— Не се отчайвай, братко. Вода ще има.

Някой изкрещя. Видението изведнъж изчезна, прогонено от рева на десет хиляди гърла:

— ВОДА!

Само за един следобед пейзажът драстично се промени. Границата на тази промяна бе едно поточе, толкова наскоро появило се, че растенията по брега му едва бяха напъпили. Едва тогава Катон си даде сметка, че след осемдесет дни през пустинята есента вече се сменя със зима, че дъждовният сезон започва. Някой от далечните буреносни облаци беше излял живителната си влага върху място, позволяващо на водата да потече буйна и бистра към морето. Стадото бе намаляло на петдесетина говеда и стотина кози. Цепион го бе предупредил точно навреме.

Хора и животни се разпръснаха по бреговете на ручея в продължение на осем километра и се напиха до насита при строга забрана каквото и да било живо същество да уринира близо до потока. Катон разреши четиридневна почивка за напълване на меховете, плуване и риболов. През това време той трябваше да намери цивилизовано място и храна.

— Оставихме безплодната Фазания зад нас — рече Катон, докато двамата със Секст се излежаваха на пясъка след едно къпане.

„Страшно сме почернели — помисли си Секст, докато оглеждаше пясъчната ивица, изпълнена с голи мъже. — Дори Катон, въпреки че е толкова рус. Заприличали сме на сирийци.“

— Сега в кои земи навлизаме? — поинтересува се той.

— В Триполитана.

„Защо изглежда толкова тъжен? Човек би помислил, че се сбогуваме с полетата на Елизиум, не с Тартар. Не си ли дава сметка, че тази вода дойде ден преди хората ни да започнат да измират от жажда? Че храната ни също свършва? Или той лично е създал този поток със силата на волята си? Катон вече с нищо не може да ме изненада.“

— Триполитана — повтори Секст. — Страната на трите града. Не знам обаче между Вереника и Хадруметум да има друго селище.

— Гърците обичат да кръщават нещата с едни и същи имена. Помисли колко много градове носят имена като Вереника, Арсиноя, Аполония, Хераклея. Предполагам, че при населяването на района са били построени три селища, когато земята е била по-плодородна. Нарекли са я „Страната на трите града“. Лептис Майор, Еа и Сабрата, доколкото знам от Сократ и Назамон. Странно, нали? Единственият Лептис, за който бях чувал, е Лептис Минор в нашата провинция Африка.

Триполитана не беше рог на изобилието, но след онзи първи поток страната изглеждаше по-годна за обитаване. Земята бе все така обрасла със силфиум, но вече примесен с по-нежни растения, които псилите обявиха за ядливи. Сред равния пейзаж от време на време се издигаше по някое странно самотно дърво с чадъровидно разперени клони и редки жълтеникавозелени листа. Те напомняха на Катон за две дървета във вътрешния двор на чичо му Друз, за които се твърдеше, че били донесени от Сципион Африкански. Ако тези бяха същите, през пролетта и лятото клоните им сигурно се отрупваха с прекрасни червени или жълти цветове.

За Секст Помпей Катон изглеждаше отново в обичайното си настроение.

— Мисля — рече той, — че е крайно време да яхна някое магаре и да избързам напред. Да видим дали местните са готови да посрещнат десет хиляди мъже и малко стадо кози. Сигурен съм, че няма да се зарадват, ако прегазим нивите или прасковените им градини. Ще се опитам да купя храна. Трябва да попълним стадата си, освен това се надявам да намерим някакво зърно!

„Да яхне магаре — помисли си Секст, сподавяйки смеха си. — Ама че смешна гледка. С дългите си крака ще изглежда, че той носи животното, а не то него.“

На Секст можеше да му се струва смешен, но след четири часа Катон се върна с трима мъже, които го гледаха със страхопочитание. Явно най-после бяха стигнали цивилизовано място, щом местните знаеха за Марк Порций Катон.

— Вече имаме маршрут — обяви той на Секст, след като скочи от гърба на магарето с лекотата на човек, прекрачващ ниско стъпало. — Това са Аристодем, Фазан и Фокий. Те ще уредят посрещането ни в Лептис Майор. Градът е на трийсет и два километра, а вече успях да купя стадо тлъсти овце. Пак е месо, признавам, но поне е различно. Двамата с теб тръгваме веднага за Лептис, така че се приготвяй.

Минаха през село, наречено Мизурата, след това стигнаха двайсетхилядния Лептис Майор или Магна, населен предимно с гърци. Тазгодишната обилна реколта беше прибрана в хамбарите. Със сребърните си монети Катон купи жито за войската и достатъчно зехтин, за да има къде хората му да натопят хляба си.

— До Тапсос има само деветстотин и шейсет километра, после сто до Утика. Триста и двайсет километра между Сабрата и Тритоновото езеро, където започва нашата провинция, обаче са безводни — обясняваше Катон, докато разчупваше един пресен хляб. — Поне прекосихме Фазания, Сексте. Знам колко вода ще ни трябва за последния етап през пустинята. Ще натоварим част от магаретата с жито. Ще приготвим мелничките и фурните и ще печем хляб при всяко спиране, стига да има дърва за горене. Не е ли това едно прекрасно място? Най-после ще се наям с хляб.

„Заклетият стоик се тъпче с хляб — помисли си Секст. — Тук обаче съм съгласен с него. Триполитана наистина е прекрасна.“

Макар че сезонът на гроздето и прасковите беше минал, местните имаха сушени. Целина, лук, зеле и марули растяха навсякъде. Триполитанците носеха тесни вълнени панталони и затворени кожени обувки, за да се предпазват от змии, скорпиони и огромните паяци, известни като тетрагнати. Почти цялото население се занимаваше със земеделие — жито, маслини, овошки и лозя, — но в по-малко плодородните области се отглеждаха овце и крави. В Лептис имаше кантори и търговци, както и неизменните предприемчиви римски агенти, търсещи постоянно възможности да изкарат някоя лесна сестерция. Въпреки това градът имаше доста селски вид, не приличаше на голям делови център.

Навътре в сушата се простираше ниско плато като преддверие към безкрайната пустиня на юг, изток и запад. Там скитаха гарамантите с камилите и стадата си от овце и кози. Те живееха в палатки, осигуряващи им защита не от дъжда (защото тук никога не валеше), а от пясъците. Човек можеше да умре от задушаване, когато духаше силен вятър.

Десетте хиляди мъже се чувстваха вече доста по-уверени. Зад тях лежаха хиляда двеста и осемдесет километра и те тръгнаха от Лептис с приповдигнато настроение.

Триста и двайсет километра солници бяха прекосени само за деветнайсет дни. Макар че поради липса на дърва не можеше да се пече хляб, Катон успя да осигури достатъчно овце и говеда, за да подобри месното меню.

„Никакви кози повече! Не желая да виждам нито една до края на живота си.“

Мнението му се споделяше напълно от войската, особено от Луций Гратидий, който отговаряше за козите.

Тритоновото езеро представляваше неофициалната граница на римската провинция Африка. То се оказа голямо разочарование, защото водите му бяха силно солени. Тъй като морето непосредствено на изток от него бе населено с някакъв по-долнокачествен вид мурекс, на брега му се издигаше фабрика за пурпурна боя, обградена с купчини вонящи празни черупки. Пурпурната боя се извличаше от малка тръбичка в тялото на мурекса, затова от това производство оставаше много леш.

Въпреки това от езерото започваше поддържан римски път с добра настилка. Със смях и весели разговори десетте хиляди мъже отминаха вонящата фабрика, нетърпеливи да стъпят на него. Където имаше път, имаше римска власт.

Атенодор Кордилион издъхна малко преди Тапсос, толкова внезапно, че Катон не успя да стигне навреме за едно последно сбогом. Със сълзи на очи той нареди издигането на погребална клада, принесе жертва към Юпитер и остави една монета за лодкаря Харон, след това взе пръта си и отново тръгна пред войската.

„Толкова малко от старите ми приятели останаха. Катул, Бибул, Ахенобарб, а сега и милият Атенодор Кордилион. Колко още ми остава? Ако Цезар завладее света, предполагам, че няма да е много.“