Цезар не намери успокоение в обществените постройки, започнати от него преди седем години: Юлиевия форум до Римския, Юлиевата базилика на мястото на старите Опимиева и Семпрониева базилики, новата сенатска курия, канторите на сената до нея.

Не, той виждаше само разпадащите се фасади, падналите статуи, напуканите олтари, осквернените светилища. Руминината смокиня бе с надраскана кора, клоните на други две свещени дървета бяха изпочупени, а Курциевото езерце бе замърсено с кръв. Върху Капитолия вратите на Суловия Табуларий зееха разбити.

— Направил ли е някакъв опит да сложи тази бъркотия в ред? — попита Цезар.

— Не — отвърна Луций.

— Очевидно и никой друг не си е мръднал пръста.

— Обикновените хора се боят прекалено много да идват тук, а сенатът не желае труповете да бъдат откарани, преди близките на убитите да си ги поискат. Това е още един признак на безвластието, Гай. Кой ще се заеме с разчистването, като няма нито градски претор, нито едили?

Цезар се обърна към главния си секретар, застанал до тях с позеленяло лице и притиснал кърпичка до носа си:

— Фаберий, иди на пристанището и предложи хиляда сестерции на всеки, който е готов да извози разлагащите се трупове. До смрачаване тук да не е останало нито едно тяло. Всичките да се хвърлят във варовите ями на Есквилинското поле. Макар да са били изклани неоправдано, това са бивши метежници и негодници. Ако близките им още не са дошли да си ги вземат, толкова по-зле за тях.

Фаберий, който с нетърпение търсеше повод да се махне, побърза да се отдалечи.

— Копоний, намери надзирателя на обществените роби и му кажи, че искам до утре Форумът да е измит и излъскан — нареди Цезар на друг секретар. — Това е най-лошото светотатство; напълно безсмислено.

Мина между храма на Конкорд и ниския стар Сенакулум и се наведе да разгледа отломките пред вратите на Табулария.

— Варвари! — изсъска. — Виж това! Един от най-старите ни изсечени в камък закони е натрошен на парченца. Ще се наложи да се сглобяват отново като мозайка. Тежко му на Антоний! Къде е?

— Тъкмо се задава един, който може би ще даде отговор на този въпрос — рече Луций и кимна към приближаващия се набит мъж с пурпурна ивица на тогата си.

— Вация! — възкликна Цезар и вдигна десницата си.

Публий Сервилий Вация Изаурик произхождаше от благороден плебейски род и беше син на най-верния сподвижник на Сула. Баща му се бе замогнал по време на предишния диктатор и продължаваше да трупа състояние и след отменянето на Суловата конституция. Той все още беше жив и обитаваше една луксозна вила. Причините Вация да подкрепи Цезар оставаха мистерия за онези, които съдеха за постъпките на хората според политическата ориентация на предните им — Сервиите Вации бяха изключително консервативни като самия Сула. Този представител на рода обаче правеше изключение. Харесваше Цезар и бе достатъчно умен, за да разбере, че той не е нито демагог, нито политически авантюрист.

Той стисна ръката на диктатора и сърдечно я разтърси:

— Слава на боговете, че се върна!

— Ела да се разходиш с нас. Къде са Полион и Требелий?

— Идват. Не те очаквахме толкова рано.

— А Марк Антоний?

— В Капуа е, но изпрати известие, че тръгва насам.

Тримата спряха пред масивните бронзови порти на храма на Сатурн, където се намираше съкровищницата. След дълго хлопане едното крило на вратата се отвори и през пролуката се показа разтревоженото лице на Марк Куспий, главния ковчежник.

— Каква чест, да ме посрещнеш лично, Куспий.

— Цезаре! — Вратата се отвори широко. — Влизай, влизай!

— Не разбирам защо изглеждаш толкова уплашен, Куспий — каза Цезар, докато крачеха по един мрачен коридор към канторите. — Хазната е празна като черво след клизма. — Той надникна в една стаичка и се намръщи. — Дори запасите от лазерпициум са изчезнали. На кого му е притрябвало това очистително?

Куспий отговори без увъртания:

— Марк Антоний, Цезаре. Той е началник на конницата и каза, че трябвало да плати на войските.

— За цяла война аз взех само трийсет милиона сестерции и десет хиляди таланта на сребърни слитъци. Оставих двайсет хиляди сребърни и петнайсет хиляди златни таланта. Предостатъчно за заплатите на двеста легиона войници. Направих си някои сметки за средствата, които би трябвало да има в хазната. Не съм очаквал да я заваря изпразнена.

— Златото още е тук, Цезаре. Преместих го от другата страна. През консулството на Публий Сервилий Вация бяха взети хиляда сребърни таланта на монети.

— Да, сякох монети — потвърди Вация, — но в обращение бяха пуснати само четири милиона сестерции. Останалото количество върнах тук.

— Просто споменах някои факти!

— Никой не те обвинява, Куспий. Докато диктаторът е в Италия обаче, никой няма право да вземе и една сестерция в негово отсъствие. Ясно ли е?

— Да, Цезаре, пределно ясно!

— Вдругиден очаквай седем хиляди златни таланта и много златни корони. Златото е за Съкровищницата. Короните ще останат до триумфа ми за победите в Азия. Сега ти пожелавам приятен ден.

Куспий затвори вратата след тях и се облегна на нея с тежка въздишка.

— Какво е намислил Антоний? — попита Вация двамата Цезари.

— Скоро възнамерявам да научи — отвърна диктаторът.

Публий Корнелий Долабела произхождаше от стара патрицианска фамилия, изпаднала в несъстоятелност. Както един друг Корнелий, Сула, Долабела водеше доста авантюристичен живот. Беше участвал в компанията на Клодий, група твърде разюздани млади мъже, скандализирали целия град с поведението си. Преди седем години обаче Милон пресрещна Клодий на Апиевия път и го уби.

Някои от съмишлениците на Клодий бяха започнали обещаващи политически кариери. Гай Скрибоний Курион например се беше проявил като блестящ народен трибун, защитник на Цезар, но бе загинал в битка в разцвета на силите си. Децим Юний Брут Албин, известен просто като Децим Брут, се беше издигнал от главатар на Клодиевите улични банди до пълководец на Цезар и сега управляваше Галия. Марк Антоний, който се беше проявил толкова блестящо във военното дело, сега бе втори мъж в Рим, началник на конницата.

За разлика от тях Долабела не беше направил нищо забележително. Той като че все не се дореждаше до важните постове, макар че подкрепяше Цезар от момента на преминаването му през Рубикон.

В много отношения двамата с Марк Антоний много си приличаха — бяха едри мъжаги, грубияни, егоисти, бъбривци. Долабела бе по-скромният от двамата. И двамата непрекъснато бяха без пари, и двамата се бяха оженили за пари: Антоний — за дъщерята на един богат земевладелец, а Долабела — за Фабия, бивша главна весталка. Богатият земевладелец бе умрял по време на една епидемия, а Фабия беше запазила твърде дълго девствеността си, за да достави удоволствие на съпруга си, но и двамата мъже се бяха сдобили със солидно състояние от първите си бракове. След това Антоний се ожени за Антония, негова първа братовчедка и дъщеря на отвратителния Антоний Хибрида. Също като баща си тя бе известна със склонността си да измъчва робите, но Антоний бързо я накара да се откаже от това. Долабела избра втората си жена по любов — прекрасната дъщеря на Цицерон, Тулия. Ала какъв провал се беше оказало това!

Докато Антоний бе старши легат на Цезар и командваше дебаркирането в Брундизиум, а сетне участваше в битките в Македония и Гърция, Долабела пое една флотилия в Адриатика и претърпя такова поражение, че Цезар дори не помисли да му повери друга задача. За да бъдем честни към Долабела, трябва да кажем, че флотилията му се състоеше от отчайващо тромави плавателни съдове, докато тези на републиканците бяха либурнийски, най-добрите бойни кораби в света. Ала Цезар взимаше ли го предвид? Не. Затова, докато Антоний постоянно градеше кариера, Долабела тънеше в забрава.

Положението му стана отчайващо. Състоянието на Фабия отдавна бе похарчено, а Цицерон отпускаше зестрата на дъщеря си капка по капка. Тъй като живееше по същия разточителен начин като Антоний (макар и малко по-скромно), Долабела затъна в дългове. Лихварите започнаха да го преследват толкова настойчиво и безжалостно, че той не смееше да се покаже в Рим.