За добрите люде промените бяха най-големият враг, а Цезар бе най-способният слуга на този враг. Както обичаше да крещи Катон от рострите на Форума, Цезар бе въплъщение на самото зло. И всичко това само защото беше достатъчно прозорлив, за да разбере, че без необходимите промени Рим ще загине, ще се свие в нищожните си смърдящи дрипи като прокажен просяк.
И така, Цезар, диктаторът, господарят на света, пътуваше на този кораб. Той, който никога не беше ламтял за повече, отколкото му се полагаше — да бъде законно избран за консул за втори път десет години след първото му консулство, както изискваше законът. След това второ консулство той искаше да си остане един застаряващ държавник, по-благоразумен и способен от онзи припрян, плашлив плъх Цицерон. От време на време щеше да приема някоя мисия от сената и да поведе някоя римска войска, както само Цезар умееше. Ала да срещне края си, докато управлява света? Това бе истинска трагедия, достойна за перото на Есхил или Софокъл.
По-голямата част от живота си Цезар бе прекарал в западния край на Родното море — в Испания, Галия. Мисиите му на изток се ограничаваха с провинция Азия и Киликия. Никога не беше стъпвал в Сирия или Египет, нито в суровите земи на Централна Анатолия.
Най-много се бе доближавал до Египет при пътуването си до Кипър година преди Катон да анексира острова. Тогава там царуваше Птолемей Кипъреца, по-малък брат на тогавашния владетел на Египет, Птолемей Авлет. В Кипър Цезар флиртува с дъщерята на Митридат Велики и се къпа в морската пяна, от която се бе родила неговата предшественица Венера, или Афродита. Голямата сестра на тази потомка на Митридат беше Клеопатра Трифена, първата жена на Птолемей Авлет и майка на сегашната царица Клеопатра.
Цезар се беше срещнал с Птолемей Авлет като главен консул преди единайсет години и сега мислите за египетския цар го караха да се усмихва тъжно. Авлет отчаяно се нуждаеше Рим да затвърди мястото му на трона и искаше да бъде обявен за приятел и съюзник на римския народ. Като първи консул тогава Цезар с удоволствие му оказа и двете услуги срещу шест хиляди златни таланта1. Хиляда от тези таланти отидоха при Помпей, други хиляда — при Марк Крас. Четири хиляди обаче останаха за Цезар и му помогнаха да направи онова, за което сенатът отказваше да отпусне каквито и да било средства — да събере и въоръжи достатъчно легиони, за да завладее Галия и да обуздае германите.
О, Марк Красе! Каква алчност изпитваше той към Египет! Смяташе го за най-богатата страна на света, затрупана със злато и скъпоценни камъни. Ненаситен за богатства, Крас бе неизчерпаем извор на знания за Египет. Той мечтаеше да анексира царството към Рим. Възпряха го само най-висшите представители на римската търговска класа, които прозряха, че от такова анексиране би се облагодетелствал само Крас. Сенатът можеше да се залъгва, че управлява Рим, но властта всъщност бе в ръцете на конниците от осемнайсетте центурии. Рим беше първата държава в света, подчиняваща се главно на икономически интереси.
Затова накрая Крас тръгна да търси златните си планини и хълмовете от скъпоценни камъни в Месопотамия и беше убит край Кари. Партският цар все още притежаваше седем римски орела, пленени в тази битка. Един ден Цезар щеше да влезе в Екбатана и да си ги върне. Това би довело до друга огромна промяна — ако погълне Партското царство, Рим щеше да управлява не само Запада, но и Изтока.
Далечната ослепително бяла кула го извади от дълбоките размисли и той впери поглед в нея. Това беше известният фар на Фарос, острова, заграждащ двете пристанища на Александрия. Кулата бе направена от три шестостенни части, всяка от които беше с по-малък диаметър от лежащата под нея. Фарът бе облицован с бял мрамор, издигаше се на сто стъпки над земята и беше едно от чудесата на света. На върха му гореше вечен огън, чиято светлина се отразяваше с помощта на сложна система от идеално изгладени мраморни плочи и се виждаше далеч навътре в морето от всички посоки, но денем почти не се забелязваше. Цезар бе чел всичко за това човешко творение, знаеше, че тези мраморни плочи пазят пламъците от вятъра, но пак гореше от желание да изкачи шестстотинте стъпала и да види лично.
— Времето е подходящо за акостиране в Голямото пристанище — каза капитанът, гръцки моряк, пътувал неведнъж до Александрия. — Без проблем ще виждаме насочващите шамандури. Това са закотвени на дъното парчета корк, боядисани в червено от едната страна и в жълто от другата.
Цезар го знаеше много добре, но погледна съсредоточено капитана, сякаш чуваше това за пръв път.
— Има три канала: Стеганос, Посейдеос и Таврос, броени отдясно наляво, като идваш откъм морето. Стеганос е наречен на скалите Свински гръб, разположени на края на нос Лохиас, където са дворците; Посейдеос се казва така, защото е разположен точно срещу храма на Посейдон; а Таврос носи името на скалите на Бичия рог на края на остров Фарос. По време на буря (за щастие тук това е рядкост) влизането в пристанищата е невъзможно. Ние, чуждестранните капитани, избягваме Евностското пристанище, там е пълно с плитчини и наноси. Както виждаш — продължаваше да обяснява капитанът, като разпери ръка, — подводните скали навлизат навътре в морето. Фарът е огромно облекчение за чуждестранните кораби и казват, че издигането му е струвало осемстотин златни таланта.
Цезар караше легионерите си да гребат; така хората му се упражняваха добре, не скучаеха и нямаха време за кавги. Никой римски легионер не обичаше да се отделя от тера фирма, твърдата земя, и повечето предпочитаха изобщо да не поглеждат зад борда на кораба през цялото пътуване. Кой знае какво дебнеше в дълбините?
Капитанът реши да влязат през протока Посейдеос, тъй като този ден водите там бяха най-спокойни. Застанал сам на носа, Цезар оглеждаше града. Той блестеше в ярки цветове, със златни статуи и колесници върху ослепителнобелите сгради, растяха палми и други дървета; ала беше разочароващо равен, ако не се смята зелен коничен хълм с височина около сто стъпки и скалист полукръг, висок само колкото да побере трибуните на голям театър. Цезар знаеше, че в по-стари времена този театър е бил крепост — Акрон, което означаваше „скала“.
Кварталите наляво от театъра изглеждаха значително по-богати от останалата част на града; това бе вътрешният град, реши Цезар — огромен комплекс от дворци, издигнати върху високи постаменти с тесни стълбища, градини и палмови горички. От другата страна на театъра — цитадела започваха кейовете и складовете на пристанището, разположени в полукръг чак до Хептастадиона — дълъг вълнолом от бял мрамор, свързващ острова със сушата. Представляваше непрекъсната стена само с два високи свода по средата, позволяващи преминаването на малки кораби между двете пристанища: Голямото и Евностското. В Евност ли бяха корабите на Помпей? От тази страна на Хептастадиона нямаше и следа от тях.
Поради равнинността на терена бе невъзможно да се преценят размерите на Александрия, но Цезар знаеше, че ако се смятат кварталите извън стените на стария град, тя наброява три милиона жители и е най-големият град в света. Между Сервиевите стени в Рим живееха един милион души, Антиохия имаше повече, но никой не можеше да се мери с Александрия, основана едва преди триста години.
Внезапно на брега закипя трескава дейност, изневиделица се появиха четирийсетина кораба, пълни с въоръжени мъже. „О, браво! — помисли си Цезар. — От мир към война за петнайсет минути.“ Някои от корабите бяха масивни квинквереми с издадени напред бронзови носове, порещи водата, имаше квадриреми и триреми2, също с пригодени за морски битки носове, но около половината бяха по-малки, твърде ниски за плаване в открито море — корабчетата на бреговата стража, патрулиращи в седемте ръкава на река Нил, предположи Цезар. Докато се приближаваха към Александрия, не видяха нито едно от тях, но римската флотилия сигурно беше забелязана от зорък съгледвач. Това обаче все още не обясняваше бързата реакция при появата им.
