Той беше побеснял. Антоний си пое дълбоко дъх и се отдръпна. О, защо бе забравил в каква ярост можеше да изпадне Цезар?

— Как смееш да се държиш толкова нагло с мен? Как смееш да забравиш къде точно ти е мястото? Ти, Антоний, имаш всичко благодарение на мен! Аз те създадох и сега мога да те погубя! Ако не беше роднинството ни, щях да сложа на твое място някой много по-способен и умен човек!

Твърде много ли съм искал, като те карах да се държиш порядъчно? Явно! Ти си не само глупак, но и убиец и поведението ти прави работата ми в Рим неизмеримо по-трудна. Кръвта от убийствата ти изцапа и мен! От момента, в който прекосих Рубикон, аз възприех политика на милосърдие към всички римски граждани. Ала какво ще кажат те за това клане? Не, Цезар не може да се довери на началника на конницата си, той не може да се държи като цивилизован, образован, достоен римлянин! Какво мислиш, че ще каже Катон за това клане, ако научи? Ами Цицерон? Ти зачеркна всичките ми милосърдни дела!

Антоний вдигна смирено ръце:

— Спокойно, спокойно! Това беше грешка! Съжалявам!

— Късно е за разкаяние, Антоний. Имаше поне сто начина да се справиш с насилието във Форума, без да счупиш главите на повече от един-двама души. Защо не въоръжи войниците си с щитове и сопи, както стори Гай Марий, когато трябваше да се разправя с много по-голяма тълпа на Сатурнин? Не ти ли хрумна, че със заповедта си ти си обременил с чувство за вина и войниците си? Как ще обясня това пред тях, да не говорим за цивилното население? Никога няма да забравя или да ти простя за това деяние. Нещо повече, то ми подсказва, че си склонен да използваш властта си по начини, опасни не само за държавата, но и за мен.

— Сваляш ли ме от поста ми? — попита Антоний и започна да се надига от стола. — Това ли беше всичко?

— Не, не те свалям и не съм свършил. Върни задника си отново на стола. — Какво стана със среброто от хазната?

— О, това ли било?

— Да, това.

— Взех го, за да платя на войската, но още не съм изсякъл монети.

— Значи, среброто е в храма на Юнона, така ли?

— Ами… не.

— Къде е?

— Вкъщи. Сметнах, че така е по-сигурно.

— В твоята къща ли? Имаш предвид къщата на Помпей Велики.

— Ами, да, предполагам.

— Кой ти каза, че можеш да се преместиш там?

— Имах нужда от по-голям дом, а този на Великия беше свободен.

— Разбирам защо си го избрал. Вкусът ти е толкова вулгарен като този на Великия. Сега, ако обичаш, Антоний, пренеси се в собствената си къща. Веднага щом имам време, къщата на Помпей ще бъде продадена на търг, както и останалата част от имуществото му. Собствеността на онези, които не получат прошка, след като се справя с метежниците в провинция Африка, ще бъде конфискувана в полза на държавата, макар че някои имоти могат да се изземат по-рано. Нищо обаче няма да облагодетелства мен или хората ми. Ако хвана някого да използва поста си, за да ощети държавата, няма да е нужно красноречието на Цицерон, за да бъде осъден. Внимавай много. Върни среброто в съкровищницата, където му е мястото. Сега си свободен.

Цезар изчака Антоний да се отдалечи до вратата и добави:

— Между другото, колко пари трябва да получават войниците ми?

Антоний го изгледа глуповато:

— Не знам, Цезаре.

— Не знаеш, а си взел среброто. Всичкото сребро. Искам да кажеш на войнишките счетоводители да ми представят документите си лично. Когато се връщаше в Италия, ти бях наредил да се разплатиш с войската веднага щом се установи на лагер. От завръщането си никакви ли пари не са получили?

— Не знам — повтори Антоний и избяга.

— Защо не го свали от поста му веднага, Гай? — попита на вечеря чичото на Антоний.

— С удоволствие щях да го направя. Само че, Луций, това не е толкова лесно, колкото изглежда.

Луций Цезар го изгледа изпитателно:

— Защо?

— Аз наистина допуснах голяма грешка, като приех Антоний, но още по-голяма грешка ще е, ако го сваля по такъв начин — обясни той, докато дъвчеше стрък целина. — Помисли. Антоний управлява Италия и командва легионите вече почти дванайсет месеца. През повечето време е бил с тях, особено през март. Аз не съм се срещал с тях, а той е бил достатъчно далновиден, за да не допуска никой друг представител на управлението до лагера им. През това време не им е плащано, значи им дължа заплати за две години. Антоний се прави, че не знае нищо, но въпреки това е изтеглил осемнайсет хиляди сребърни таланта от хазната и ги е скрил в Помпеевата къща. Очевидно е имал намерение да сече монети, но не го е направил.

— Изгарям от любопитство, Цезаре, продължавай.

— Сега нямам сметало, но мога да изчисля наум. Петнайсет легиона по пет хиляди мъже означава седемдесет и пет милиона сестерции на година. Това са три хиляди сребърни таланта. Прибавяме още триста за несражаващите се прислужници и умножаваме по две за двете години. Това прави шест хиляди и шестстотин сребърни таланта. Доста по-малко от осемнайсетте хиляди, които е изтеглил Антоний.

— Сигурно живее доста нашироко — въздъхна Луций. — Знам, че не плаща наем за имотите на Великия, но тази бляскава броня сигурно струва цяло състояние. Да не говорим за облеклото на шейсетте германи. А харчи още за вино, жени, прислуга. Мисля, че племенникът ми е затънал в дългове и е сметнал за най-добре да изпразни хазната, преди да се върнеш.

— Трябваше да я изпразни преди месец.

— Мислиш ли, че нарочно държи легионите без заплата, за да хвърли вината върху теб?

— Без съмнение. Ако беше последователен като Децим Брут или амбициозен като Гай Касий, щяхме да сме загазили доста повече. Нашият Антоний се цели нависоко, но не е добър стрелец.

— Кога смяташ да нанесеш удара си, Гай?

— Ще разбера, защото легионите ще ми подскажат правилния момент.

Изведнъж го преряза болка. Той пусна целината и се хвана за гърдите.

— Гай! Добре ли си?

„Как да обясня на приятеля си, че болката не е в тялото ми? О, легионите ми! Юпитере, само не легионите ми! Преди две години не би ми хрумнало такова нещо, но аз се поучих от бунта на Девети. Сега нямам доверие на никого от тях, дори на Десети. Цезар им няма доверие.“

— Леко неразположение на стомаха, Луций.

— Добре, когато ти мине, обясни нататък.

— До края на тази година ми се отваря доста работа. Първо ще се занимая с Рим, после с легионите. Ще изсека шест хиляди таланта на монети, но още няма да плащам на никого. Ако отида утре в Капуа, може да оправя нещата, но мисля, че положението е по-сериозно и не бива да се появявам лично. — Цезар вдигна отново стръка целина и продължи да дъвче. — Антоний е като корабокрушенец, който плува в дълбоки води и погледът му е насочен към един спасителен остров. Не знае още какво го чака там, но се опитва да го достигне с всички сили. Може би се надява, че ще умра; всичко се случва. А може би очаква да се хвърля към провинция Африка с цялата си войска и да го оставя да си разиграва коня. Той вярва във Фортуна, уповава се на късмета. Преди да действам, искам да разбера какво е правил и говорил на хората ми. Като го накарах да върне среброто, аз му нанесох голям удар. Сега той ще се стреми още по-отчаяно към спасителния бряг. Аз обаче ще го чакам там. Наистина, Луций, иска ми се да поплува още два-три месеца. Трябва да уредя нещата в Рим, преди да се заема с него и легионите.

— Той действа като изменник, Цезаре.

Цезар се пресегна и го потупа по ръката:

— Бъди спокоен, в рода няма да има осъдени за измяна. Аз ще отрежа пътя за спасение на общия ни роднина, но не и главата му. — Той се засмя. — Нито една от двете. Все пак долната определя до голяма степен действията му.

Когато Сула се завърнал от Изтока, лишен от пословичната си красота, той бил обявен за диктатор на Рим.

В продължение на няколко нундини като че бездействал, но няколко по-наблюдателни люде забелязали един прегърбен старец, скитащ из целия град от Квириналската до Капенската порта, от Фламиниевия цирк до Агера, по криви сокаци и главни улици, за да провери какво е най-нужно на Рим — лично той, диктаторът, да види как най-бързо може да го възстанови след двайсет години на пагубни войни.