— Не, не, не! Касий, уверявам те, че той залага на милосърдието! Твоят случай е същият като моя! Ти не си воювал срещу него, след като ти е простил веднъж, защото не те е виждал, за да те помилва първия път! С готовност ще ти даде прошка! След това ще ти помогне да израснеш в кариерата, колкото не си и сънувал.

— С тази подробност — уточни Касий, — че ще дължа бъдещето си на неговото милосърдие, на неговото благоразположение, на неговото снизхождение. Какво право има Цезар да ми прощава всъщност? Той не е цар и аз не съм му поданик. И двамата сме равни пред закона.

Брут реши да бъде искрен:

— Цезар има правото на победител в гражданската война. Имали сме точно осем след Гай Гракх и на онези, които са били на страната на победителя, никога не им е било зле. А победените винаги са страдали. Сега обаче Цезар е готов да прости на противниците си. За пръв път в историята, Касий! Какво лошо има в това да приемеш милостта му? Ако думата не ти харесва, наречи го по друг начин. Забравяне на миналото например. Той няма да те накара да коленичиш пред него и да те тъпче като червей! С мен се държа изключително добре, изобщо не съм почувствал, че ме обвинява за нещо. Той изпитваше искрено удоволствие да направи това дребно нещо за мен. Така се държи, Касий, наистина! Сякаш заставането на страната на Помпей е било дреболия и всеки мъж, сметнал това за свой дълг, е имал право да го стори. Цезар има маниери и в никакъв случай не си придава важност, като унижава другите.

— Щом казваш…

— Е, макар че не съм от тези, които ще защитават Цезар, трябва да призная, че Помпей беше много по-голям варварин от него. С очите си съм свидетел какво ставаше в лагера му. Той позволяваше на Лабиен да прави каквото си поиска… о, какви безчинства! Ако Цезар беше в Италийска Галия, когато покойният ми баща се сражаваше на страната на Лепид, той никога нямаше да го убие по такъв начин, по какъвто го стори Помпей. Каквото и да си мислиш или да говориш за Цезар, той е истински римлянин.

— Е, аз също съм такъв! — тросна се Касий.

— А аз не съм ли?

— Сигурен ли си, че ще ми прости?

— Напълно.

След това всеки разказа каквито новини знаеше, но те не бяха особено много; главно слухове. Цицерон се беше върнал в Италия, Гней Помпей бе отплавал за Сицилия, но от Сервилия, Порция, Филип или когото и да било другиго от Рим нямаше никаква вест.

Накрая Касий се успокои и остави Брут да разказвала положението в Тарс.

— Ти наистина можеш да помогнеш много тук, Касий. Наредено ми е да събирам и обучавам войски, но докато първото ми се удава доста добре, второто не го умея. Ти докара кораби на Цезар и той ще ти бъде благодарен, но можеш да се издигнеш още в очите му, като ми помогнеш в обучението на войници. Все пак тези легиони ще се бият не в гражданската война, а срещу Фарнак. Калвин се е оттеглил в Пергам, но Фарнак е прекалено зает с опустошаването на Понт, за да го преследва. Затова колкото повече войници съберем, толкова по-добре. Враговете са чужденци.

Това стана през януари. Когато Митридат Пергамски мина през Тарс в края на февруари на път към Александрия, Брут и Касий му осигуриха цял легион от сравнително добре обучени войници. Те все още не бяха чули за войната на Цезар в Египет, но знаеха за коварното убийство на Помпей Велики от хората на Птолемей. Бяха го научили от едно писмо от Сервилия, която им съобщаваше, че Цезар е изпратил пепелта на мъртвия си противник на Корнелия Метела. Тя бе толкова добре осведомена, че дори знаеше имената на главните виновници за убийството: Потин, Теодот и Ахил.

Двамата мъже продължиха да обучават цивилни киликийци за нуждите на римската войска и да чакат търпеливо Цезар в Тарс. Преди да се разтопят снеговете по анатолийските проходи, нямаше да се случи нищо, но с пролетта щеше да се появи и Цезар.

В началото на април настъпи оживление.

— Марк Бруте — доложи началникът на стражата, — на вратата задържахме един човек. Измършавял и дрипав. Твърди, че носи важни новини от Египет.

Брут се намръщи; в очите му се четеше неувереност.

— Как се казва?

— Теодот.

Слабият римлянин подскочи.

— Теодот ли?

— Така се представи.

— Доведи го… и остани, Амфионе.

Амфион въведе около шейсетгодишен мъж, наистина покрит с дрипи, но дрипи с остатъци от пурпурен цвят. Лицето му беше слабо, изражението — нагло. Брут веднага изпита отвращение от тази несвойствена за един римлянин женственост, от престорената усмивка, показваща развалени зъби.

— Теодот?

— Да, Марк Бруте.

— Същият Теодот, който е бил възпитател на египетския цар Птолемей?

— Да, Марк Бруте.

— Какво те води насам в такова окаяно състояние?

— Царят е разгромен и мъртъв, Марк Бруте. — Отвратителните зъби отново се оголиха. — Цезар лично го удави в реката след битката.

— Цезар ли го удавил?

— Да, лично.

— Защо му е на Цезар да прави това с един победен цар?

— За да го отстрани от египетския трон. Той иска неговата курва Клеопатра да управлява страната.

— Защо идваш при мен с тези вести, Теодоте?

Сълзливите очи на египтянина се разшириха от изненада:

— Защото ти не храниш никаква любов към Цезар, Марк Бруте, всеки го знае. Аз ти предлагам помощта си за унищожаването му.

— Наистина ли видя как Цезар дави царя?

— Със собствените си очи.

— Защо тогава още си жив?

— Избягах.

— Нищожество като теб се е измъкнало на Цезар?

— Криех се в тръстиките.

— И със собствените си очи си видял как Цезар дави царя.

— Да, от скривалището си.

— Това пред очите на войската ли стана?

— Не, Марк Бруте, бяха сами.

— Кълнеш ли се, че наистина си Теодот възпитателят?

— В паметта на мъртвия ми цар.

Брут затвори очи, въздъхна, отвори ги и се обърна към началника на стражата:

— Амфионе, заведете този мъж на главния площад и го разпънете.

Теодот изстена:

— Марк Бруте, аз съм свободен човек, не роб! Дойдох тук с добро!

— Ще умреш като пират, Теодоте, защото го заслужаваш. Глупак! Ако лъжеш, подбирай по-добре лъжите си. А също и човека, пред когото ги казваш. — Той му обърна гръб. — Отведи го и изпълни присъдата веднага, Амфионе.

— Някакъв нещастник виси на кръст на главния площад — рече Касий, когато се събраха на вечеря. — Стражите казаха, че си им наредил да не му чупят краката.

— Да — отговори спокойно Брут и остави листа, който държеше.

— Това не е ли прекалено жестоко? Ако не им счупиш краката, осъдените се мъчат с дни. Не знаех, че си толкова безмилостен, Бруте. Заслужава ли един стар роб чак такива мъчения?

— Той не е роб — обясни Брут и му разказа случката.

Касий не остана доволен:

— Юпитере, какво ти става? Трябваше да го изпратиш начаса за Рим. Този човек е свидетел на убийство!

— Глупости — отговори Брут. — Мрази Цезар колкото си искаш, Касий, но многогодишният ми опит ми подсказва, че думите на Теодот са абсолютни лъжи. Цезар не се спира пред убийство, но в случая би било достатъчно да предаде невръстния цар в ръцете на сестра му. Той да удави едно малко момче в реката? Това е изключено! Удивлява ме, че Теодот си е помислил, че ще му повярвам. Че изобщо има римлянин, който да повярва на един от тримата виновници за смъртта на Помпей. Царят също носи част от тази вина. Не съм отмъстителен човек, Касий, но признавам, че с най-голямо удоволствие изпратих мръсника на тази мъчителна смърт.

— Свали го, Бруте.

— Не! Не ми противоречи, Касий, и не ми крещи! Аз съм управител на Сирия, не ти и твърдя, че Теодот лъже.

Когато писа на Сервилия обаче, Касий описа случката в Тарс по съвсем различен начин. Цезар бил удавил четиринайсетгодишно момче в реката, за да се хареса на Клеопатра. Не се страхуваше, че Брут ще й пише и своята версия, защото той никак не се разбираше с майка си. Затова Брут изобщо не й пишеше. Кореспондираше си най-много с Цицерон. Двама жалки малодушници.