги му се беше удавало, а с годините ставаше още по-добър. „Отива му да управлява — мислеше си Луций. — Той съзнава мощта си, но не се опиянява от нея.“

— Никакво отменяне на дългове няма да има — обяви с нетърпящ възражения глас диктаторът. — Как е възможно Цезар да отмени дълговете — попита и вдигна ръце. — Нали аз съм най-големият длъжник на Рим! Да, взех от хазната много пари! Всичко трябва да се върне, граждани, и то с определената от мен лихва. Десет процента. Няма да търпя никакви възражения! Помислете! Ако не върна парите, които съм взел, откъде ще се вземат средства за зърно? За възстановяване на Форума? За заплати на войската? За строежи на пътища, мостове, акведукти? За обществените служители? За издигане на нови хамбари? За игри? За нов резервоар на Есквилинския хълм?

Хората мълчаха и слушаха. Не бяха разочаровани или ядосани, както биха били при други встъпителни думи.

— Отменете дълговете и Цезар няма да плати онова, което дължи на Рим! Той с удоволствие ще подпише такъв закон, няма да пролее и една сълза за празната съкровищница. Неговият дълг ще бъде опростен с този на всички останали и Цезар няма да плаща. Е, така не може да стане, нали? Това е смешно! Затова, граждани, тъй като Цезар е честен човек и вярва, че дълговете трябва да се връщат, отменяне на задълженията няма да има.

„О, много хитро!“ — помисли си развеселен Луций.

Ораторът продължи. Трябваше да има известно облекчение все пак. Той разбираше какви трудни времена са настанали. Собствениците на жилища в Рим трябваше да намалят наемите с по две хиляди сестерции на година, онези в Италия — с шестстотин. Скоро щеше да обяви и с какъв процент ще бъдат намалени дълговете, така че и двете страни да спечелят. Гражданите трябваше да потърпят още малко, защото за да има справедливо намаляване на задълженията, бе необходимо време за точни изчисления.

След това той обяви нова финансова политика, която също нямаше да влезе в сила веднага — о, тази бюрокрация! Държавата щеше да вземе заеми от частни лица, други градове в Италия и целия римски свят. На зависимите царе щеше да бъде предложено да станат кредитори на Рим. Върху тези суми щеше да се плаща пак фиксираната десетпроцентова лихва. Обществените начинания нямаше да се финансират от покачване на данъците. Нямаше да се въвеждат нови мита, такси за освобождаване на роби, данъци върху доходите от управление на провинции и дела от военната плячка. Нямаше да има данъци върху общия доход, числеността на семействата, имотите. Откъде щяха да дойдат парите ли? Държавата щеше да ги вземе назаем, не да въвежда нови налози. И най-бедният гражданин можеше да стане кредитор на Рим! За кого беше ползата ли? За Рим! Най-великата нация в света щеше да живее богато, без да се страхува от фалит!

Онези благородни жени и мъже обаче, които обичаха да се возят в носилки, да се обличат в пурпур и да се кичат с перли, щяха да пострадат, защото все пак имаше един данък, който Цезар смяташе да въведе! Данък върху тирския пурпур, данък върху скъпите пиршества, данък върху лазерпициума, който облекчаваше неразположението след преяждане!

В заключение, завърши весело той, в Рим имаше доста имоти, принадлежащи на хора, прогонени от града и лишени от гражданство заради престъпления срещу държавата. Тяхната собственост щеше да се продаде на търг и приходите да влязат в хазната, напълнена сега с пет хиляди златни таланта от египетската царица Клеопатра и две хиляди таланта от кимерийския цар Асандер.

— Няма да обявявам проскрипции! — извика диктаторът. — Никой няма да се облагодетелства за сметка на онези, които с делата си се отказват от правото да се наричат римски граждани! Нямам намерение да освобождавам роби за клевети срещу господарите им! Вече знам всичко, което ми е необходимо. Търговците от конническото съсловие на Рим са главната причина за благосъстоянието на града, точно от тях искам помощ, за да излекуваме ужасните му рани. — Той вдигна високо ръце. — Да живеят сенатът и народът на Рим! Да живее Рим!

Хубава реч, с прости и ясни думи, лишена от риторическа натруфеност. Той успя — слушателите му си тръгнаха убедени, че Рим е в ръцете на човек, който наистина смята да помогне на града, без да пролива повече кръв. Все пак Цезар не е бил в Рим по време на кръвопролитието във Форума — иначе то нямаше да се случи. Между многото изречени неща той се извини за клането и обеща виновните да бъдат наказани.