Отначало Катон се беше надявал козите да дават мляко, от което да могат да правят сирене, но още щом напуснаха Филенорум, козите майки отбиха яретата си и млякото им секна. Макар да не беше животновъд, той предположи, че причината се крие в твърде многото силфиум и липсата на слама и добра паша. Дългорогите говеда вървяха лениво, без да досаждат на хората, хълбочните им кости стърчаха като някакви закърнели криле, а празните им, сбръчкани вимета се поклащаха безполезни между краката им. Катон предположи, че биковете по принцип създават проблеми, защото всички мъжки животни бяха кастрирани. Независимо дали бяха котараци, песове, овни, козли или бикове, пълноценните мъжки животни винаги оставаха хилави заради постоянното им тичане в търсене на разгонени женски. Тяхната единствена цел бе разпространяването на семето им.

Някои от тези мисли той сподели пред Секст Помпей, който го слушаше в захлас, възхитен, че става свидетел на такава непозната за другите римляни страна на фанатика Марк Порций Катон. Нима това бе човекът, тласнал баща му към гражданска война? Нима това бе човекът, който като народен трибун се беше противопоставял на всеки законопроект, целящ подобряване на държавното устройство? Нима този човек бе принудил колегията на трибуните да остави онази мизерна колона в Порциевата базилика? Само защото Катон Цензорът я бил сложил там — така тя бе станала част от мос майорум и не можеше по никакъв начин да се махне. О, и всички истории за неподкупния градски квестор Катон, за Катон пияницата, Катон, който беше продал любимата си жена! Сега същият този Катон изпадаше в задълбочени размишления за половия нагон на мъжкарите — като самият той бе добре надарен мъж.

— Колкото до мен — сподели приказливият Секст, — аз с нетърпение очаквам да се върна в цивилизацията. Цивилизацията означава жени. Вече изпитвам отчаяна нужда някоя да сподели леглото ми.

Катон го изгледа хладно със сивите си очи:

— Един истински мъж, Сексте Помпее, трябва да владее първичните си инстинкти. Аз издържах четири години без жена — добави през зъби.

— Да, да! — побърза да отстъпи младежът.

„Четири години, а? Интересно предизвикателство!“

„Марция прекара четири години с Квинт Хортензий, преди да се върне пак при Катон. Дали я е обичал през това време? Дали е страдал?“

Харакс беше малко градче, разположено край прекрасен залив. Населението му бе смесено — псили и едно племе от вътрешността, наречено гараманти. Те си изкарваха прехраната с добиване на сюнгери и перли, хранеха се с риба, морски таралежи и зеленчуци, които се отглеждаха в поливани на ръка градинки от жените. Тези жени защитаваха оскъдната си реколта с писъци, мотики и грозни клетви. Катон веднага забрани кражбите на зеленчуци, сетне събра местните големци, за да договори закупуването на прясна храна. Разбира се, реколтата не стигаше за нищо, но сребърните му монети бързо убедиха жените да оберат всичко до най-малките филизи.

Римляните добре знаеха, че човек не може да издържи, ако не поема достатъчно плодове и зеленчуци. Засега Катон не беше забелязал някакви признаци на скорбут у хората си, които бяха добили навика да дъвчат силфиум, докато вървят. Веществата на това растение, освен лазерпициума явно имаха същия ефект като пресните зеленчуци. „Изминали сме едва шестстотин и четирийсет километра, но имам някакво предчувствие, че ще се справим“ — мислеше си Катон.

Останаха в Харакс един ден, за да си починат, след това десетте хиляди мъже навлязоха в една ужасна страна, плоска като тепсия, където им предстоеше изтощително ходене през солници и засолени тресавища със съвсем малко силфиумни храсталаци помежду им. В продължение на шестстотин и четирийсет километра нямаше нито кладенци, нито оазиси — четирийсет изгарящи дни и мразовити нощи в компанията на скорпиони и паяци. Никой в Киренайка не беше споменал за паяците, а те се оказаха истинска напаст. Италия, Гърция, Галия, Испания, Македония, Тракия, Мала Азия — тези части на света, обходени надлъж и нашир от римляните, нямаха особено едри представители от тези гадини. В резултат на това дори храбрите центуриони, калени в безброй битки, почти припадаха от страх при вида на някой по-голям паяк. А паяците във Фазания, както се наричаше този район, не бяха просто големи. Те бяха огромни, с тела колкото дланта на дете, с космати крака, които държаха заплашително присвити, когато си почиваха.

— О, Юпитере! — възкликна Секст, докато изтръскваше едно от тези същества от плаща си на сутринта. — Честно ти казвам, Марк Катоне, ако знаех за тези гадини, с удоволствие щях да изтърпя компанията на Тит Лабиен! Не вярвах на баща си, че се е върнал три дни преди да стигне Каспийско море заради паяците, но сега разбирам какво е било!

— Поне не са отровни — отвърна хладнокръвно Катон.

— Ухапването им е просто болезнено.

Дълбоко в себе си той изпитваше същия ужас и отвращение като всички останали, но гордостта не му позволяваше да се издава. Ако пълководецът запиши и побегне при срещата с един обикновен паяк, какво оставаше за войниците му? Само да имаше някакви дървета, за да се топлят през нощта! Кой би допуснал, че по тези земи, толкова горещи през деня, има такива студени нощи? Студът идваше внезапно, безмилостно. В един момент се обливаш в пот, след миг започваш да тракаш със зъби. Оскъдните запаси от изхвърлени по бреговете клони обаче се пазеха за готвене и за получаването на лазерпициум.

Псилите заслужиха всяка сестерция, която им плащаше. Независимо колко внимателно се проверяваше земята за отровни твари, скорпиони винаги изникваха отнякъде. Много мъже пострадаха от ужилванията им, но след като псилите обучиха фелдшерите на войската как да разрязват раните и да изсмукват отровата, на малцина се налагаше да яздят. Една псилска жена, дребна и слабичка, нямаше този късмет. Отровата на скорпиона я уби, но не бързо и милостиво.

Колкото повече трудности срещаха, толкова повече се развеселяваше Катон. Секст не разбираше как той успява да обхожда толкова голяма територия всеки ден. Катон посещаваше всяка групичка от хората си, за да поговори и да се посмее с тях, и не преставаше да им повтаря колко прекрасно се справят. Те се излъчваха гордо, усмихваха се, сякаш се чувстваха чудесно. И продължаваха да вървят. По шестнайсет километра на ден.

Меховете започнаха да се изпразват. На втория ден от този четирийсетдневен етап Катон въведе дажби за водата дори за животните. Ако някоя крава или коза паднеше, биваше заколвана на място и осигуряваше вечерята за част от мъжете. Магаретата изглеждаха неуморни, не спираха да вървят. Намаляването на товара от вода им се отразяваше добре. Въпреки това жаждата беше мъчителна. Околността непрестанно се огласяше от жално мучене, блеене и магарешки рев. Шестнайсет километра на ден.

От време на време в далечината се появяваха черни облаци, издигаха се, заплашително се приближаваха. На два пъти дори се видя сивата пелена на дъжда. Но той никога не ги достигаше.

За Катон това пътешествие бе истински празник. Многострадалната му стоическа душа приемаше леко скитането из тази пустош. Той прекосяваше едно море от болка, но болката пречистваше.

По обяд, когато нажеженият въздух образуваше трептяща мараня в далечината, понякога му се струваше, че вижда брат си Цепион да се приближава към него с огненочервена коса и озарено от любов лице. Веднъж му се привидя Марция, а друг път някаква мургава жена; непозната, но дълбоко в сърцето си той знаеше, че това е майка му, починала два месеца след раждането му. Имаше чертите на Сервилия, но бе изпълнена с доброта. Ливия Друза. Мама.

Последното му видение се яви на четирийсетия ден от Харакс, след като на сутринта Луций Гратидий му доложи, че в меховете не е останала дори капка вода. Пред него отново се изправи Цепион, но този път дойде толкова близо, че протегнатите му ръце почти докоснаха тези на Катон.