Походът свърши в покрайнините на Утика, столицата на провинцията. Там изградиха голям лагер. На мястото на града на Ханибал, Хамилкар и Хасдрубал бе издигнат нов Картаген, но Сципион Емилиан се беше погрижил той никога да не достигне предишната си мощ. Затова Нови Картаген не можеше да се сравнява с Утика, която разполагаше със също толкова удобно пристанище.
Раздялата с десетте хиляди мъже бе тежка и те също скърбяха за загубата на обичания си пълководец. Шестнайсетте кохорти и допълнителните несражаващи се прислужници щяха да бъдат разпределени сред съществуващите легиони. Въпреки това благодарение на невероятния поход всеки участник в него щеше да се радва на възхищението и страхопочитанието на всички останали легионери.
Катон взе единствено Луций Гратидий, който трябваше да обучава цивилни. Последния ден, преди да влезе в управителския дворец на Утика и да се върне в света на политическите интриги, Катон написа писмо до Сократ, диойкета на Арсиноя.
„Скъпи ми Сократе, преди да тръгнем, аз избрах няколко човека с двоен разкрач равен точно на пет римски стъпки и ги накарах да броят крачките си през целия път от Арсиноя до Утика. След като пресметнах средното аритметично, изчислих, че сме изминали разстояние от две хиляди двеста четирийсет и пет километра. Като извадим трите дни почивка във Филенорум, два дни в Харакс и четири в Лептис Майор, общо точно една нундина, излиза, че сме вървели 116 дни. Ако си спомняш, напуснахме Арсиноя три дни преди януарските нони. Пристигнахме в Утика през майските нони. Мислех, че сме изминавали по шестнайсет километра на ден, но след като пресметнах всичко, излиза, че сме вървели по деветнайсет. Само шейсет и седем от хората ми и една псилска жена не оцеляха от похода.
Пиша ти това, за да знаеш, че пристигнахме благополучно, но и да ти кажа, че без теб и Назамон походът щеше да се провали. Навсякъде по пътя ни посрещаха гостоприемни и услужливи хора, но пак благодарение на вашето сътрудничество. Някой ден, когато републиката бъде възстановена, ще ви поканя в Рим като мои лични гости и ще ви представя с всички почести пред сената.“
Писмото стигна до Сократ за една година, година, през която се случиха много неща. Сократ го прочете през сълзи, сетне отпусна листа на скута си и поклати глава:
— О, Марк Катоне, ти наистина не си Ксенофонт! Четири месеца поход, а ми изпращаш само едно листче с няколко числа и сметки. Какъв римлянин си ти! Ако беше грък, щеше да водиш прилежни записки и да напишеш цяла книга. А ти си накарал само няколко човека да си броят крачките. Благодарностите ти са много ценни за мен и писмото ти ще се пази като свята реликва, дори само защото си отделил време да го напишеш, но с какво друго ще помнят идните поколения този героичен поход!
Римската провинция Африка не беше особено голяма, но за сметка на това бе изключително богата. След победата преди шейсет години на Гай Марий над нумидийския цар Югурта към територията й бяха прибавени някои нумидийски земи, но Рим предпочиташе царете клиенти. Затова на цар Хиемпсал бе разрешено да запази по-голямата част от страната си. Той беше управлявал четирийсет години, след което на престола го наследи най-големият му син Юба. Провинция Африка обаче притежаваше едно богатство, което налагаше оставането й под пряката власт на Рим — река Баграда и нейните притоци, позволяващи отглеждането на богати реколти от жито. По времето на Катон провинцията съперничеше на Сицилия като главна житница на републиката. Крупните собственици на пшеничени ниви бяха членове на сената и на осемнайсетте центурии на конническото съсловие. Имаше още една важна причина за прякото управление от страна на Рим — провинцията заемаше най-северните земи на африканското крайбрежие, точно на юг от Сицилия. Благодарение на това положение тя беше идеално начално място за инвазия към Италия. В по-древни времена точно това бе използвано от Картаген.
След пресичането на Рубикон от Цезар и установяването на контрол от негова страна върху Италия противниците му в сената бяха избягали заедно с войските на Помпей Велики. Тъй като не желаеше да опустошава родината си с още една гражданска война, Помпей бе предпочел да се бие с Цезар на чужда територия и избра за тази цел Гърция и Македония.
Не по-малко важно обаче бе да се сложи ръка на провинциите, осигуряващи основните зърнени запаси за Рим, особено върху Сицилия и Африка. Затова, преди да избяга, сенатът изпрати Катон като управител на острова, а Публий Атий Вар — в Африка. Цезар изпрати своя привърженик и бивш народен трибун, блестящия Гай Скрибоний Курион, да отнеме двете провинции от републиканците. Налагаше му се да храни не само Рим, но и Италия, които отдавна не произвеждаха достатъчно зърно за задоволяване на потребностите си. Сицилия падна доста лесно, защото Катон не беше пълководец, а просто един много смел воин. Атий Вар обаче нямаше намерение да отстъпва нито пред кушетъчен пълководец като Катон, нито пред оперен младок като Курион. Първо, той направи Африка непоносима за Катон и го принуди да се присъедини към Помпей в Македония. След това с помощта на цар Юба подмами прекалено самоуверения Курион в засада, където той загина, а войниците му бяха избити.
Така в крайна сметка Цезар запази властта си над една житна провинция, а другата остана при републиканците. Сицилия можеше да задоволи потребностите на Италия, но не и в лоши години — а напоследък имаше няколко заради сушата от северната страна на Средиземно море. Положението се утежняваше от републиканските флотилии в Тосканско море, готови да нападнат Цезаровите товарни кораби. Напрежението се засилваше след сломяването на републиканската съпротива на изток, когато Гней Помпей премести корабите си около морските пътища на зърното.
След Фарсал републиканците се бяха събрали в провинция Африка и добре знаеха, че Цезар ще ги последва там. Докато съпротивата им продължаваше, пълната власт на Цезар над света оставаше под въпрос. Очакваха го скоро. Преди тръгването на десетте хиляди от Киренайка бяха изчислили, че ще дойде около юни, защото преди да се заеме с тях, трябваше да се справи с цар Фарнак в Анатолия. Затова при пристигането си Катон с удивление завари републиканските войски в блажено бездействие.
Ако можеше да зърне двореца на управителя в Утика през онази година, покойният Гай Марий сигурно нямаше да види много разлики от положението преди шест десетилетия. Стените бяха замазани с гипс и боядисани в мътно-червено. Ако не се смята просторната зала за аудиенции, постройката представляваше лабиринт от тесни стаички, макар че имаше два хубави апартамента за гостуващи плутократи или важни сенатори. Сега те бяха толкова много, че дворецът едва ги побираше, а коридорите постоянно кънтяха от гневните им препирни.
Един млад и нахален войнишки трибун въведе Катон в кабинета на управителя, където зад орехово бюро, заобиколен от своите подчинени, седеше самият Публий Атий Вар.
— Чух, че си оцелял от забележителния си поход, Катоне — посрещна го той, без да стане да се ръкува, защото ненавиждаше Катон.
Кимна и подчинените му послушно напуснаха стаята.
— Не можех да си позволя да не оцелея! — изкрещя новодошлият, вбесен от самия вид на този дебелак. — Имаме нужда от войници.
— Да, така е.
Мъж с добро потекло (но не особено благородно), Вар се смяташе за клиент на Помпей Велики, но задълженията към покровителя му не бяха единственото, тласнало го да заеме страната на републиканците — той мразеше Цезар и се гордееше с това. Сега той се изкашля и изгледа госта си с презрение:
— Страхувам се, Катоне, че не мога да ти осигуря подслон. Всеки с ранг, по-нисък от народен трибун, спи в коридора; бившите претори като теб се свиват по табуретки.
— Аз и не очаквам да ми осигуриш жилище, Публий Варе. Възложил съм на един от хората си да свърши това.
Спомените за изискванията на Катон към жилището накараха Вар да потрепери. В Тесалоника той бе живял в тристайна кирпичена колиба с трима прислужници. Една стая за него, една за Статил и една за Атенодор Кордилион.
