Сула, който като диктатор освободи Цезар от ужасната длъжност на жрец, наложена му на тринайсетгодишна възраст от Гай Марий — длъжност, която не му даваше право да докосва оръжие и да става свидетел на убийства по време на война.

Сула го освободи въпреки волята на мъртвия вече Марий, след това го изпрати с едно муле да помага на Лукул в Митилен. Деветнайсетгодишният Цезар не спечели симпатията на пълководеца си. Когато се стигна до битка, Лукул го остави незащитен под вражеските стрели. Цезар обаче излезе от това положение увенчан с корона цивика — венец от дъбови клонки, давана като награда за изключително храбри постъпки по време на битка. Тя се присъждаше толкова рядко, че отличеният с нея я носеше до края на живота си при официални събития и всички присъстващи трябваше да стават и да го аплодират. Как само мразеше Бибул това аплодиране всеки път, когато Цезар влезеше в сената! Дъбовият венец даде на Цезар и правото да стане член на сената, макар че тогава той бе едва на двайсет години. Другите мъже трябваше да чакат до трийсетата си годишнина. Цезар обаче и без това беше сенатор — главният жрец на Юпитер автоматично получаваше тази привилегия, а той бе такъв до момента на освобождаването му от Сула. Това означаваше, че Цезар е бил сенатор по време на трийсет и осем от петдесет и двете години на живота си.

Амбицията му бе да спечели всеки държавен пост, когато достигне необходимата възраст, винаги с абсолютно мнозинство на гласовете — и без подкупи. Е, той и нямаше как да дава подкупи, защото добрите люде бяха готови да се нахвърлят върху му при най-малкия повод. Постигна амбицията си, както се полагаше за един мъж от Юлиите, преки потомци на Венера по линия на сина й Еней. Още повече, когато този мъж бе и потомък на Марс по линия на сина му Ромул, основателя на Рим. Марс и Венера — Арес и Афродита.

Макар че вече бяха минали шест нундини оттогава, Цезар все още си представяше ясно онази своя статуя, издигната на главния площад в Ефес, и надписа й: ГАЙ ЮЛИЙ ЦЕЗАР, СИН НА ГАЙ, ПОНТИФЕКС МАКСИМУС, ИМПЕРАТОР, ДВА ПЪТИ КОНСУЛ, ПОТОМЪК НА АРЕС И АФРОДИТА, БОГОИЗБРАН И СПАСИТЕЛ НА ЧОВЕШКИЯ РОД. Разбира се, на площада на всеки град между Олисипон и Дамаск бе стояла статуя на Помпей Велики (всичките сринати след поражението му при Фарсал), но той не можеше да претендира за никакъв божествен произход, още по-малко, че е потомък на Арес и Афродита. О, под всяка статуя на римски завоевател пишеше неща като БОГОИЗБРАН И СПАСИТЕЛ НА ЧОВЕШКИЯ РОД! За жителите на Изтока тези ласкателства бяха нещо напълно нормално. Важното тук бе произходът на Цезар, произход, с какъвто Помпей, пиценският гал, никога нямаше да може да се похвали. Единственият му по-значим предшественик бе Пик, богът, превърнат в кълвач. А произходът на Цезар беше описан върху статуята му, изложена пред цял Ефес. Това вече имаше значение.

Цезар почти не си спомняше баща си; той все беше зает с изпълнението на една или друга заповед на Гай Марий. Беше издъхнал, докато се навеждал да си завърже обувката. Странен начин да умреш — като си връзваш обувките. Така на петнайсет години Цезар бе станал глава на семейството. Отгледала го беше майка му — Аврелия Кота, строга, критична, сериозна, сдържана, но винаги готова да даде разумен съвет. Откъм сенатори родът на Юлиите бе доста беден, те едва намираха пари да задоволят изискванията на цензорите. Зестрата на Аврелия беше многоетажна къща в Субура, един от най-бедните квартали на Рим, и семейството бе живяло там до избирането на Цезар за върховен жрец и преместването му в Домус Публика, малък дворец, собственост на държавата.

Как само се ядосваше Аврелия за невероятното му безгрижие, за равнодушието му към трупащите се дългове! И до какви страшни беди го беше докарала немотията! Сетне, след като завладя Галия на дългокосите, Цезар стана по-богат дори от Помпей Велики, а може би и от Брут. Нямаше по-богат римлянин от Брут, защото благодарение на родството си със Сервилий Цепион той беше станал наследник на златото от Толоза. Това го правеше много желана партия за Юлия, докато Помпей Велики не се влюби в нея. Цезар имаше по-голяма нужда от политическото влияние на Помпей, отколкото от парите на Брут.

Само боговете можеха да преценят кой е постигнал с по-голям труд успехите си, Цезар или Сула. Разликата вероятно бе нищожна. И на двамата се беше наложило да бранят своята дигнитас — личния си принос за славата на народа си, честта и общественото си положение, навлизайки с войските си в Рим. И двамата бяха станали диктатори — единственият пост в държавата, стоящ над демократичните принципи и закона. Разликата беше в това как са се държали след провъзгласяването им за такива. Сула бе обявил много достойни люде извън закона с прословутите си проскрипции, беше напълнил празната хазна благодарение на убийствата на богати сенатори и търговци от конническото съсловие и конфискуването на имуществата им. Цезар беше снизходителен, прощаваше на враговете си и позволяваше на повечето от тях да запазят собствеността си.

Добрите люде го бяха заставили да влезе в Рим. Съзнателно, нарочно — дори със задоволство! — бяха хвърлили Рим в гражданска война, само и само да не отстъпят на Цезар онова, което бяха дали щедро на Помпей. И най-вече правото да се кандидатира за консул, без да се явява лично в града. Щом някой мъж, притежаващ империум, пресечеше свещената граница на Рим, той губеше тази си власт и можеше да бъде съден. Добрите люде бяха готови да обвинят Цезар в измяна в момента, в който се лиши от империума си на управител на провинция, за да постави кандидатурата си за второ, напълно законно консулство. Той бе помолил да му разрешат да се кандидатира им абсенция, задочно. Желанието му беше съвсем разумно, но добрите люде блокираха обсъжданията на това предложение, както и постигането на каквото и да било взаимно съгласие. Когато всички възможности се изчерпиха, той последва примера на Сула и вкара войските си в Рим. Ала не за да запази главата си; животът му никога не се беше намирал в опасност. Присъдата на съда, управляван от марионетки на добрите люде, щеше да е много по-жестока — изгнание за вечни времена от Рим.

Измяна ли? Прокарването на закони за по-справедливо разпределяне на обществените земи на Рим? Измяна? Прокарването на закони, забраняващи на римските управители да ограбват провинциите си? Измяна? Разширяването на границите на Рим до естествената преграда по река Рейн и запазването по този начин на Италия и Нашето море от германите? Тези ли постъпки бяха държавна измяна? С тези закони и с тези действия ли бе предал страната си Цезар?

За добрите люде отговорът беше положителен. Защо? Как бе възможно? Защото според добрите люде тези закони и действия бяха обида към мос майорум — обичаите и традициите на предците. Тези закони и действия променяха завинаги Рим. Какво значение имаше, че промените ще са в името на общото благо, на сигурността на Рим, на щастието и просперитета не само на римляните, а и на поданиците в провинциите? Тези закони и действия се разминаваха силно със старите порядки, с начина на управление, оказал се добър за един малък град на средата на пътищата на солта в Централна Италия преди шестстотин години. Защо добрите люде не искаха да видят, че старите порядки вече не са подходящи за единствената велика сила на запад от Ефрат? Рим бе завладял целия Запад, но въпреки това много от управниците му като че ли все още живееха в недоразвития град — държава.