Хм! Голямо посрещане. Цезар накара тръбача на кораба да свири сбор, сетне нареди да се дадат сигнали с флагчета, указващи на другите капитани да чакат следващи заповеди. Поиска от прислужниците си да му донесат официалната тога претекста, сложи дъбовия венец върху оредяващата си златисторуса коса и обу кафявите си сенаторски обувки със сребърни катарами, атрибут на висш курулен магистрат. Застана на средата на кораба до перилата на борда и изчака бързото приближаване на една лодка, на чийто нос стоеше едър грубоват мъж.

— С какво право влизаш в Александрия, римлянино? — изкрещя той, без да се приближава твърде много.

— С правото на всеки мирен мореплавател, който иска да купи вода и провизии! — извика в отговор Цезар.

— На седем мили на запад от Евност има извор, там можеш да вземеш вода! Нямаме излишни провизии за продан, върви си по пътя, римлянино!

— Страхувам се, че не мога да го сторя, добри човече.

— Да не искаш да се биеш? Ние вече имаме числено превъзходство, а това е само една десета от хората, с които разполагаме!

— Водил съм предостатъчно битки, но ако настояваш, ще приема още една. Може да се перчите колкото си искате, но сега се сещам поне за петдесет начина да ви победя дори без бойни кораби. Аз съм Гай Юлий Цезар, диктаторът.

Грубият мъж прехапа устни:

— Добре, който и да си, можеш да слезеш на брега, но корабите ти ще останат тук, ясно?

— Имам нужда от ладия за двайсет и пет човека. И по-добре да дойде веднага, защото иначе ще си имаш сериозни главоболия, човече.

Грубият мъж даде някаква заповед на гребците си и лодката бързо се отдалечи.

Публий Руфрий се приближи до Цезар, изглеждаше много разтревожен.

— Флотата им явно е доста многобройна — рече, — но съгледвачите ни не могат да видят войници на брега. Има малоброен отряд младежи зад стените на дворцовия комплекс; предполагам, че това е царската гвардия. Какво възнамеряваш да правиш, Цезаре?

— Да сляза на брега с ликторите си с лодката, която ще ми осигурят.

— Нека да спусна нашите лодки и да ти изпратя войници.

— В никакъв случай. Твоята задача ще е да пазиш корабите ни… и да се грижиш някой некадърник като Тиберий Нерон да не си отсече крака с меча си.

Не след дълго се приближи голяма ладия с шестнайсет гребци. Цезар огледа облеклото на ликторите си, все още командвани от верния Фабий, докато заемаха местата си на лодката. Да, всички медни катарами на черните им кожени колани блестяха, всички червени туники бяха чисти, всяка алена кожена обувка бе изящно вързана. Те държаха фасциите си с повече нежност от котка, когато носи малките си. Кръстосаните червени ленти бяха точно в необходимото положение, брадвите, по една във всеки сноп от по трийсет боядисани в червено пръчки, блестяха заплашително. Доволен, Цезар скочи леко като момче в лодката и се настани на кърмата.

Ладията се насочи към кей близо до театъра, но извън стените на дворцовия комплекс. Там се беше сбрала тълпа цивилни, които размахваха юмруци и крещяха заплахи на гръцки с македонски акцент. Когато лодката бе завързана за един кол и двайсет и четиримата ликтори се подредиха в две колони, гражданите се поотдръпнаха, явно смутени от това спокойствие, от това чуждо за тях, но впечатляващо величие. Когато ликторите се строиха, Цезар се надигна важно, сетне бавно намести тогата си. Вдигна вежди и изгледа високомерно тълпата, все още крещяща заплахи.

— Кой е главният тук? — попита той.

Явно нямаше такъв.

— Хайде, Фабий, тръгвайте!

Ликторите навлязоха сред тълпата, Цезар вървеше между тях. „Явно заплахите са само на думи — помисли си, докато се усмихваше. — Слуховете са верни: александрийците не обичат римляни. Ала къде е Помпей Велики?“

Портата към дворцовия комплекс бе великолепна, пилоните й бяха свързани с хоризонтален каменен блок; беше позлатена и боядисана в ярки цветове, украсена със странни стенописи и символи. Тук пътят им бе преграден от отряд от царската гвардия. Руфрий беше прав — те изглеждаха много красиви с гръцките си ризници от сребристи метални плочки, пришити върху ленен плат, с ярките си пурпурни туники, с високите си кафяви обувки, със сребристите шлемове с предпазители над носа и пурпурни гребени от конски косми. Освен това, прецени Цезар, изглеждаха по-подготвени да участват в улични сбивания, отколкото в битка. Като се имаше предвид историята на царската фамилия на Птолемеите, това вероятно беше вярно. В Александрия винаги имаше банди, готови да свалят един или друг монарх, независимо от пола му.

— Стой! — заповяда началникът на стражата с ръка върху дръжката на меча.

Цезар се приближи с ликторите си и послушно се спря.

— Бих искал да видя царя или царицата — рече.

— Не е възможно да видиш нито цар, нито царица, римлянино. Връщай се на кораба и се махай.

— Предай на техни величества, че аз съм Гай Юлий Цезар.

Началникът на стражата грубо се изсмя:

— Ха, ха, ха! Ако ти си Цезар, аз съм Таурт, богинята — хипопотам!

— Не споменавай имената на боговете си напразно.

Началникът на стражата примигна:

— Аз не съм кирлив египтянин, аз съм александриец! Моят бог е Серапис. Хайде, махай се!

— Аз съм Цезар.

— Цезар е в Мала Азия, в Анатолия или някъде там.

— Цезар е в Александрия и моли много учтиво да бъде приет от царя или царицата.

— Ъ… не ти вярвам.

— Ъ… по-добре да ми повярваш, войниче, защото иначе целият гняв на Рим ще се излее върху Александрия и ти ще останеш без работа. Както и царят и царицата. Виж ликторите ми, глупако! Ако можеш да броиш, преброй ги! Двайсет и четири, нали? Кой римски курулен магистрат ходи с двайсет и четирима ликтори? Само един, диктаторът. Пусни ме сега и ме заведи в залата за аудиенции — завърши любезно Цезар.

Въпреки перченето си началникът на стражата се боеше. Ама че положение! Никой не знаеше по-добре от него, че в двореца нямаше кой да приеме великия гост — нито цар, нито царица, нито главен шамбелан. Никой, достоен да посрещне този римлянин, водещ наистина двайсет и четирима ликтори. Възможно ли бе да е Цезар? В никакъв случай! Какво ще прави Цезар в Александрия? Въпреки това пред него определено стоеше римлянин с двайсет и четирима ликтори, облечен с ослепително бял чаршаф с пурпурна ивица по края, с някаква шума на главата и пръчка от слонова кост, опряна на дясната му ръка между китката и лакътя. Без меч, без броня, без нито един войник наблизо.

Началникът на стражата дължеше поста си на македонското си потекло и богатството на баща си, но острият ум очевидно не вървеше с първите две. И все пак, и все пак… той облиза устни и рече с въздишка:

— Добре, римлянино, към залата за аудиенции, щом искаш. Само не знам какво ще правиш там, защото в двореца няма никого.

— Нима? — изненада се Цезар и отново тръгна заедно с ликторите си, като принуди началника на стражата да изпрати един от хората си напред, за да ги води. — Къде са всички?

— В Пелузиум.

— Ясно.

Макар че беше лято, денят бе прекрасен: духаше хладен ветрец и ухаеше на разцъфнали дървета. Алеята бе покрита със сив мрамор с кафяви жилки, изгладен до съвършенство — хлъзгав като лед, когато се намокри. Валеше ли изобщо в Александрия? Може би не.

— Прекрасен климат — отбеляза Цезар.

— Най-хубавият в целия свят — съгласи се началникът на стражата.

— Аз ли съм първият римлянин, когото виждаш в последно време?

— Първият, който се представя за по-висш от управител на провинция. Последните римляни, които видяхме тук, дойдоха миналата година с Гней Помпей, за да измъкне бойни кораби и жито от царицата. — Стражът се подсмихна при спомена за това. — Грубоват младеж. Не желаеше да приеме отрицателен отговор, макар че господарката му обясни, че народът гладува. О, как само го изигра! Прати му шейсет товарни кораба с фурми.

— Фурми?

— Да. Той си мислеше, че трюмовете са пълни с жито.

— Бедният млад Гней Помпей. Предполагам, че баща му никак не е бил доволен, макар че Лентул Крус сигурно се е зарадвал — епикурейците обожават сладките деликатеси.