Сега тя бе на трийсет и седем и имаше пет деца, четири от Клодий и едно от Курион, но изглеждаше на не повече от двайсет и пет.

Антоний нямаше време да я разгледа по-добре, защото още от прага тя се хвърли с радостни викове на врата му с такава сила, че отскочи от ризницата и падна на земята със смях.

— Марк, Марк, Марк! О, дай да те видя! Не си остарял дори с един ден.

— Ти също.

Да, и беше все така привлекателна. Съблазнителни едри гърди, стегнати като на осемнайсетгодишно момиче (тя не криеше прелестите си); по прекрасното й лице нямаше нито една бръчка. А каква коса! Все така гъста и без един бял косъм. Каква красота! И беше толкова богата.

— Омъжи се за мен — рече той. — Обичам те.

— И аз те обичам, Антоний, но е твърде рано. — Очите й се напълниха със сълзи. — Изчакай една година.

— Три години между съпрузите както обикновено, а?

— Да, така излиза. Ала не ме прави вдовица за трети път, Марк, моля те! Ти постоянно си търсиш белята и точно затова те обичам, но искам все пак да изживея старините си с някого, когото познавам от младостта си, а кой друг остана, освен теб?

Той й помогна да се изправи, но бе твърде разумен и не избърза да я прегръща.

— Децим Брут — отвърна. — Попликола.

— О, Попликола! Той е паразит. Ако се оженим, не искам да го виждам.

— За Децим няма ли да кажеш нещо?

— Той е прекрасен човек, но… о, не знам. Толкова е мрачен. И е прекалено хладен с мен. Майка му Семпрония Тудитани го съсипа. Тя е смукала повече членове дори от професионалните куртизанки. Радвам се, че най-после умря след тази непоносима диета. Предполагам, че и Децим е бил доволен. Не ми е писал дори един ред от Галия.

— Като заговорихме за куртизанки, научих, че и майката на Попликола е умряла.

Фулвия се нацупи:

— Миналия месец. Наложи се да държа ръката й, докато издъхне… пфу!

Излязоха във вътрешната градина, защото денят бе топъл. Тя седна до езерцето и потопи пръсти във водата. Антоний седна на една каменна пейка и я загледа. „В името на Херкулес, каква красота! Следващата година…“

— Вече не си голям любимец на Цезар — рече неочаквано тя.

Антоний изсумтя презрително:

— Кой, старият братовчед Гай ли? Ще го омая за секунди. Аз съм му любимец.

— Не бъди толкова сигурен, Марк. Добре си спомням как манипулираше бедния Клодий! Когато Цезар идваше в Рим, той все играеше по свирката му във всичко, което правеше, от анексията на Кипър до странните закони за религиозните колегии. — Тя въздъхна. — Клодий започна да действа самостоятелно едва след заминаването на Цезар за Галия. Той го контролираше. Ще опита да контролира и теб.

— Роднини сме — каза спокойно Антоний. — Може да ми се накара, но нищо повече.

— Ще се моля на Херкулес да е така.

От дома на Фулвия той отиде в двореца на Помпей при втората си жена Антония Хибрида. О, тя не беше чак толкова лоша, но имаше типичните Антониеви черти, бедната. Това, което отиваше добре на лицето на мъж, уви, не изглеждаше добре за жена. Бързо му бе омръзнала, макар че не толкова скоро, колкото той изхарчи значителното й състояние. Тя му роди дъщеря, Антония, сега на пет години, но от смесването на кръвта на двамата братовчеди не излезе нищо добро. Малката Антония бе не само бавноразвиваща се, но грозна и безобразно дебела. За да се омъжи, щеше да й е нужна огромна зестра, или трябваше да намери някой източен плутократ, който да дава мило и драго, за да се сроди с фамилията на Антониите.

— Загазил си — посрещна го Антония Хибрида.

— Ще се измъкна сух, мила.

— Не и този път, Марк. Цезар е бесен.

— Глупости! — намръщи се той и размаха юмрук.

Тя присви очи, сви се и проплака:

— Не, моля те! Нищо не съм направила, нищо!

— О, я стига си ревала, нищо няма да ти се случи!

— Цезар ти изпрати послание — рече тя, след като се съвзе.

— Какво?

— Иска да се явиш незабавно в Домус Публика. С тога, не с ризница.

— Началникът на конницата винаги ходи с ризница.

— Просто ти предавам.

Антония Хибрида огледа мъжа си. Можеше да не го види с месеци, дори да живееха в една къща. В първите години на брака им я биеше често, но не беше успял да прекърши духа й, просто я бе отучил от навика да изтезава робите си.

— Марк — рече, — искам още едно дете.

— Каквото щеш прави, но нямам намерение да ти правя друго дете. Стига ни едно идиотче.

— Може да е пострадала при раждането, не в утробата ми.

Той се приближи до голямото сребърно огледало, в което някога Помпей Велики се беше надявал да зърне духа на мъртвата Юлия, и се огледа. Да, впечатляващо! Тога ли? Никой не знаеше по-добре от Марк Антоний, че мъжете с неговата физика не изглеждат добре с тоги. Тогите бяха за такива като Цезар — човек трябваше не само да е висок, но и строен, за да му стои. Трябваше да се признае, че Цезар изглеждаше добре и с ризница. Просто имаше царствена осанка. „Той е диктаторът на семейството. Нали точно така го наричахме, когато бяхме деца. Командваше дори чичо Луций. А сега командва Рим. Истински диктатор.“

— Не ме чакай за вечеря — рече той и излезе.

— С тази смешна премяна приличаш на войника самохвалец на Плавт — отбеляза Цезар, без да си направи труда да става от бюрото.

— Заради войниците го правя. Те обичат командирите им да изглеждат добре.

— Също като теб те имат извратен вкус, Антоний. Нали казах да дойдеш с тога. Бронята не е подходящо облекло от тази страна на помериума.

— Като началник на конницата имам право да нося доспехи в границите на града.

— Като началник на конницата ще изпълняваш каквото ти каже диктаторът.

— Добре, да седна ли, или да стоя прав?

— Седни.

— Седнах. Сега какво?

— Мисля, че е време да дадеш обяснения за случилото се на Форума.

— Кое по-точно?

— Не бъди нагъл, Антоний.

— Просто искам да спреш да ми триеш сол.

— Значи знаеш за какво съм те извикал. Както сам се изрази, за да ти натрия сол на главата.

— А не е ли за това?

— Може би тези думи не са съвсем точни, Антоний. Мислех си по-скоро за кастриране.

— Не е честно! Какво съм направил, та си ми толкова ядосан? Твоят глашатай Вация поиска извънредно положение и сенатът ме задължи да се справя с насилието. Е, аз го направих! Доколкото виждам, добре съм си свършил работата. Оттогава никой не е гъкнал.

— Вкарал си професионални войници на Римския форум и си им заповядал да избиват хора, въоръжени само с тояги. Това е чисто клане! Избил си римски граждани на централния ни площад! Дори Сула не си е позволявал такова безчинство! Нима гражданската война ти дава право да вадиш меч в центъра на Рим? Във Форум Романум, Антоний! Ти намокри с римска кръв камъните, по които е стъпвал Ромул! Окървави форума на Ромул, на Курций, на Хораций Коклес, на Фабий Максимус Верукозус Конкатор, на Апий Клавдий Цек, на Сципион Африкански, на Сципион Емилиян и хиляди други благородни римляни, които са били по-достойни от теб! Това е светотатство!

Цезар говореше бавно, отмерено, с леден тон. Антоний скочи на крака, стисна юмруци:

— О, мразя този сарказъм! Не ми изнасяй речи, Цезаре! Просто кажи какво искаш и да се свършва! След това да се връщам на работа, а именно да потискам недоволството на легионите ти! Защото те не са спокойни! Те са много, много недоволни!

Той крещеше. Малката му хитрост трябваше да помогне. Нека старецът се разтревожи малко за легионите си.

Ала не успя.

— Сядай веднага, глупако! Затваряй мръсната си уста да не ти отрежа топките още сега! И не си мисли, че не мога! За голям воин ли се мислиш, Антоний? В сравнение с мен ти си едно недоносче! Да яздиш красив кон, натруфен като палячо! Ти никога не си излизал на предната линия, никога! Мога да ти отнема меча и да те насека на пържоли!