— Не подценявай Марк Антоний, Катоне — възрази му Секст. — Той е намислил нещо. Цезаровите ветерани са на лагер около Капуа, но се вълнуват и говорят за поход към Рим, „за да потърсят правата си“. Мащехата ми (която между другото ти изпраща много поздрави) твърди, че Антоний работи сред войската за собствените си интереси.

— Собствени интереси ли? Не за тези на Цезар?

— Корнелия Метела ме осведоми, че Антоний имал големи амбиции, иска да заеме мястото на Цезар.

— Как е тя?

— Добре. След като получила праха на баща ми, изпратен от Цезар, издигнала красива мраморна гробница край вилата си на Албийските възвишения. Той срещнал освободения ни роб Филип, който изгорил трупа на баща ми край Пелузиум. Цезар наредил главата също да бъде изгорена. Прахът пристигнал със съболезнователно писмо (така се изразява Корнелия Метела), в което той й гарантира, че ще й позволи да запази имуществото и парите си. Така ще има документ пред Антоний, ако поиска да й ги конфискува.

— Сексте, това предизвиква у мен недоумение и тревога. Какво си е наумил Цезар? Трябва да разбера!

На втория час след съмване на другия ден в залата за аудиенции на управителя се събраха седемнайсет човека.

„О — помисли си със свито сърце Катон, — върнах се на старото бойно поле, но битките тук вече не ми доставят удоволствие. Може би не е правилно, че така ненавиждам всяка авторитарна власт, но това поне ме води към философското ми кредо. Знам много добре какво трябва да правя. Хората може да се присмиват на самоотрицанието ми, но прекаленият стремеж към власт е още по-лош. Ето ни сега тринайсет мъже с официални тоги, готови да се разкъсаме един друг заради една празна палатка, наречена «командна». За една гола метафора! Колко пълководци наистина живеят в палатки? А дори да обитават такива, колко от тях споделят неволите на войниците си? Само Цезар. Колко ми е неприятно да призная тази истина!“

Четиримата присъстващи от неримски произход бяха нумидийци. Единият очевидно бе самият цар Юба, защото беше облечен от главата до петите с тирски пурпур и носеше диадема с бяла лента върху къдриците си. Той и други двама от хората му бяха около четирийсетгодишни. Четвъртият беше още юноша.

— Кои са тези… лица? — обърна се Катон към Вар с най-високия си и най-обиден тон.

— Марк Катоне, не говори толкова високо, моля те! Това е цар Юба от Нумидия, принц Мазиниса със сина си Арабион и принц Сабура — прошепна смутено Вар.

— Изгони ги, управителю! Веднага! Това е събрание на римляни!

Вар с усилие запази спокойствие:

— Нумидия е съюзник във войната срещу Цезар, Марк Катоне. Те имат право да присъстват.

— Може би имат право да присъстват на военния съвет, но не и да гледат как тринайсет римски благородници се правят на шутове, като спорят по въпроси, засягащи единствено Рим! — изрева Катон.

— Съветът още не е започнал, Катоне, но ти вече показа магарията си! — изсъска Вар.

— Повтарям, това съвещание засяга единствено Рим! Помоли любезно чужденците да излязат!

— Съжалявам, не мога да го направя.

— В такъв случай ще присъствам, но в знак на протест няма да изрека нито дума повече!

Под заплашителните погледи на четиримата нумидийци той се оттегли в дъното на залата зад Луций Юлий Цезар Младши, пъпчива издънка на Юлиевия род, чийто баща беше братовчед на Цезар, негова дясна ръка и горещ поддръжник. „Странно — помисли си Катон, втренчен в гърба на Луций, — какво е довело сина при републиканците.“

— Не се разбира с баща си — прошепна му Секст. — Няма да получи наследството, но поне няма да се чувства жалка сянка на баща си.

— Ти не трябва ли да седнеш някъде на по-предните редове?

— На моята крехка възраст? В никакъв случай!

— Долавям нотка на лекомислие в гласа ти, Сексте Помпее — рече Катон с нормалния си висок глас. — Това трябва да се поправи.

— Известно ми е, Марк Катоне. Точно затова прекарах толкова време с теб — отвърна той също толкова високо.

— Тишина там отзад! Откривам заседанието!

— Откриваш ли го? Откриваш? Как така, Варе? Не виждам нито един жрец или авгур на това събрание! Откога римляните провеждат заседания, без да са принесли жертва към боговете и без да се интересуват от пророчествата за бъдещето? — изкрещя Катон. — Докъде стигна нашата република, щом мъже като Квинт Цецилий Метел Пий Сципион Назика стоят тук, без да се противопоставят на това беззаконие? Не мога да те принудя да изгониш чужденците, Варе, но забранявам да продължаваш, без да сме отдали дължимото на Юпитер Оптимус Максимус и Квирин!

— Ако имаше търпение да изчакаш минутка, Катоне, щях да призова уважавания Метел Сципион да каже молитвите и да помоля уважавания Фауст Сула да изтълкува небесните знаци — измъкна се бързо Вар, но така успя да заблуди само нумидийците.

„О, имало ли е някога заседание така обречено на провал като това? — питаше се Секст Помпей, докато се наслаждаваше на незабравимия спектакъл как Катон се справя с десет римляни и четирима нумидийци. — Той наистина се промени много след Паретониум, но днес виждам как е изглеждал в сената в онези дни, когато се е нахвърлял със зъби и нокти върху всички, от Цезар до баща ми. Не можеш нито да го надвикаш, нито да не му обръщаш внимание.“

След като свещените ритуали бяха проведени обаче, Катон остана верен на думата си и запази мълчание.

Споровете за командната палатка се завъртяха около Лабиен, Афраний, Метел Сципион и самия управител Вар. Основните разногласия се дължаха на това, че незаемалият никога консулски пост Лабиен имаше най-голям боен опит, докато бившият управител на Сирия Метел Сципион имаше както законно право да командва, така и благороден произход. Афраний пък хем имаше военен опит, хем беше заемал консулската длъжност. Уви, и той като Лабиен нямаше изтъкнати предци, с които да се похвали. Неочакваният кандидат Атий Вар изтъкваше аргументите, че той е законен управител на провинцията, че военните действия ще се водят на негова територия и че от всички присъстващи той е с най-висок ранг.

За късмет гръцкият на разгорещените опоненти не позволяваше ругатните да се леят с такава лекота, както на родния им език. Затова спорът бързо премина на латински. Нумидийците вече не бяха в състояние да следят разговора и това никак не се хареса на цар Юба, хитър и предприемчив човек, който мразеше всички римляни. Шансовете му да разшири държавата си към Мавритания обаче бяха най-добри, ако се съюзи с републиканците, тъй като Цезар не го харесваше. Той никога нямаше да забрави деня, когато, ядосан от лъжите му в един римски съд, Цезар бе загубил самообладание и беше оскубал гъстата му царствена брада.

Нумидийците страдаха и защото Вар не беше осигурил никакви кресла и всички присъстващи трябваше да стоят прави, независимо колко дълго ще се проточат разискванията. Молбата му да получи стол, за да положи морното си тяло, бе отхвърлена. Очевидно римляните се чувстваха съвсем удобно и прави. „Въпреки че трябва да съдействам на тези хора — мислеше си Юба, — в същото време ще се наложи да подкопая властта им в тъй наречената провинция Африка. Колко богата ще бъде Нумидия, ако владее и земите около Баграда!“

След четири къси пролетни часа от по четирийсет и пет минути споровете продължаваха с пълна сила. Постигането на решение бе все така далеч, а атмосферата се нажежаваше с всяка изтекла капка на водния часовник.

Накрая Вар се наежи пред Лабиен и заяви:

— Няма за какво да спорим повече! Именно твоята тактика доведе до разгрома при Фарсал, затова плюя на твърдението ти, че си най-способният ни пълководец! Ако е истина, какви шансове имаме срещу Цезар? Време е в командната палатка да влезе нов човек — Атий Вар! Повтарям, това е моята провинция, поверена ми законно от Римския сенат, а управител на провинция е най-високата длъжност тук.

— Пълни глупости, Варе! — избухна Метел Сципион. — Аз съм управител на Сирия, докато не прекося свещената граница на Рим, а това няма да стане, докато Цезар не бъде победен. Освен това сенатът ми даде върховен империум! Твоята командна власт е само пропреторска! Ти си дребна риба, Варе.