— Ъ… не.

Цезар продължаваше да изгаря Долабела с немигащи очи.

— Упоритостта е добродетел, достойна за възхищение, Публий Долабела, но нищо повече. Когато двама твои колеги налагат вето над законопроекта ти при всяко внасяне за обсъждане в продължение на три месеца, изводът е ясен. Трябва да оттеглиш предложението си. А ти продължаваш да упорстваш вече десет месеца! Не ме гледай виновно. Независимо дали си отговорен за организирането на улични банди по примера на Клодий, ти си се възползвал от тях. Стигнал си дотам, че да предизвикаш насилие срещу двама мъже, които са неприкосновени според древните договори между плебеи и патриции. Марк Антоний е хвърлил двайсет римски граждани от Тарпейската скала, но никой от тях не носи и една стотна от твоята вина, Публий Долабела. Би трябвало да заповядам същото да бъде сторено с теб. Би трябвало още Марк Антоний да го е направил, тъй като много добре е знаел кой стои в основата на размириците. Вие с началника на конницата ми сте приятели поне от двайсет години.

Последва тишина; Долабела седеше със стиснати зъби, усети как по челото му се стича пот. Молеше се тя да не закапе в очите му, за да не се налага да я избърше.

— Като понтифекс Максимус, Публий Корнелий Долабела, мое задължение е да те уведомя, че осиновяването ти от плебеи е незаконно. То трябваше да стане с мое съгласие и според Клодиевия закон. Затова веднага ще се откажеш от трибунството и ще се оттеглиш от политиката, докато съдилището по банкрутите се събере и се занимае с положението ти. Има си законни механизми за такива случаи и тъй като съдът ще се състои от римски граждани от твоя ранг, ще се измъкнеш с по-лека присъда, отколкото заслужаваш. А сега си върви.

— Това ли е всичко? — попита удивено Долабела.

Цезар вече четеше свитъка.

— Това е всичко, Публий Долабела. За толкова ли глупав ме мислиш, че да ти приписвам несъществуваща вина? В тази игра ти си само пионка.

Нацупена, но все пак облекчена, простата пионка стана.

— Още нещо — рече Цезар, без да вдига очи от свитъка.

— Да, Цезаре?

— Забранявам ти всякакви срещи с Марк Антоний. Аз имам осведомители, Долабела, затова те съветвам да изпълняваш стриктно нарежданията ми.

След два дни началникът на конницата се появи в Рим. Влезе през Капенската порта начело на отряд германски конници с парадния си кон, едър бял жребец, напомнящ много този на Помпей Велики. Сбруята на животното му обаче не беше от леопардова, а от боядисана в алено кожа. На раменете му със златна верижка бе закачено наметало с алена подплата в същия цвят като туниката му. Ризницата му беше златна, оформена така, че да подчертава огромния му гръден кош, и гравирана със сцена от битката на Херкулес с Немейския лъв (родът на Антониите водеше началото си от Херкулес). Алените кожени ивици на ръкавите и поличката бяха украсена със златни плочки. Златният му шлем с боядисани в яркочервено щраусови пера (струваха по десет таланта, защото бяха изключителна рядкост в Рим) стоеше от едната страна на седлото му от леопардова кожа, защото Антоний искаше множеството да вижда лицето му, за да не остане никакво съмнение кой е този божествен мъж. За по-голяма ефектност беше осигурил алени сбруи за черните коне на германите си, а самите ездачи бе облякъл със сребро и лъвски кожи. Лъвските глави бяха преметнати върху шлемовете, лапите бяха завързани пред гърдите на мъжете.

Всяка жена, съзряла го от тълпата, докато преминаваше през Капенския пазар, сигурно се чудеше за външния му вид: беше ли красив или грозен? Мненията обикновено се разделяха по равно, защото тялото му бе изящно изваяно за сметка на отблъскващото му лице. Косата на Антоний беше много гъста, къдрава и руса, лицето му — подпухнало и кръгло. Вратът му бе толкова къс и дебел, че изглеждаше продължение на главата. Очите му бяха ясносини, малки, хлътнали и твърде сближени. Носът и брадичката сякаш се стремяха да се допрат над дебелите му устни. Жените, удостоени с ласките му, твърдяха, че все едно са се целували с костенурка. Никой обаче не можеше да отрече, че той се откроява в тълпата.

Въображението му бе изключително развито (както при много хора), но за разлика от останалите простосмъртни Антоний реализираше фантазиите си. Той се смяташе за Херкулес, за новия Дионис, за равен на легендарния източен владетел Сампсицерам и се стараеше да подражава и на тримата.

Въпреки че мислите му бяха заети предимно с разгулни удоволствия, той не беше нито глупав като брат си Гай, нито пълен грубиян. Бе доста хитър, умееше да се измъква от всякакви трудни ситуации и твърде добре използваше мъжествения си вид, за да печели благоразположението на другите мъже, особено на втория си братовчед Цезар. Освен това бе добър оратор като повечето членове от рода си — о, не можеше да се мери с Цицерон или с Цезар, но определено беше по-красноречив от повечето сенатори. Не му липсваше кураж и запазваше разсъдъка си дори в ожесточена битка. Това, което му липсваше, беше морал за способността да зачита човешкия живот, но въпреки това бе изключително щедър. Антоний беше като бик; набереше ли инерция, нищо не можеше да го спре. От живота искаше две неща: да бъде първият мъж в Рим и да притежава разкошни дворци, където да има до насита жени, храна, вино и развлечения.

След връщането си в Италия преди почти една година начело на Цезаровите легиони, той се беше отдал единствено на тези две цели. Като началник на конницата бе най-могъщият човек в Рим в отсъствието на диктатора и използваше властта си по начини, които много добре знаеше, че Цезар не одобрява. Освен това живееше като източен владетел и харчеше много повече пари, отколкото притежаваше. Не го беше грижа за нещо, което някой по-предпазлив човек би разбрал от самото начало — че ще дойде ден да отговаря за своеволията си. Антоний не мислеше за този ден. Ала сега това време бе настъпило.

Реши за най-разумно да остави приятелите си във вилата на Помпей в Херкулана. Нямаше нужда да дразни допълнително братовчеда Гай. Хора като Луций Гелий Попликола, Квинт Помпей Руф Младши и Луций Варий Котила не бяха от любимата компания на Цезар.

Щом влезе в Рим, той не отиде веднага в Домус Публика, нито дори в огромното Помпеево имение в Карина, а в дома на Курион на Палатина. Остави германите в двора до Хортензиевата къща и поиска да види Фулвия.

Тя беше внучка на Гай Семпроний Гракх по линия на майка си Семпрония, омъжена за Марк Фулвий Бамбалион, доста сполучлив брак, като се има предвид, че Фулвиите бяха сред най-ревностните поддръжници на Гай Гракх. Семпрония беше получила значително състояние от баба си, въпреки че според Вокониевия закон жените нямаха право на най-големия дял от наследството. Бабата на Семпрония обаче, Корнелия, майката на братята Гракхи, имаше достатъчно влияние, за да накара сената да отмени този закон. След смъртта на Фулвий и Семпрония друг сенатски указ разреши на Фулвия да наследи и двамата си родители. Тя беше най-богатата жена в Рим. И продължи да не зачита традициите. Избра сама мъжа си — Публий Клодий, един размирен патриций, командвал дълги години уличните банди в Рим. Защо бе избрала точно него? Защото се възхищаваше на демагогския стил на дядо си, а в Клодий виждаше точно такъв човек. И изборът й се оказа съвсем уместен. Тя не си стоеше у дома като повечето римлянки. Дори в напреднала бременност човек можеше да я види на Форума да крещи окуражително за Клодий, да го целува безсрамно, да се държи като уличница. У дома участваше дейно в срещите с компанията на съпруга си и познаваше добре Долабела, Попликола, Антоний… и Курион.

След убийството на Клодий тя бе сломена, но старият й приятел Атик я посъветва да живее заради децата си и с времето раната й позарасна. Три години след овдовяването си тя се омъжи за Курион, друг блестящ демагог. От него роди красиво червенокосо дете, но щастливото им съжителство бе жестоко прекъснато след смъртта на Курион.